понеделник, 30 ноември 2020 г.

СКИТНИКЪТ И ЛУНАТА

 Мъглата пови диска на луната,

уличните лампи – далечни съзвездия
опитват се да намерят пътя си
към уморените очи на скитника…
Къде ще се подслониш тази нощ, човече?
Къде е шлемът ти?
Къде е маската?
И как ще те стоплят?
Как ще те спасят от премръзване?
Как ще защитят дробовете ти,
раздрани от кашлица,

разядени от студа и от липсата?

Луната е повита в мъглата си
и е далеч, далеч е…
Далечна е и светлината
на уличните лампи – съзвездия…
Онази, която ти даваше
петаче за кафе
не слиза вече
от дома си –
кой ще ти стопли душата,
старче?

Само той е до теб,
твоят космат приятел –
ближе лицето ти
с лепкав език,
ближе космите
на брадата ти,
но теб вече те няма,
няма те –
само той,
вие
срещу луната,
вие –
срещу лъжата…

Но няма
кой да ви види,
няма
кой да ви чуе –
само мъглата,
която
се превръща във сняг
ще ви вае.


вторник, 24 ноември 2020 г.

СЪРПЪТ НА ЛУНАТА

 Сърпът на Луната

надебеля -

заприлича

на резен от диня...

Но кой ще разреже динята,

ако сърпът вече го няма?


Не поглеждам в огледалото -

имам време да гледам

само твоето лице,

само него мога бавно да губя,

зад воала на бръчките...

Не ми трябва огледало,

знам, аз съм същата -

за мен времето не тече

но защо ми е да бъда същата,

ако ти вече си друг?

понеделник, 16 ноември 2020 г.

ГЛАВОБОЛИЕ

Главоболие -

очните орбити се въртят

като обръчи, около кръста

на клоун,

червеният му нос

се търкулва -

топка, с която 

кучето ми иска

да поиграе...


Главоболие -

стискам очите си,

а в тях е Слънцето -

черно зад клепачите,

парещо, като сингулярност...


Очните орбити туптят 

като уморените орбити на планети,

които ще обикалат 

в безкрая около червено джудже...


Главоболие -

бавно пропадане

в брауновото движение

на прахта, блуждаеща в лъчите

между щорите...

Угасва със смъртта на деня, 

удушен с последния отблясък,

откраднат от гърба на Витоша...


Здрачът е бърз, като на екватора -

докато мигнеш с очи

и вече

е нощ,

черна и безпрогледна -

с нож

да я мажеш -

като маслинова паста

по пастта

на бяла филия...


Бяла и кръгла - 

като пълнолуние...


Главоболие...


Луната, напръскана от кратери,

като надупчен от деменция мозък

свети -

високо горе, над върхарите

на боровете

и острите й ръбове,

като ренде

раздират пихтиестата цялост

на главата ми.


Небето е мастилено -

петно от тест на Роршах...

Излива се върху града,

а ние тихо пием

мастилената му утайка

и бавно падаме,

пропадаме -

дълбоко долу, 

дотам,

докъдето можем

да стигнем,

защото пътят надолу

ни е проправен -

просто поредната

магистрала,

но тази е истинска,

тази не е парадна...