СЛЪНЧЕВ ВЯТЪР СИ

 Нощта заспива,

мракът лепне върху всяко вдишване,

тежи похлупакът на дома,

и търся в тихите въздишки

на тръбите

изгубеното ти дихание.

Сърцето ми бие послушно,

остава в правото си русло -

дори когато се препъва

не заспива

и не умирам,

затрупана с безброй 

сбогувания в рими.

Нощта засипва

вятъра, люлеещ

падащите уморени листи.

И утрото ще дойде пожълтяло -

потънало в мъгла,

без изгрев.

И капчици слана

ще са наболи клоните,

като едно напомняне за зима,

а после ще потичат като като дъжд.

Не искам:

сълзите на дъдж 

да душат душата ми;

като кучета да душат следата на скръбта;

не искам страха да движи ръката ми;

не искам щрихите на ужаса и безнадеждността

да рисуват лицето ти,

нито живота ми без лицето ти;

не искам стряхата на бездвижните ми гърди

да бъде бариерата ти...

Ти трябва да летиш,

да се слееш със стихиите,

да бъдеш въздух

и вода

и огън

и земя,

да поникнеш в облаците

и да се превърнеш в буря,

да бъдеш светкавицата,

която разсича простора,

да бъдеш клокочеща река,

бушуващ океан

и дълбини,

които раждат безхлорофилна флора...

Заслужи свободата си -

да заспиш под дъжда

на звездите...

да станеш полярно сияние

и да продължиш -

слънчев вятър си.

Заслужих ли свободата си -

да заспя под дъжда

на миглите си

и да се срещнем

в съня си?

Ти бягаш в съня ми, зная.

И се топлиш, завита с плътта ми.

И всяка клетка е наша,

колко много затвори.

Не затваряй очи,

ако искаш да останеш в моето измерение -

отвори широко моите и гледай света ни през тях...

Ако можеш,

гледай грозното;

ако можеш -

избягай,

стани част от звезда,

потъни в някоя

сингулярност...

Аз съм тук,

ще си тананикам адажиото на Албинони

и ще те чакам...