ШУМЪТ НЕ ШУМИ

пусто е

климатикът ритмично шуми

няма ме

празна е стаята

вече не виждам дори

декора на живота

вече шумът не шуми

няма ме

и няма значение

дали няма е тишината

дали няма да заспя

и в сънища да отнеса

спомена за нещото, което

можеше да е живот

тихо е

и пръстите 

не търсят клавишите 

буквите цъфтят върху монитора -

черни драскотини върху сняг -

как искам да приличат

на птичешки стъпки,

на разхвърляни съчки,

на следи от смях -

бръчки

върху бялата кожа

на нечие лице

на моето лице

лишено от смях

и от израз

има само очи

и мечта

светлина

затварям клепачи

пак пари гръдта

пак дупката празна

ликува

в ребрата ми

нищо не плува,

в ребрата ми

само трепти 

сгушената ти душа,

тялото, което изгуби,

тайното място за среща,

убежището, 

което

ти обещах

тук съм -

твой пристан,

утеха,

подслон

мен ме няма,

но кеят стои

и те чака

аз съм някъде там,

не се търся,

не ще се догоня -

само ти ще ме стигнеш,

ако можеш,

ако поискаш.

вселената все по-бързо се разбягва

инфлацията изяжда

възможността 

да постигнем

едновременност

затварям очи

и знам, че светът ще изчезне

само гнездото

между ребрата ми чака

да дойдеш