четвъртък, 11 ноември 2021 г.

КАДИФЕ

Нощта е пълна с кадифе -

кадифе от мрак,

от тиха болка,

която се просмуква надълбоко,

бълбука някъде

в гъргорещото гърло,

а после става тихо,

тихо

и само 

ехото

от липсващите удари 

на кръвта в китката ти

ме удря

като плесница.


Да можех да сложа

плащеницата

на покаянието,

на страданието,

та угризението...

Да можех да пусна

плъховете на скръбта

да изгризат онова,

което остана

и не остана

н кухата

гръд...


Там само гръдната ми кост

стърчи като копие,

на което

искам да увисна -

разкъсано знаме

от последната битка.

Тя винаги е изгубена.

Кадифе от мъртви победи,

меко, като разложена плът.

Кадифе - като изгубена ласка.


Не можеш да останеш при мен,

знам,

времето ни изтече.

Изгубих ритъма на дъха ти,

потта потече

като сълза...

Не можеш да останеш с мен -

не го искам.


Остани в мен -

влез в бойното поле на гърдите ми,

притаи се зад хълма на някоя кост,

завий се с бялата пяна на дроба ми...

Опитай се да заспиш,

да се стоплиш със сънищата ми за теб

и за мен,

онези,

от времето,

когато скитахме боси

по парещото поле на поезията,

от времето,

когато с трясък отвори в краката ми

бездната на света

и ме блъсна в нея.

Имах само спасителното въже

на твоята вяра в мен.

Не паднах.

Още летя -

някъде между измеренията;

още чакам сблъсъка

с реалността на битието.

Държиш ме - 

с паяжинната нишка,

която изплете за мен -

онази, която ме държи за звездите.


Остани в мен.

Реалността не ни е нужна.

Всичко е в нас, 

вътре в нас.


Отдавна сме чужди

на тази Вселена.

Чувам ехото на пулса ти,

бълбука като извор

и капе по напуканите ми устни.


Колко суха е пустинята в мен -

кадифе.

Няма коментари:

Публикуване на коментар