ЛУНЕН ДЪЖД

Лунен дъжд

Стъклата падат като

разпръсната от вятъра роса

Стъклата парят -

очите на нощта

се впиват като зъби

в тишината ми,

разкъсват крехката й плът

оглозгана лежи на пътя ми -

една продрана дреха от несбъднал се живот.

Лунен дъжд

в напъпилите клони на дърветата,

облизва заревото на града

мъглата над поляните под Витоша,

продрани от забравените светлини

на домове, които се катерят все по-високо,

все по-навътре влизат в грапавата гръд на спящия вулкан.

Как чакам кръглото око на пълната Луна...

Пак чакам - да заблести като прожектор

в стъклата на балкона ми,

да ги строши,

да ги разпраши,

да ме освободи...

И пак -

да ме погълне цяла в бялата си паст,

да ме изплюе - там някъде, отвъд,

в безмерно поле на другото ми състояние,

в което се завръщам цяла...

Луна над старата барака;

на хоризонта -

залезът