ПЪЛЗИ ОПУСТОШЕНИЕТО

Пълзи опустошението –

отхапва късчета

от скъсаната 

плът на личности, 

съдби, идеологии.

Дори не ги поглъща –

изплюва ги 

ненужни –

като листата на октомври,

захвърлени

между бордюра

и асфалта.

И залезът пълзи към Витоша,

по-бързо иска да потъне

зад синкавата й гърбица,

по-бързо – да погълне

остатъка от трескава

изнервеност –

последната преграда

на изнурената тълпа

пред рухването 

в немощта

на предтелевизорната

нищета…

Хипнотизирани,

дрогирани,

зазидани в килиите

на домовете 

си оставаме.

Оставяме

забравени идилии

встрани,

отровени

отваряме глави

за всички мрачни тролове,

пълзящи в мрежата

през долове 

и висини,

вонящи 

и копнеещи 

внимание,

влияние 

и

бълващи

страдание...

Зазидани в килиите

на домовете

си стоим.

Очите си убиваме,

не спим

и врастваме,

все

по-дълбоко срастваме

с плътта на милионното чудовище,

разстлало гниещо туловище

по сгради,

улици,

площади,

под безистени

подлези,

тунели,

под стрехи,

страхове

и безпределие...

Изтощени,

вгорчени,

вманиачени,

вкаменени,

смазани

от виртуални схеми,

опорки и лъжи,

от мними мнения

влияния

презрения...

Мълча и спирам,

стискам устни и очи –

да не гледам звездите

и светлините,

трептящи,

струящи,

искрящи –

търкулнати трохи надежда,

чертаещи пътека 

някаква, далека.

Навеждам 

шия

и свивам вежди...

Да не говоря –

изхабена от спорове

изхвърлям духа си,

превръщам се в спора –

загръщам зрънце

същност зад дебели стени.

От потенциалната яма на автохипнозата

отскачам с невероятна вероятност 

в посока, която не зная

/защото никой не знае 

и скоростта ми коя е/

и скачам...

С тунелен преход 

прескачам в автохибернация –

като бактерия от мезозоя

ще чакам – 

благоприятните условия на средата

да ме събудят.

Уморих се да будя.

Уморих се – да се чудя

защо никой

не гледа звездите

и светлините,

избликнали 

от прозорци

и улични лампи,

пълзящи нагоре, нагоре – 

лъчисти

и чисти.

Затварям устни.

Стискам очи. 

Потъвам в мрака си

и в тишината си.

И заемам

по-дълбоко,

все по-дълбоко,

по-компресирано,

комплексирано

еднакво

размазано

състояние

на бозе-айнщайнов кондензат.

Стигаме абсолютната нула.

Пълната подреденост.

Пълната определеност.

РАЗПАДАНЕ

Събличам кожите си -

голи същности.

Една по една

застават пред мен.

Все по-безволеви,

все по-безструктурни -

разпадане.

Падение,

пропадане.

Не битие,

а спомени, които чезнат

в разкашканата слуз на мозъка.

Останаха ли?

Петна

по безприютна

памет.

 

Ентропията ме изяжда,

разгражда

изтъканото от мен пространство,

понася ме в стрелата-влак на времето

към избеляващия край

на познаваемата същност...

 

И ставам предварителен свидетел

на разпадането на Вселената.

 

***

сред изстрелите –

песен на дрозд…

пърха надеждата

 

РАЗСЛОЕНИ СВЕТОВЕ

Ти облече тялото ми

върху себе си,

обличам дрехите ти –

сняг и свила

е магистралата към теб.

 

Всяка нощ заспивам,

застигат ме незапомнени сънища

и кошмари,

пари

сланата,

в която потъвам –

все по-дълбоко в небитието падам,

пропадам

и търся забрава за изхода.

 

Паралелни Вселени...

Пътищата се разслояват

и не зная по кой вървя.

Само се надявам,

че в небитието си

ти вървиш по всичките

и е все едно по кой ще тръгна,

за да се срещнем.

 

И ми е все едно –

в тази ли,

или във всичките паралелни вселени

разслоените пътища

ще се слеят

в единствения,

който има значение.

***

в замръзнала локва

войнишки ботуш –

лицето на войната

***

Утрото винаги

е разкъсване на целостта

на континуума на времето.

Утрото лепне

от сънища, страх, разцепление.

Утрото…

Ще дойде ли утрото-спасение?!

СЛЕДОБЕДЪТ КЛОНИ КЪМ ЗАЛЕЗ

Следобедът клони към Залез.

Бледнеят цветовете на тревите

и тихичко заспиват в изнемога,

затварят чашки, впиват се в очите ми

и хоризонтът пада.

Светът хищно пълзи, пъпли, протяга безструктурни пръсти

към гърлото и краката ми.

Душа се и падам.

Къде е главата ти, приятелю?

Моята се търкулна в прахта,

очите ми оцъклени гледат небето – като врата.

Вратата на врата ми зее безгърлена, олющена, изплезена,

гола кост стърчи, забита в гръбнака.

А той, гръбнакът ми – настръхнал трънак

върху гладката плът на пустиня е.

Къде е главата ти, приятелю?

Аз взех моята, изтупах я от мръсотията,

оправих й перчема и без да гледам очите си –

завъртях я обратно на шията.

Обратно вървя 

и броя

изтърваните мигове.

Не, не онези, „екзистенциалните“, 

в които живеем завинаги.

А онези,

в които грешим.

Тялото ми, обезмислено крачи напред,

към нови предели, към нови мечти –

счупени мачти

на заседнали кораби /ние нямаме кораби –

небето ръми/.

Зомбирани,

с малтретирани мисли

безоки, безгледни мълчим.

И търчим /по чужди команди/

и търпим /кой до когато отпадне/…

Ти крачиш до мен, стигнал предела си,

и викаш в ухото ми,

а гласът ти е чужд.

Нищо твое няма в теб, приятелю –

пръст при пръст, плът при плът.

Потънал дълбоко в безструктурна паст,

главата се смила далеч от врата ти,

смалила е вече ума, безструктурна власт

засмуква втечненото тяло...

Хелицерите на паяка ти ме болят.

Вадя ги от кожата, която се разпада –

приличат на тръните от гръбнака ми

/но те са си мои – хелицерите на паяка ти ме болят/.

Следвам стъпките ти, приятелю,

стъпвам в тях – но главата ми

си е моя.

Обърната наопаки, гледа назад… и да мога, не мога

да викам с твоя чужд глас.

Свободното слово – онова, което искаме да слушаме

и чакаме да чуем

се лее, като порой смила 

всяко възвишенийце по пътя си

и оставя чисти и гладки следи, по които да крачим,

да грачим

и да пълзим.

Всеобщият хор заличава следите 

на новините,

те не ни интересуват –

искаме да знаем какво ще ни кажат,

че означават…

не фактите,

не случките,

а онова, което онези, които слушаме ще ни кажат, че се крие зад тях.

И ние вярваме,

че нищо не се случва.

Или пък – че идва краят на света.

Не, не – това бе вчера.

А днес – обречени сме: 

да сме все най-зле;

най-бедни,

отритнати,

несретни…

Не, не –

най-зли,

продажни, лицемерни,

подметки нечии,

проводници на чужди интереси…

Вървя до теб, приятелю,

а ти вървиш по мен

и крачките ни смесват се.

И виковете ти фучат в ушите ми.

И недоволството ти е така ужасно истинско

и мое,

така наистина заслужено и чисто…

Но твое ли е,

мое ли е?

Нечие ли е?!

И случва ли се?

Истина ли е,

или една привидност?!

Вървим,

мълвим

мълчим…

Посоката ни – същата.

Ти гледаш все напред, /където ти е казано, че е напред/

аз гледам пътя в крачките зад нас,

където погледът ми пак

събира камъчета-мигове.

А смисълът отдавна е избягал.

Война на истини и полуистини –

студът пълзи по вените,

не ни убива –

със нея свикнали отдавна вече 

сме.

Война на нищо и спасение –

как всичко скучно и банално е,

прежйвяно

и преживяно вечер.

Следобедът клони към Залез.

Бледнеят цветовете на тревите. 

И чакам, Слънцето да падне,

и да го ритам като тлъста мръсна топка,

попила кръв и плът, попила цялата история

на дивите, безмозъчни човечета,

ламтящи само за все повече –

димяща топла кръв и козина…

ОБИКНОВЕН ЖИВОТ

къщичка с градинка
под залез след буря -
обикновен живот

БЛЯН ЗА АФРИКА

тишината пред буря,
мараня над степта -
блян за Африка

АГОНИЯТА НА НОЩТА

Агонията на нощта -

светлините се разливат по асфалта,

оранжевоискрящи,

уморени пламъци

попиват в мрака

и тежки облаци от черни сажди

изяждат

дъха на живите заклещени тела.

Пътят назад е променливотруден,

криволичещозаблудени,

уморени,

забуленооблачни,

променени...

Пътеките се разпадат 

под нас,

разплитат,

разпридат

всеки

знак -

съпричастност,

съвършена

разграбеност,

зейнала

паст...

Тихо пада снегът,

закичва с венци

главите на храстите,

буковете се оглеждат

в огледалото на мъглата,

боровете вдигат мигли нагоре

и плачат,

стволовете им се изплезват като езици,

замръзват

и звънят

замръзнали камбани 

бият,

урагани

вият -

снежинката

се превръша в лавина...

Тук съм,

под купчините мокър сняг.

Вървя назад,

назад,

назад...

Стяг след стяг -

задъхана умора

спира

ритъма на сърцето ми,

замира

кръвта ми,

бавно попивам студа...

Бавно умирам

и някъде там,

където битието

пробива тъкънта

на съзнанието ми виждам

дъблокото око на вселената,

която тръгва обратно...

Знам, невъзможно е да се случи Днес.

Знам, днес науката сочи,

че е невъзможно да се случи,

защото Тя се разбягва все по-бързо,

защото енергията на вакуума е по-голяма от плътността й...

Но в оня миг, когато срещнах ръба на битието видях

завръщането на Вселената...

Една дълбока въздишка

един последен акорд

изсвистя от тромпетовидното й тяло...

И започна Сривът.

Тромпетът се превърна в ръкав,

а после във сфера...

И времето хукна назад...

Започна да става 

топло,

и светло

и хубаво...

И Сътворението - все по-близко,

И Апокалипсиса - все по-сигурен...

Колкото повече остаряваш,

толкова повече искаш да догониш бъдещето;

колкото си по-млад,

толкова повече търсиш опората

и романтиката на миналото,

на историята,

истината на произхода...

Но кой иска да извърви обратно своите стъпки?

в шепата ми 

оризово зърно -

началото и краят

ОТВОРИ ВРАТАТА!

Залезът, 

като отсечен лъч,

падна зад стената на Витоша.

Мракът идва отведнъж,

дебне зад прозорците,

промъква се през щорите,

обсебва паралелепипеда на стаята -

стяга примката си през врата ми.

Отвори вратата!

Спаси ме от обесване.

Белите стени светят

с енергията на избягалите си електрони

и изяждат бялото на вратата.

Запечатват ме вътре.

В кутията съм.

Чакам - 

невероятната вероятност

макротялото ми

да пробие стената,

да ме изхвърли там,

където Вселената не ме чака.

Отвори вратата!

Пробий стената.

Нека пребродя всички пътеки,

нека стигна до теб.

ШУМЪТ НЕ ШУМИ

пусто е

климатикът ритмично шуми

няма ме

празна е стаята

вече не виждам дори

декора на живота

вече шумът не шуми

няма ме

и няма значение

дали няма е тишината

дали няма да заспя

и в сънища да отнеса

спомена за нещото, което

можеше да е живот

тихо е

и пръстите 

не търсят клавишите 

буквите цъфтят върху монитора -

черни драскотини върху сняг -

как искам да приличат

на птичешки стъпки,

на разхвърляни съчки,

на следи от смях -

бръчки

върху бялата кожа

на нечие лице

на моето лице

лишено от смях

и от израз

има само очи

и мечта

светлина

затварям клепачи

пак пари гръдта

пак дупката празна

ликува

в ребрата ми

нищо не плува,

в ребрата ми

само трепти 

сгушената ти душа,

тялото, което изгуби,

тайното място за среща,

убежището, 

което

ти обещах

тук съм -

твой пристан,

утеха,

подслон

мен ме няма,

но кеят стои

и те чака

аз съм някъде там,

не се търся,

не ще се догоня -

само ти ще ме стигнеш,

ако можеш,

ако поискаш.

вселената все по-бързо се разбягва

инфлацията изяжда

възможността 

да постигнем

едновременност

затварям очи

и знам, че светът ще изчезне

само гнездото

между ребрата ми чака

да дойдеш

КАДИФЕ

Нощта е пълна с кадифе -

кадифе от мрак,

от тиха болка,

която се просмуква надълбоко,

бълбука някъде

в гъргорещото гърло,

а после става тихо,

тихо

и само 

ехото

от липсващите удари 

на кръвта в китката ти

ме удря

като плесница.

Да можех да сложа

плащеницата

на покаянието,

на страданието,

та угризението...

Да можех да пусна

плъховете на скръбта

да изгризат онова,

което остана

и не остана

н кухата

гръд...

Там само гръдната ми кост

стърчи като копие,

на което

искам да увисна -

разкъсано знаме

от последната битка.

Тя винаги е изгубена.

Кадифе от мъртви победи,

меко, като разложена плът.

Кадифе - като изгубена ласка.

Не можеш да останеш при мен,

знам,

времето ни изтече.

Изгубих ритъма на дъха ти,

потта потече

като сълза...

Не можеш да останеш с мен -

не го искам.

Остани в мен -

влез в бойното поле на гърдите ми,

притаи се зад хълма на някоя кост,

завий се с бялата пяна на дроба ми...

Опитай се да заспиш,

да се стоплиш със сънищата ми за теб

и за мен,

онези,

от времето,

когато скитахме боси

по парещото поле на поезията,

от времето,

когато с трясък отвори в краката ми

бездната на света

и ме блъсна в нея.

Имах само спасителното въже

на твоята вяра в мен.

Не паднах.

Още летя -

някъде между измеренията;

още чакам сблъсъка

с реалността на битието.

Държиш ме - 

с паяжинната нишка,

която изплете за мен -

онази, която ме държи за звездите.

Остани в мен.

Реалността не ни е нужна.

Всичко е в нас, 

вътре в нас.

Отдавна сме чужди

на тази Вселена.

Чувам ехото на пулса ти,

бълбука като извор

и капе по напуканите ми устни.

Колко суха е пустинята в мен -

кадифе.

СЛЪНЧЕВ ВЯТЪР СИ

 Нощта заспива,

мракът лепне върху всяко вдишване,

тежи похлупакът на дома,

и търся в тихите въздишки

на тръбите

изгубеното ти дихание.

Сърцето ми бие послушно,

остава в правото си русло -

дори когато се препъва

не заспива

и не умирам,

затрупана с безброй 

сбогувания в рими.

Нощта засипва

вятъра, люлеещ

падащите уморени листи.

И утрото ще дойде пожълтяло -

потънало в мъгла,

без изгрев.

И капчици слана

ще са наболи клоните,

като едно напомняне за зима,

а после ще потичат като като дъжд.

Не искам:

сълзите на дъдж 

да душат душата ми;

като кучета да душат следата на скръбта;

не искам страха да движи ръката ми;

не искам щрихите на ужаса и безнадеждността

да рисуват лицето ти,

нито живота ми без лицето ти;

не искам стряхата на бездвижните ми гърди

да бъде бариерата ти...

Ти трябва да летиш,

да се слееш със стихиите,

да бъдеш въздух

и вода

и огън

и земя,

да поникнеш в облаците

и да се превърнеш в буря,

да бъдеш светкавицата,

която разсича простора,

да бъдеш клокочеща река,

бушуващ океан

и дълбини,

които раждат безхлорофилна флора...

Заслужи свободата си -

да заспиш под дъжда

на звездите...

да станеш полярно сияние

и да продължиш -

слънчев вятър си.

Заслужих ли свободата си -

да заспя под дъжда

на миглите си

и да се срещнем

в съня си?

Ти бягаш в съня ми, зная.

И се топлиш, завита с плътта ми.

И всяка клетка е наша,

колко много затвори.

Не затваряй очи,

ако искаш да останеш в моето измерение -

отвори широко моите и гледай света ни през тях...

Ако можеш,

гледай грозното;

ако можеш -

избягай,

стани част от звезда,

потъни в някоя

сингулярност...

Аз съм тук,

ще си тананикам адажиото на Албинони

и ще те чакам...

ПЕПЕЛ В ОЧИТЕ

Пепел в очите.

Фучат климатиците

и капят в олуците.

Тихи са птиците

и те

пият влагата на сухите

листа, миризмите

на пръст, изхабените

рози, празните

цветя и техните

несбъднати размножения - те

пак пият звъна

на 

безнадеждна

вълна -

онази вълна,

пълна

с очакване, с празна

черупка 

в дланта

дупка

в главата 

чупка

в лъкатушната

пътека

на миговете -

разхвърляни

камъчета, които гоним,

събираме,

и мислим, че ни водят към

сбъднати желания...

Пепел в очите

след дни отчаяние.

Пак чакаме

някой друг да реши 

накъде ще 

върви обрулената нация.

Как се надяваме,

как страдаме,

как искаме

да влезем в кожите

на онези, които избрахме,

на които вярвахме,

на които искаме да вярваме...

Колко умора,

прах по стъклата

на затворените прозорци,

зад които забравихме да гледаме;

зад които не искаме да погледнем.

Прах по листата

на изсъхналите цветя -

икебани някакви захвърлени,

остатъци от несбъднали се празници

празни

остават вазите,

в които може да се налее вода

мразя всички откъснати живи цветя,

кихам в прахта на живота си

все по-навътре потъвам,

все по-далеч от прозорците,

зад които прозира

силуета

на суетата.

Как исках да ги отворя широко,

как исках да зазвъня -

като опъната струна на вятъра.

Как исках - звука

на вибрацията ми да руши,

да взривява

доволството

и апатията,

примирението

и слепотата на мисленето...

Ах, как исках - 

струната ми да зазвъни,

да завибрира в резонанса на Вселената...

Как исках -

всички злини

да заличи

и да започнем начисто...

Но защо никой не иска гласа 

на собствената си струна?

Защо толкова лесно го предаваме

на всеки нов вожд?

КРЪСТОПЪТ НА СЪНИЩА

 На Рени Васева и нейния герой Вартоломей

Катеря се
по каменното гърло
на кладенец,
дълбоко впит
в пръстта
на свят безумен,
безпределно
беден
и изгубен
в стряскащата върволица
на паралелните Вселени.

Излизам
от мрачната утроба на Земята
през здрача
на мъглива вечер,
в измръзнали пътеки
крача
и бавно се провирам
към кръстопътя ти,
човече!

Попивам във съня ти,
разпъвам
продраната си кожа,
събрала капки
от кръвта ми –
пътеки правя
и те водя,
не изоставай,
стъпвай в стъпките ми,
дремещи човеко,
така душата си
ще изведеш
от всички
лабиринти
на ума си.

Ще стъпваш
здраво
по грапавата плът
на своя друм от пясък,
ще се катериш
по каменната твърд
на своя кладенец
от бездни и съмнения.
И ще празнуваш
утрото на Черно слънце
и изгрева
на Долната Луна…

„Кръстопът на сънищата“ – текст и картина – Габрила Цанева

Ще се разграждаш,
ще градиш,
ще губиш
и намираш…
И ще избягаш
най-накрая
от впряга
на себичността си.

Потъвай с мен
дълбоко във гората,
сенките ще шепнат,
дърветата й пак
ще се огъват и ще светят,
ще имаш всички избори
и ключове към бродни светове –
ти само пожелай
да следваш пътя на съня ни…