ПЕПЕЛ В ОЧИТЕ

Пепел в очите.

Фучат климатиците

и капят в олуците.

Тихи са птиците

и те

пият влагата на сухите

листа, миризмите

на пръст, изхабените

рози, празните

цветя и техните

несбъднати размножения - те

пак пият звъна

на 

безнадеждна

вълна -

онази вълна,

пълна

с очакване, с празна

черупка 

в дланта

дупка

в главата 

чупка

в лъкатушната

пътека

на миговете -

разхвърляни

камъчета, които гоним,

събираме,

и мислим, че ни водят към

сбъднати желания...

Пепел в очите

след дни отчаяние.

Пак чакаме

някой друг да реши 

накъде ще 

върви обрулената нация.

Как се надяваме,

как страдаме,

как искаме

да влезем в кожите

на онези, които избрахме,

на които вярвахме,

на които искаме да вярваме...

Колко умора,

прах по стъклата

на затворените прозорци,

зад които забравихме да гледаме;

зад които не искаме да погледнем.

Прах по листата

на изсъхналите цветя -

икебани някакви захвърлени,

остатъци от несбъднали се празници

празни

остават вазите,

в които може да се налее вода

мразя всички откъснати живи цветя,

кихам в прахта на живота си

все по-навътре потъвам,

все по-далеч от прозорците,

зад които прозира

силуета

на суетата.

Как исках да ги отворя широко,

как исках да зазвъня -

като опъната струна на вятъра.

Как исках - звука

на вибрацията ми да руши,

да взривява

доволството

и апатията,

примирението

и слепотата на мисленето...

Ах, как исках - 

струната ми да зазвъни,

да завибрира в резонанса на Вселената...

Как исках -

всички злини

да заличи

и да започнем начисто...

Но защо никой не иска гласа 

на собствената си струна?

Защо толкова лесно го предаваме

на всеки нов вожд?