СЪБУДИХ СЕ В ЛЪЧИТЕ НА ЛУНАТА

 Събудих се, огряна от Луната,

с мечта за пясъчни пътеки

и следи от пръски

по плоската

повърхност 

на някакво измислено море,

в което всяка нощ се връщам,

в което се превръщам

и се разплисквам

по всички брегове,

които бе обгръщат,

загръщат,

задушават,

по всички нишки,

които ме предад 

и впридат,

вграждат,

в мрежата на някакво измислено

мистично същество…

Които ме изяждат.

Събудих се, огряна от Луната –

обгърна ме сребристата ѝ същност,

с която бе облякла синевата на Витоша,

на скритите ѝ сенки,

на мигащите светлинки, катерещи се

по плещите ѝ,

на мигащите светлинки 

в полите ѝ,

на плахите очи

на сградите срещу балкона ми

и на оцъклените високо

в небесата ѝ звезди…

Стоях в лъчите на Луната,

раздрипана 

и разпиляна,

белязана от нощна светлина –

оглеждам се –

под мен са всичките дървета,

извили се под тежките настръхнали бодли,

протегнали нагоре лицата си - наболи стволи;

дърветата – предатели на топлите сезони,

дървета – обитатели на зими и заслони

подслон, храна и топлина…

Мълча в лъчите на Луната

и само силуета ми над светналия град блести –

и вплитам си косите

в косите на реката,

която тихичко

в нощта ръми:

като капчук –

събуден от топящ се сняг;

или капчук –

улавящ летния порой;

не, оня, другият капчук,

във който мъглата утаява

едрите си капки,

преди да ги превърне във сълзи…

Умората не спи –

дълбоко 

издълбала е ума ми

и в тази нощ,

под лунните лъчи

разбирам

най-дълбоко същността си –

не съм частица от пейзажа,

не съм очи, 

уши

и цялост…

Отишла съм далеч отвъд:

Луната,

Светлината,

Града,

Духа,

Природата,

Света…

Отдавна впредена съм –

ах, кога ли?! –

в онази безтелесна безтегловна плът,

която съществува

в сънища наяве:

светеща,

мигаща, 

обсебваща,

обвиваща,

впиваща,

убиваща… мрежа…

Световното Общо Съзнание…

Луната залязва

в здрача на изгрева.

Аз заспивам съня на деня.

Съзнателно давам очите си на монитора;

ръцете ми – като корени впиват се в клавиатурата…

О, не –

не са корени – не аз пия жизнени сокове там…

Ръцете ми само изливат кръвта ми,

източват ума ми…

ръцете-тръби, през които изхвърлям ценността си,

подменям личността си…

Защо ли?

О, по-лесно е –

да се живее така,

безлично,

уморено,

примирено,

ограничено,

еднакво –

без личност…