„По пътя на залязващото слънце“ Александър Александров Дъбнишки върви в тишина и самота и в тази тиха самота отекват стъпките на думите.
Едно лепкаво усещане за обреченост, но и едно очакване за
избавление измъчват и едновременно дават надежда на читателя, докато броди по
пътеките на залеза… Залезът, който е баща на всички идващи изгреви – това е
прякото послание на автора, заявено в импресивното въведение към лиричните
изповеди, които следват…
Но има ли в тях изход от кръговрата? Къде свършва Пътят
на залязващото слънце?
Или – откъде започва…
Нагнетено до болезненост е началото – всеки стих, всеки
щрих рисува отчаянието от пясъка, в който се превръща всеки наш жест – знаците
за живот и свободна воля, за радост и стремеж към разбиране на онова, което е
било, което е останало от билото, което ще бъде, ако някога е било… Но ако не е?
Години.
Смазани от тежестта
си
една над друга,
те се смаляваха в
дни…
…
Това е първият прочит. Това е авторовото слово и
съхраненото в него.
Светла тъга – странно съчетание, но така го усетих. Още
със заглавие – залезът е една светла тъга.
Включените в изданието картини на художничката Юлия
Станкова много добре допълват текста, като дават графичен израз на житейското
разслоение, закодирано в думите на Александър Алекс. Дъбнишки.
Един различен ракурс към предмета на нашето
изследване, а именно – думите, като основно изразно средство, е възможността те
да се прочетат-възприемат и чрез друг език /английски/, при това в авторов
превод. Този нов поглед към смисъла и посланието е и още едно докосване до
философските прозрения за смисъла на живота и значението на Пътят, като образ и
еманация на търсенето; като категория на познанието. Тук важно място заемат и
цитатите от Еклесиаста. Те са не просто знаци за авторовата ерудиция и
светоусещане. Те са отправни точки за размисъл върху основната тема на
произведението, а именно – смисъла на човешкия живот в опозиция на смъртта, но те
са и отговори на още непоставени въпроси. Безсмислието на битието, което
неизбежно завършва със смърт и стремежът към надвременно осмисляне на
житейските дейности – едно болезнено противопоставяне, на което читателят
трябва да даде свое собствено разбиране:
Създава погледът
света ти,
а с думи свои време
го реди.
Така,
до себе си дошъл се
питаш
кого в слова да
приютиш,
защото
страхлива дреха е
плътта,
а пътят – пясък.
Отчуждеността, разбирането за относителност на
реалността, която се диктува от личния избор идват на преден план, за да дадат
едно лице на избраната самота.
Но книгата казва и друго – звуезичното издание (на български и английски
език) на изд. „Фараго“,
С., 2021 е осъществено с творческата енергия и усет за красота на думите на Анна
Елчинова, редактор на английския текст, на художничката Юлия Станкова и
фотографското око на автора Александър Дъбнишки, чиято снимка е използвана в
дизайна на корицата – един забележителен екипен труд.
Няма да сгреша ако кажа, че Александър Дъбнишки е един
самотен пътешественик във Вселената на духа, който не се бои да погледне в
бездната, може би защото във Вселената, която обитава, не е сам.
