ПЪТИЩАТА НА ЗАЛЕЗА

„По пътя на залязващото слънце“ Александър Александров Дъбнишки върви в тишина и самота и в тази тиха самота отекват стъпките на думите.

Едно лепкаво усещане за обреченост, но и едно очакване за избавление измъчват и едновременно дават надежда на читателя, докато броди по пътеките на залеза… Залезът, който е баща на всички идващи изгреви – това е прякото послание на автора, заявено в импресивното въведение към лиричните изповеди, които следват…

Но има ли в тях изход от кръговрата? Къде свършва Пътят на залязващото слънце?

Или – откъде започва…

Нагнетено до болезненост е началото – всеки стих, всеки щрих рисува отчаянието от пясъка, в който се превръща всеки наш жест – знаците за живот и свободна воля, за радост и стремеж към разбиране на онова, което е било, което е останало от билото, което ще бъде, ако някога е било… Но ако не е?

Години.

Смазани от тежестта си

една над друга,

те се смаляваха в дни…

…

Това е първият прочит. Това е авторовото слово и съхраненото в него.

Светла тъга – странно съчетание, но така го усетих. Още със заглавие – залезът е една светла тъга.

Включените в изданието картини на художничката Юлия Станкова много добре допълват текста, като дават графичен израз на житейското разслоение, закодирано в думите на Александър Алекс. Дъбнишки.

Един различен ракурс  към предмета на нашето изследване, а именно – думите, като основно изразно средство, е възможността те да се прочетат-възприемат и чрез друг език /английски/, при това в авторов превод. Този нов поглед към смисъла и посланието е и още едно докосване до философските прозрения за смисъла на живота и значението на Пътят, като образ и еманация на търсенето; като категория на познанието. Тук важно място заемат и цитатите от Еклесиаста. Те са не просто знаци за авторовата ерудиция и светоусещане. Те са отправни точки за размисъл върху основната тема на произведението, а именно – смисъла на човешкия живот в опозиция на смъртта, но те са и отговори на още непоставени въпроси. Безсмислието на битието, което неизбежно завършва със смърт и стремежът към надвременно осмисляне на житейските дейности – едно болезнено противопоставяне, на което читателят трябва да даде свое собствено разбиране:

Създава погледът света ти,

а с думи свои време го реди.

Така,

до себе си дошъл се питаш

кого в слова да приютиш,

защото

страхлива дреха е плътта,

а пътят – пясък.

Отчуждеността, разбирането за относителност на реалността, която се диктува от личния избор идват на преден план, за да дадат едно лице на избраната самота.

Но книгата казва и друго – звуезичното издание (на български и английски език) на изд. „Фараго“, С., 2021 е осъществено с творческата енергия и усет за красота на думите на Анна Елчинова, редактор на английския текст, на художничката Юлия Станкова и фотографското око на автора Александър Дъбнишки, чиято снимка е използвана в дизайна на корицата – един забележителен екипен труд.

Няма да сгреша ако кажа, че Александър Дъбнишки е един самотен пътешественик във Вселената на духа, който не се бои да погледне в бездната, може би защото във Вселената, която обитава, не е сам.