ЗАДАВИХ СЕ

Задавих се

с трохите, изпаднали

от торбата на душата ми.

Остана ли нещо, за което да живеем, да се борим, да градим?

Градини и огради,

разграбени.

Вече не питам, за да получа отговор, а за да задам въпроса.

Вече не търся отговори...

Нямат смисъл отговорите, когато никой не пита...

И остават разхвърляните-

нахвърляни

мисли-

безсмислици

асоциации-

пръснати птици...

Цели,

предели,

къде ли?

Къдели... Топли дрехи, овце, тълпа, тъпа... без душа...

Удушавам...

душ,

канал,

отпадък,

упадък

дъно.

Пак стигнахме дъното.

Вече няма надежда за „после”.

Вече няма кой да търси „още”.

Задавих се с трохите, изпаднали от торбата на душата ми.

***

И виждам цветни

слънца, прожектирани

върху клепачите ми.

Думите стържат –

изтриват изтлелите

мигове – като роса.