МНОГОДУМИЕ

 

чертая лица

линии върху листа

многодумие...

или - обърканите 

ми мисли се разплитат

ЗИМНОТО НАСТРОЕНИЕ В АКВАРЕЛИТЕ НА ИВАН ДОДОВ

 „Една прекрасна картина и в най-скромния дом е признак на богатство! Празник за душата...

    Когато се вгледаме в една картина, времето спира. И разбираме колко лесно е да уловим този миг и да си го подарим – за да имаме време. Време, в което да забравим трудностите и да дадем път на добротата. Време, когато отваряме сърцето си! Колко лесно е да го направим – за себе си и за другите. Да подарим на обичните и близки хора миг, в който да потънат – като в прегръдка!

    Зимните акварели на Иван Додов са един чудесен подарък! Зарадвайте себе си или приятелите си с новите творби на един от най-добрите съвременни български акварелисти!“

Зорница Харизанова

    Тези думи на Зорница Харизанова придружаваха писмото ѝ с акварелите на Иван Додов, които споделям тук, както и с читателите на сп. „Картини с думи и багри“!

 

Зимна магия

    „Толкова изящни и ефирни – истинска мечта за зима!“ – мислено възкликнах, а пръстите ми вече пишеха отговора ми – „Как искам да успея да „избягам и да се скрия“ в тези толкова чисти пейзажи!“

    И потъвах в съзерцание – всеки път, когато се вглеждах в тях…

река от течен мраз
и светлина,
замръзнала гора –
изгубени монети
за паничката на просяка

    Не, не търсете непременно пряко съответствие между настроението на пейзажа и моята поетична интерпретация… Не търсете връзка и между авторовото заглавие на картината и нейното въздействие върху сетивата и въображението ви.

затрупани спомени;
клоните на невроните
изпускат родния дом –
хипнотичният поток
на човешки мравуняк

 

Родна топлина

Увлича ме турбулентният поток на облаците, смесени с мъгла. Усещам с кожата си влажността на четката, която очертава билото, но не посяга към небето. Там водата и боята ще се смесят, погълнати от мъхестата структура под тях – сърцето на хартията… А аз потъвам в синия въртоп на планината.

 

 

Зимно настроение

 

отражения –
огледалният образ
на мечтите…
никога не са важни
чуждите сънища

    В сумрака търся отражението си в потния прозорец – ситният дъждец ръси елите под балкона, но пръстта под тях е суха. Някъде съвсем близо, сред зимните дървета криволичи тъничката нишка на Дървенишката река и ми е есенно, есенно-пусто.

Кучешки лай! Връща ми зимата. 

лай и сняг –
в мокра козина търся

звезди…палав смях

Отрупан със сняг

     Бор, отрупан със сняг! Синкави сенки, синкави клони – скрежни, улавят мътните лъчи на слънцето, изпуснати от мъглата. После – подпалват зеленото на игличките, правят го есенно-златно. И някъде снежното става лилаво, и розово, охрено-земно; смекчава синьо-белия здрач.         Колко са цветовете на зимата?!

    Цяла приказка…

Зимна приказка

     И там, сред безликите капки изплуват смътните силуети на треви и храсти, хрупат стъпки.

Стопанинът ли се завръща?

сънува пролет
старата къщурка –
цъфналите сливи

    „Зимна приказка“ е една акварелна симфония! Тази картина съчетава изяществото на техниката мокро в мокро, която оставя на случайността разлива на цветовете и очертанията на формите с една изключителна прецизност на рисунъка, характерна за съвсем различен вид изкуство. Тук петната на облаците и снега съжителстват с начупената линия, чертаеща фракталната плът на клоните – сякаш изписани с писец, а акварелният молив, подсилващ сенките има мекотата и покривността на пастел.

„Светлината на зимата“ е различна. Тук четката на художника създава формите, които ни представят замръзнал снежен храст, натежали борове под белия кожух на зимата и хълмове, потънали в сенки под случайната игра на разкъсани облаци, замръзнало езеро и светлина… 

Тук цветовете на зимата са само загатнати. Тяхното пълно разгръщане ще се случи в „Зимни цветове“.

 

Светлината на зимата

 

зимни пожари –
тихото езеро
зад дърветата

*

залез в планината
маршът на сенките
в затрупано селце

 

Зимни цветове

    Кое прави тези две картини толкова различни, въпреки прожектора на слънцето, насочен срещу нас, въпреки насече-ните сенки, разсичащи пейзажите и лумналата светлина?

    Бодат иглите на боровете и елите.

    И зрителят се свива на кълбо. Самотен атом в окото на Природата. Пронизва го усещане за изолираност и самота. Величие и тишина. Замръзнал миг. И само шепотът на сенките е оня намек за движение, което връща идеята за кръговрат и вечност.

    А после – вижда златото на залеза, разлято в небето над заспало под снега селце.

    Оголени дървета над притихналите покриви, а сенките под стрехите се сливат с настръхналите плетове… Ще цъфнат пролетта дърветата, ще има смях в градините и в горските поляни. Ще има ли? А – пушат ли комините?!

    Тук отново зрителят е лице в лице със самотата. Пустотата на изгубеното присъствие…

И, сякаш загърбили залеза, продължаваме по пътя на сенките, за да постигнем съзнателно сливане с неподвижността на зимата… Спокойствие… И изведнъж – бълбукането на вода сред снежни преспи!

спокойствие –
бълбукането на вода
сред снежни преспи

В този акварел лъкатушенето на реката е изправено от стрелата на сянката на невидим обект. Зад гърба ни е – неизвестен.

 

Спокойствие

    Тази неизвестност разрушава равновесието на композицията. Тя загатва за онова, невидимото, което стои зад всяко спокойствие, зад всяка привидност.

самотен път към върха
шумът на река

зад гърба… животът

    Този пейзаж впечатлява с привидната си простота. На преден план ни посреща чисто, еднородно-синкаво възвишение, на билото на което са сгушени няколко къщи. Да, именно – „на билото сгушени“. Зад тях, загатнати, дърветата се сливат с облаците и небето. Тук къщите са живи – в прозорците под стрехите гори огнището на дом. Светлината е отвътре – излъчена; не отразена.

    И някак – димът се слива с вятъра и клоните, и стига, не – издига – земята към небето… В това ли е смисълът – паралелът „смирение – схлупеност“ като път към небето? Но не.

Има и нещо друго, нещо повече. И това е самото движение в противовес с покоя.

    Тази едновременност на неподвижност и турбулентност добре е предадена чрез рисувалните похвати, използвани за изграждане на изображението.

 

Сгушени в снега

 

 

Приказно

 

    Пожарът на думите! Не цветове виждам в този пейзаж! Той взриви думите в мен.

    Пламъкът на полярното сияние –
    оглежда се във езеро от разтопен метал.
    А между тях – тъй крехки – силуети на ели!

    Това е възприятието ми за тази ярка зимна картина. В нея властват синьото и бялото в най-крайните си нюанси. И все пак – ярка е! Богата на всички цветове.

Триъгълната композиция, изградена от тъмносиньото на реката, очертало линията на бреговете ѝ, подсилено от приведените дървета, стремящи се към деликатно загатнатите склонове на планинския връх в центъра е нарушена от овалната линия на обърнатия хоризонт, по която е подредена гората в среден план. Това създава една странна подвижност, която ни поставя в обектива на приказна реалност, където 

Благовещение предхожда зимните импресии, а пътят към него вече е извървян.

 

Благовещение

                 Но няма пролет, още няма пролет...

Зимна импресия

 пътят –
лъкатушенето
на река
всички завои… ах, ако
можехме да ги видим!

ВЯТЪРЪТ - СТИХИЯ

вятърът - стихия
свири на всичките ми струни

кога ще изтрие
облаците ми
и мъглите ти, народе

ДЪЖДЪТ - СПАСИТЕЛ

дъждът - спасител
и палач; днес само плач
по рамото на планината

градът се свива - здрач...
и ближе кръв и рани

ПОЛУМЕСЕЦЪТ

полумесецът,
тънък като нокът, дращи
небето над Витоша -

градът сънува
кошмара на комата си

КЛЬОЩАВА КОТКА

пред вратата на баща ми
кльщава котка извива гръб -
брани децата

атаката на слабия
колко могъща е

СЛЪНЧОГЛЕДИТЕ

Никога не съм притежавала нещо толкова красиво! Но – красотата може ли да се притежава?!

Следващите импресии дойдоха спонтанно, нетърсено.

Те са викът на сетивата ми.

А сетивата пулсира, извират, болят. От красота. От неочакваност.

 

 

худ. керамика –  Надя Борисова

 

Ненаситните пръсти,

ненаситните очи...

Само това ли?

Цялата симфония на плътта, която се свива?

Гърлото, стомахът, гръдният кош – колабирал...

Спреният дъх и невъзможността да бъде погълнат.

Спотаеният дъх. И жаждата – за въздух.

Жаждата...

Вода...

Гладкостта на глазурата, по която погледът се плъзга – като по лед…

разтопеният ад,

сивкавата мекост на кишата,

лепкавата плътност на глината,

грапавата плът на керамиката...

и усещането за огън и студ,

за пещ и изстиване,

за август и зима...

Изтръпването на пръстите –

докосващи, галещи, търсещи, искащи...

Пръстите, намиращи пътеките на извайването,

пътеките на сътворението,

на съ-творението –

на съ-твореното…

защото пръстите ми,

изтръпнали следват линията на твореца,

създават моята линия, моето търсене,

искане

и намиране...

И пръстите на краката –

вкопчени в подметките,

вкопчени в каменната плът на мозайката,

на пътеката,

на пръстта...

Потънали някъде там, в центъра на земята,

където твърдата и́ същност се върти,

вплита магнитните си мрежи

и лови космическите лъчи,

прави възел от измерения,

впримчва ни в тях…

Но – не,

нещо друго тупти

в средата на стъпалата,

в средата на дланите…

Тази мрежеста структурност под глазурата,

тази разкъсана обемност

на разпадащата се форма,

на изграждащата се форма...

на раждащата се другост...

Тази разсечена повърхност –

плоскост с цвят на пустиня

и напип на пясък –

зъбите скърцат,

хруска някакъв забравен прах между тях

и прахът е с вкус

на безвъздушност...

*

формите цъфтят

в пустинята на живота ми –

слънчогледите

на живота ми

пеят

разцъфват слънчогледите

на моята пустия –

зелените им пръсти

пият кал,

повръщат слънце

*

някъде в центъра

търся

завръщане

 

с грапави езици

листите

на слънчоглед ме ближат

омрежени спомени

паяче плете

жаждата

на сухите ми цветя

утолена –

вплетени

калинови клонки

*

пясъчната плът

на битието...

мъждука светлинката

на липсващата

свещ

 

маргаритки

светят в пръстта –

по скъсаното

венче

бодли поникнаха

 

защо

не са от рози венците

трънени…

 

кръв

по пръстите

*

слой след слой –

кожата се бели...

слой след слой -

колко бели

листи ще разлистя?

капят слънчогледи

 

Текст и стихове: Габриела Цанева

Керамика: Надя Борисова

РУСАЛКА И РИБАР

Баба Русалка
разпуска коси и над
ферментирали
водорасли поема
реди: "Рибар Николай!!!"

КЕСТЕНЪТ

Кестенът цъфти

в мъглата, сторък, държи
огньовете на
факлите, разкладени

от есента… Изгаря...

Студът чака да

отбрули душите ни –

падащи листа...

Кестенче се търкулна

в краката, живо е. Бяг...

* * *

И тъпча бодли

от плодове на кестен...

Боси ходила...

* * *

Тичат таралежи.

СЪНУВАНИ СПОМЕНИ

Спукан живот –

разпиляват се дните –

солени, горчат...

сънувани спомени,

кухи надежди - дрънчат...

ПРЕГРЪДКАТА НА ЮНИ

Пролетта изтля

в прегръдката на юни.

Южни ветрове

сушат треви и птици.         

Зреят плодове. Сочни.

           

АРОМАТ НА ЛИПИ

Лятото дойде

с аромата на липи.

Скършени клони.

Порив на вятър
обрули липата, а
плодовете на
чая барабанят по
асфалта… Лятна вечер…

ВЯТЪР БУШУВА

Пролетен вятър
бушува... Пук... Стъклото
се спука... Цветя
разпиляни протягат
длани... листа за ласка...

ИЗГОРЯЛ СНЯГ

Слънце изгори

снега, повил върха на
Витоша. Голи
дървета – вятър отвя
белите им премени.

Снежинките се

смесват с венчелистчета

на прецъфтели сливи

и падат върху

копията на

избуялата трева...

ГАЙДАРЯТ

Гайдарят свири.
Пет кучета го слушат
и сучат пролет...

Свири Гайдарят.

Тревата зеленее.
Кучетата спят - 
сънуват небесните
сфери... Бяг... Пак кръговрат...

САМОДИВА

В омагьосани

треви самодива спи.

Студена утрин

с капки роса в плен

я държи… удавена…

СЪН, ПОЕЗИЯ...

Сън, поезия,

мечта, неуловимо...

Валс върху роса

танцуват балерини.

Прецъфтяло глухарче.

ПРОЛЕТНИ ВАРИАЦИИ

Гайдарят свири.
Пет кучета го слушат
и сучат пролет...

* * *

Гайдарят свири.
Тревата зеленее.
Кучетата спят -
сънуват небесните
сфери... Бяг... Пак кръговрат...

ИЗГОРЯЛ СНЯГ

Слънце изгори
снега, повил върха на
Витоша. Голи
дървета – вятър отвя
белите им премени.

ПРОЛЕТЕН ВЯТЪР

Пролетен вятър
бушува... Пук... Стъклото
се спука... Цветя
разпиляни протягат
листа... длани за ласка...