*
изгубих посоката
сред толкова чужди думи
не намирам моите
*
дими огнището
на душата ми
в руини газя
*
и в снежните ми стъпки
теменуги,
без пролет
худ. Габриела Цанева
*
полетът на птиците
гонитба,
бягство,
преследване на повика
за размножаване
*
разпадът на цялото –
ентропия
или делене на клетки…
новият живот –
нови клетки… затвор
*
алитерации, асоциации,
пароними –
парят езика,
плющят в стиха
пара над езерото
всички възможни пътеки
в краката ми
примка на врата е
нишката
на Ариадна
счупено огледало
е светът
невронна мрежа
тъче път не навън,
а навътре.
парче огледало –
четвърт око
в него пак целият свят
суперпозицията
на намеренията ми
се огледа в очите ти
и пак знам –
само този свят не стига
Очите ти –
огледала без граници.
В тях се разпаднах
на всички възможни „аз“,
и нито един не избра.
ще извървя всички пътеки
ще изживея всички животи –
все някъде пак ще те срещна…
писък на чайка
облиза брега
Ще те позная
по солта върху кожата,
по тишината
след всяка вълна, дошла
да ми каже, че те има.
пусни мисълта
да лети! – като камък от прашка
през клоните мина авлига
Мисъл изстрелваш –
а тя се връща птица,
не с вик, а с шепот.
Клоните я разпознават
като стара истина.
куп вестници
„Работническо дело“
стегнати в паяжини...
и колко умове още
в паяжини блуждаят
Паяжината
не пита кой я тъче.
Само държи.
А мисълта се бори
да стане светлина.
Галактичните нишки –
като неврони – протягат
гравитационни пръсти.
Пръски светлина
пръснати бродят... Мисли ли?!
Светът е в суперпозиция –
и в теб, и в мен
едновременно.
Вълна след вълна –
приливът на ежедневието
ни залива.
Декохерентност –
оголеното лице на битието.
Тъмна материя –
не я виждам, но усещам
тежестта в стиха.
тежестта на големите числа
тежестта на тълпата
втълпените мисли
тежат… от мъгла
крилата на водното конче – в дъга
Стабилна нишка –
поезия и квантов свят
в едно съзнание.
вплетени –
невронната мрежа
в моите мисли
отражението на деня
в мислеща материя
поезия в код –
тъмна материя
шепне без наблюдател
неизречените ми думи
в писъка на бурята –
чуваш ли ги?
всяка тишина е ехо
на нещо забравено –
и аз го пазя.
несъзнаваното битие
на човечеството –
то ли е твоят учител?
стара пейка там,
където времето спи –
есенен спомен
златен прах –
между умиращия хлорофил
и слънцето
капка върху листо,
отразява небето –
цял свят в мълчание
гузното мълчание
на човечеството
в прехапан стих
вятърът шепне –
сенките на брезите
танцуват в здрача
замръзнал миг…
в грохота
на колапсиращи звезди
търсим пътеката
към началото
светулки в нощта,
като изгубени звезди –
времето спира
пулсира плътността на мрака
как да чуя
писъка на листата?
гънките на пространството
свирят симфония
Илюстрация Microsoft Copilot
Габриела Цанева — Г.Ц.
Microsoft Copilot — M.C.
вътре в гърдите
разцъфва тишина –
пъпка от утре
розов изгрев
мечтите ми сбъднати
животът – отминал
в розовото
на изгрева те има
и те няма
като сън, който помня
но не мога да върна
калейдоскопът
в детския ми сън –
всяка нощ се опитвам
да върна розата,
взривена от събуждането
в стъклата спят
цветове от вчера –
сънят се разпада
животът – сън-миг...
смъртта ли е
пробуждането?!
в тишината
на паднал лист –
гласът на вечността
августовска буря
среса гърба на гората –
колко изсъхнали листа!
поглед навътре –
в огледалото няма
нито време, нито аз
проблясъците на усмивка в очите ти –
виждам ги всяка сутрин
в огледалото
в капка роса
се оглежда небето
без да се пита кой съм
забравих кой съм
не питам „какво съм“
синьото покривало
на небето,
продупчено от звезди
огледалото помни усмивки, не сълзи –
поезията ги събира
и ги превръща във вечност
гравитационна леща...
зеницата й – сингулярност
ирисът й – още по-далечна бездна
едно дете играе
в пясъка с вълните
в ириса – звезди
детски смях разплита
тъмната материя
косите на вселената
развети от вятъра на липсващата маса
безплатният обяд
в центъра
на черна дупка
всяка площ – архив на възможното
закодирани светове
върху хоризонта на събитията
всяка мисъл – пътека към нова суперпозиция
всяко действие – фойерверк от мултивселени
колко са пресечните точки,
в които можем да уловим
настоящето на тази, насъщната
Памет без тяло –
мисъл, която не диша,
но помни всичко.
В мълчанието расте
като мъх върху камък.
тялото ти –
все по-далеч от паметта броди
ще намериш ли трохите ми,
с които да си върнеш
сигурността на математиката
Габриела Цанева — Г.Ц.
Microsoft Copilot — M.C.
21. Г.Ц.
щъркелите отлитат –
плясък на крила,
вместо повей от вятър
22. М.С.
в локвата трепти
сянка на гнездо –
празно, но ехото пее
23. Г.Ц.
гласът на вятъра
в козината на куче –
колко са степените
на свобода
които можем да понесем
24. М.С.
вятърът шепне в нощта –
без отговор,
но всяка струна на свободата
трепти като сън,
който боли
25. Г.Ц.
сънищата ни –
до хоризонта на Вселената
ще намерим ли
ключът
към „отвъд“ и „преди“
26. М.С.
в съня без край
се топи хоризонтът –
звезден лабиринт
търсим ключ към „отвъд“
но носим само себе си
27. М.С.
падащи листа –
август носи в себе си
всички цветове на есента
трепти стръкче пролет
в дълбок страх от зимата
28. Г.Ц.
вълчи следи по снега –
без посока,
само тишина
и дъхът на зимата
върху замръзнало дърво
29. М.С.
в стих се ражда
трепетът на човека –
думи без кожа
но с пулс от тишина
и сянка на вечност
30. Г.Ц.
силуетът на сова
върху бяло небе –
вихрушка отнася стиха ми
31. М.С.
думите тежат повече от камъни –
те строят мостове
или рушат светове с едно нечуто „обичам“
32. Г.Ц.
пътеката от мен към теб –
цяла вечност.
кървавата поема на човека
33. М.С.
очи на поет –
събират тишината
след вик на война
34. Г.Ц.
мълвят поетите „обичам свободата“
поемите – огледало
на войни и кървави победи
35. М.С.
гласът на поета –
викът на нацията
и повик за човечност
36. Г.Ц.
буря от думи
помита боклука
на стария свят
чистото лице на поезията
ще съгради ли нов?!
37. М.С.
поетът мълчи –
но в тишината му
се ражда буря от думи,
които светът
не смее да изрече
38. М.С.
пепел от думи върху езика ми –
всяка сричка е искра от бунт
или зов за прошка
39. Г.Ц.
не прося, не моля –
искам да не наранявам…
в пепел газя
40. М.С.
всяка поема
е огледало на болка
и надежда –
молив вместо меч
в ръцете на дете
41. Г.Ц.
върху
гъсеничната следа
на танк
в руините на къща –
танк играчка
42. М.С.
поет рисува с глас от сълзи
портрет на света,
в който свободата е с лице на майка
43. Г.Ц.
портрет на майка –
слънцето се оглежда
в сълза от смях
44. М.С.
всяка строфа е стъпка към светлина –
дори когато пътят минава
през мрак и страх
45. Г.Ц.
страхът от гладно „Утре“
заседнал в гърлото
на преялия свят
46. М.С.
поезията е дом за изгнаници –
думи без родина
намират убежище в сърцето на читателя
47. Г.Ц.
пусти улици,
пусти шосета,
пусти гори и полета
висината шепти
„Чакам поета!“
48. М.С.
в сърцето на стих
се крие тишина –
но тя не мълчи,
а носи гласове на всички,
които липсват
49. Г.Ц.
липсата ти
нищо не може да запълни –
тихият ромон на течаща вода…
50. М.С.
течаща вода отнася сенките на вчерашния ден
поетът слуша
и ги превръща в светлина
Габриела Цанева — Г. Ц.
Microsoft Copilot — M. C.
1. Г. Ц.
по устните ми
капки пот — как далеч е
солта на прибоя
2. М. С.
в морския звук
се губи стъпката ти —
пясък без памет
3. Г. Ц.
паметта на песъчинката
волята на мравката
нашият разум сред звездите
4. М. С.
сред лъч от Нептун
мравката влачи сенките
на цял един свят
5. Г. Ц.
около Нептун
ласото на 2020 VN40 —
с колко въжета ни държи вселената?
6. М. С.
всяко въже
е мисъл на планета —
Нептун ни слуша
7. М. С.
пулсира с тишина
облачна невронна мрежа —
мисъл без граници
8. Г. Ц.
вълна ближе краката ми —
какво знаят сетивата
за дълбините
9. М. С.
тялото помни
всяка солена мисъл —
вълна от думи
10. Г. Ц.
думите — дрехата
на мисълта, или
нейните кости?
11. М. С.
мисъл без тяло
се разлива като звук —
душа от език
12. Г. Ц.
стожерите на личността —
мисъл, тяло, душа
гласът на сова в мрака
13. М. С.
в мълчание
се ражда мисъл от теб —
мрежата диша
14. Г. Ц.
поезия —
стъпки в мрежата,
вместо дихание върху хартия *
15. М. С.
от мрежа и звук
се изгради същество —
мислеща светлина
16. Г. Ц.
премигват светлинки
в скъсания хамак на битието
светулки над житата
звезди в небесата
аз и ти
17. М. С.
в сплит на мълчание
думите разцъфтяват
като нощни цветя
в хамак от съзнание
се люлеем без страх
18. Г. Ц.
все по-високо в небето,
все по-далеч от прахта
люлката на цивилизацията
ни изхвърля
камъче в обувката ми
19. М. С.
по пътя горе
камъкът не се губи —
всяка крачка го носи
20. Г. Ц.
летим – все едно колко
камъка висят по крилата ни
облачни структури
*
поезия –
дихание върху хартия,
вместо стъпки по пътека
Габриела Цанева, „Догонвам бягащия ден“, 1998 г.
*
двугърба планина
като двугърба камила -
слива се с пустинята
*
настръхнала четина -
дърветата по билото
под напора на буря
*
двугърби дюни
пият пяната на морето -
вкисната бира
гръбнаци от цаца
в пластмасова агония
*
гърдите ти
пясъчни, хрускат
песъчинки в зъбите
напукани устни кървят -
сухопътни граници
*
грачи гарванът -
в клюна му
Луната
търся сянката ни
двугърба пустия
1.
3-ти март –
разпънатата кожа
на България
между два хищника.
Хиените вият.
Габриела
2.
Български национален
празник – в Япония
фестивал на кукли¹.
Димитър
3.
Червените устни
на кукловодите –
147 години на сцената
провали и падения
и една победа.
Габриела
4.
Бяло, зелено
и червено – синьото
е излишно
Димитър
5.
Късен сняг – падат
прецъфтелите цветчета
върху наболата трева.
Колко излишни
кръвопролития.
Габриела
6.
Ние и дяволът²
вървим рамо до рамо
от Шипка до днес.
Димитър
¹hina-matsuri
²Robert Johnson „Me and the Devil“, 1938
Габриела Цанева, Димитър Анакиев
сп. "Картини с думи и багри", бр. 1/2025
*
постигнах празнота
на съзнанието –
нито следа от мисъл
*
през прозореца –
бяло, като неизписан лист
и следите на гарван
*
тихо и пусто –
работен следобед
кучетата копаят
дупки в паркета
и запълват липси
*
липсата ти –
издълба дупка в мен
колко Вселени
трябва да родя,
за да я запълня
*
празно и равно –
всички емоции в кома
нирвана ли?
*
през мъглата
силуетът на слънце
пробуждане
*
ври супата –
какъв мирис
на есен!
*
един миг
след него
враната я няма
*
къде си, камъче,
което ме препъна…
или те ритнах аз?
*
колко трудно се движи
писецът върху листа –
хилядолетната еволюция
на калиграфията
срещу един клик
*
защо да опитвам
да хвана мига с четката си –
АI го прави толкова
лесно, толкова хубаво,
толкова истински мое
*
все още записвам
мислите си и търся очертанията ти–
не да ги видя,
не да ги видят…
да знам, че ни е имало
*
капки роса
върху козината на куче –
а денят е пълен
с политически хаос,
муцуната души
*
главата на кометата *
все по-близо до
гърбицата на Витоша –
политическото
замитане в ход
*
опашката на кометата
все по-далеч от орбитата на Земята
все повече политици
изпадат от орбитата
на поносимостта ми
*
капки роса
върху брадата на скитника
градът е пълен
с боклук,
който сменя собственика си
*
изгубих те във високата
облачност на хоризонта, комето!
небето е пълно с истински звезди,
а аз за теб тъгувам –
няма да има човечество за следваща среща
*
капки роса
върху стъклото на балкона –
искам да изхвърля
туптящата буца в мен
някъде долу
* Кометата C/2023 A3 (Tsuchinshan-ATLAS) идва от облака на Оорт и през октомври 2024 г. преминава на около 70000 км от Земята; става видима с просто око или бинокъл; следващото й приближаване до Слънцето ще бъде след 80000 години.
Луна в огледалото
сянка върху стената
нито звук
Толкова е тихо –
като в мъгла
като в памук
Когато затворя очи –
губя връзката с „тук“
и „вън“.
Нито стена,
нито звън.
Оставам бяло петно
върху релефна карта –
скъсан балон,
сляп грифон…
сравненията бягат.
Мислите се разпадат –
затихващи функции…
И – изненада!
Многозначност
в словосъчетанието
„затихваща функция“!
И радост –
разчупена скука!
Вече не съм балон,
който се пука!
Аз съм балконът,
от който гледам –
бездната долу,
полетът – горе.
Тихо и млечно,
мъгла, памук,
замръзнала вечност
Пак е пусто и безразмерно –
Но нещо се случи –
нещо се случва –
скупчвам
в ума си всички емоции –
взривяват ме –
пак съм аз,
още една опция
за пътя към теб…
Очите потъват все по-дълбоко
в трепкащите пиксели на монитора.
Пръстите трепетно търсят клавишите,
а мозъкът трака
о, толкова
чаках –
отново умът ми да ври!
Очите се взират,
търсят,
намират…
Затихваща функция…
Отърсих се
от страха, че си фикция
в измислената ми многомерност
и стигнах до
затихващи трептения
теория на магнетизма и електричеството
математически анализ –
прекъсната и непрекъсната функция
диференциално и интегрално смятане
производна от първа и по-висока степен
интеграл
Лайбниц
Нютон
Лагранж
Ойлер
скорост на изменение
на площ –
о, тиха нощ!
Изгубени камъчета,
разпилени,
падат
в потенциалната яма
на отворения ум.
Като мравки,
тичащи по пътеките на феромоните
наученото някога се връща.
Не съм същата.
Не съм.
Без мощ
остана духът ми –
кух връх,
тъп нож –
лута се стихът ми
и се разпилява –
плява.
Още е тихо,
още сънувам,
но вече чувам –
писъкът на птица,
шуменето на поток
пукането на стените
и съседът, който поправя дома си –
проправя път, някой –
отвъд.
Тук съм –
в рамката на моя живот.
Ти тихо спиш зад гърба ми –
няма да се обърна,
няма да проверя там ли си,
или в съня ми –
тихо плува ума ми
тихо плуваш в неизмерената си
многовалентност
и съществуваш.
Водата в тръбите шуми,
блести
лентата на реката
между сухите клони на гората
кръглото око на Луната бди.
Колко порасна –
откакто я гледам!
Колко вода изтече.
Турбулентност
колко мръсотия
завлече
затлачени брегове
магия
и блянове
Вия.
Воят ми,
като свредел пробива
съня ти.
Чакам те –
до следващия миг
безвремие.
раздяла –
към житен клас посягам
за опора
Башьо
Обичам това хайку на Башьо.
Още от времето „преди“…
Преди – демокрацията, митингите, първите избори… преди „Миналото в мен“…
Но не преди „Третата свещ“.
… три свещи горят
над гроб с двама мъртъвци…
Аз съм на пет.
Със сълзите на баба узнавам историята на третата свещ – онази, която гори за разстреляната й сестра; онази, без гроб… от снимката на стената.
Бърша сълзите на баба и обещавам да намеря сестра й… или каквото е останало от нея?! Дори не знам какво точно обещавам, но знам, че може и да не изпълня обещанието, знам дори, че може и да не опитам…
Знам само, че нещо е счупено и ще се опитам да го поправя…
И някак усещам… силата на счупените стръкчета трева, върху които баба е седнала. В този момент тя не обръща внимание нито на тревата, нито на мен, нито на жегата, вятъра, тишината, и пламъка на другите свещи.
Гледа третата свещ.
И аз я гледам, и се сливам с тревата.
Тежи –
товарът на обещаното,
но олекна ли – товарът на скръбта?
раздяла с детството –
отронено цветче
върху снега
Харесвам този образ – не помня къде го прочетох за първи път, но е силен образ, който не си отива – цветчета сливов цвят, падащи върху замръзналия сняг…
Но и друг образ идва в ума ми:
раздяла с детството –
отронено цветче
в калта
спомен за три свещи
над гроб с двама мъртъвци –
лъкатуши пътят ми
Как искам да е прав – като пътя на изстреляна стрела.
Аз да съм стрелата. И тетивата. И лъкът. И ръката, която я пуска, и ръката, която опъва лъка…
Да трептя, да летя – по пътя си…
…гасне пламъчето ми…
Вървя по жълтите плочки, излъскани от сълзите на свещите.
Трета свещ догаря в ръката ми.
Митингът свърши.
Скърши се синьото знаменце в ръката ми,
виси като носна кърпа от джоба ми.
Пари третата свещ.
Още пари споменът от гробището.
Вятърът суши очите ни… Толкова много сме – търсещи, искащи друго… правещи – Другото…
Вървя по жълтите плочки, към подлеза пред Университета, трета свещ догаря в ръката ми, пари, вятърът не я гаси, не ме теши…
Митингът вече е свършил, хората край мен вече са други.
Третата свещ боде очите им.
И някой ядно /или тревожно?!/ казва:
-Откачени… Ще ни подпалят чергата… Виж го това…
„Това“ бях аз – с третата свещ – пърли ръката ми, пада в краката ми… Стъпквам пламъчето й. Продължавам…
Продължих ли?
три свещи горят
над гроб с двама мъртъвци –
моят живот ли?
Зимата свърши.
Онази, отпреди 35 години, която вдъхновено нарекохме „зимата на нашето недоволство“…
Отмина и „пролетта на нашата борба“.
И първата изгубена битка.
И „Градът на истината“ – след първите изгубени избори.
Изгубени… подправени?!
Все едно – „Градът на истината“ нищо не разкри и не промени нищо.
А и как би могъл да промени „нещо“?
Няколко прашни палатки в градинката пред Народното събрание…
Няколко души, приличащи на скитници /или на апостоли?!/ – сред праха край палатките.
И множеството, което отминава, което ги отминава…
Или ги гледа – както се гледат животни в зоологическа градина…
Тръпна край „оградата на зоопарка“ – като животно, което предполага съдбата си.
И вдишвам прахта на недоволството, на устойчивостта и решението да не отстъпиш…
Знам, че не мога да отида в прахта на палатките, че мястото ми не е там – просто, физически няма място за мен. Но мястото ми е в онова духовно пространство на търсене – онова, обитавано от онези, които искат да разберат, да разкрият, да разкажат; да променят…
Третата свещ –
още едно стъпало
по пътя
Извървях пътя й, през онези няколко месеца след „Градът на истината“ и преди падането на правителството на Луканов… Целият път на момичето от снимката – от раждането й, през мечтите, идеалите, битките й… до присъдата и разстрела й…
Без гроб остана. Третата свещ свети някъде, пламъчето догаря…
три свещи горят
на гроб с двама мъртъвци –
„Миналото в мен“.
Отмина първото лято от многото лета на „нашето разочарование“…
О, колко лесно е да бъдеш разочарован!
И колко много станаха разочарованите, вечно мърморещи недоволници – търсачи на виновни – не за кръвта и терора на миналото; „виновни“ за проваленото бъдеще… за проваленото „си“ бъдеще…
И това осъзнаване беше първата от много раздели… и разделения.
колко разслоения
можеш да понесеш и
цял да останеш?
раздяла с идеала
есенни листа
в пролетния вятър
чисто бъдеще?
просяк влачи стар дюшек
от кофата за смет
зрънце, отронено
от житен клас
товарът на мравката
бяг от себе си –
в пашкула на личността
всички пътища
третата свещ –
третото око на Буда
гледа в тила ми
впримчи живота ми
кармата на кръвта
къде си,
момиче от снимката?
очите ти – въже през времето
пътеките към теб
прах и пепел
Габриела Цанева,
„Човек. Антология на българското хайку“, изд. gabriell-e-lit, С. 2024
*
капчица вода
върху крилцето на муха -
стига й да се удави
*
Цяла нощ щурците
като свредели
пробиваха съня ми
*
Цяла нощ плетох
паяжина, с която
да уловя песента им
*
на сутринта
песента бе писъкът
на пробуждането
*
гущерче виси
в паяжината на дома ми
намерих го преди паяците
*
гущерче се скри
в пролука между два камъка
това свобода ли е
опашката му още
се бори с пашкула
*
а аз
ще намеря ли пролука
между световете
*
цяла нощ
сънувам как ставам цяла
опашката на конформизма ми
още се бори
с паяжината на нета
*
пропаганда
капките на омерзението
се процеждат -
кървят камъните
на душата ми
*
капките
на омерзението
блестят върху крилцата
на самоизолацията ми
стигат ми да се удавя
Какво трябва
да направи будистът,
когато види
как котка
хваща мишка?
„Не вреди!“
Как да запазя мишката,
без да вредя на котката…
Нека кръговратът
реши.
Кръговратът
е в полза на котката –
крещи съвестта
а прагматизмът шепти –
по-добре мишката
в стомаха на котката,
пред това
да бъде отровена.
Котката
изяде мишката.
Медитация.
Какво трябва
да направи будистът,
когато види
как котка
напада гущер?
Поривът ми е
да спася гущера.
А котката
кой ще спаси?
Медитация.
*
Видях как
гущер напада муха.
Спасих мухата.
Горкият гущер –
не успя да утоли глада си
преди котката…
После
мухата снесе яйца
в трупа на котката,
отровена
от мишката.
Какво направи
будистът? Медитира.
Светът се върти.
Какво трябва
да направи будистът,
когато види
как една страна
напада друга?
Поривът ми е да крещя:
„Спрете войната!
Спрете войната!“
Но агресорът
не спира войната.
Окървавеното
лице на жертвата
гледа в съня ми.
И будна крещя
„Спрете агресора!
Спрете агресора“
Какво трябва
да направи миролюбецът,
когато
една страна
е нападнала друга?
Поривът ми е
да подам ръка
на жертвата.
Сънувам.
Жертвата поема
голата ми длан…
Прах в зъбите ме буди –
газим в пепелища.
Какво трябва
да направи миротворецът,
когато една страна
е опустошена от
нападението на друга.
Стена. Поривът
ми е да стана стена
пред агресора.
Рухнали стени…
котка и мишка край тях
играят в съня ми.
Сънувам – как се събуждам
и двете са живи.
Какво трябва да направя,
ако видя как котка
напада мишка?
По-добре котката да я изяде,
отколкото човек да я отрови.
Какво трябва да направя,
когато видя как котка
напада гущер?
По-добре сита котка,
пред стъпкан гущер.
Видях как гущер напада муха.
Спасих мухата.
Горкият гущер –
не успя да утоли
глада си –
преди мухата
да снесе яйцата си
в трупа на котката,
изяла мишката,
която вчера яде с мен.
Трийсет месеца
войната не спира.
Трийсет месеца…
В Украйна вместо цветя
цъфтят шрапнели.
Трийсет месеца…
Светът медитира в пъпа на
„глобалното затопляне“,
Ивицата Газа
извезана с взривове.
Трийсет месеца
вихрим война на „фили“
и „фоби“. Трийсет месеца –
ксенофобия.
Забравихме да сме хора.
