Сънувам, че летя.
Високо и злачно.
Сенките на звездите
тичат край мен –
докосват ме
като дъжд,
като мъгла,
тишина.
Може би не сънувам. Летя.
Докосват ме
облаци
и птици.
Небето е под мен.
Греша,
това са твоите
зеници.
Времето ме
задави, хълцам,
преглъщам миговете
на годините.
Падам.
Ударът в тревата
пак боли – зелено.
Небето е зелено.
Не сънувам. Не летя.
Това са твоите очи –
в зелено плачат.
Няма коментари:
Публикуване на коментар