МИСЛИТЕ УМИРАТ, ПРЕДИ ДА СЕ РОДЯТ

Мислите умират, преди да се родят.

Изгубих смисъла,

необходимостта –

да говоря,

да творя,

да вря –

като гейзер,

като вулкан,

като нова звезда,

като сътворение...

Сива кал е мозъкът –

свърталище на сенки

и безпътие;

без пътеки, по които

да вървя.

Просто - мрежа, в която мога да се уловя...

Като предпазна мярка срещу падане?

Или като средство за хващане

на собствената душа...

Средство за самоудушаване,

за автоцензура,

за автосмърт.

Вървя с подгънати колена -

омекнала кал съм –

от недовършено сътворение.

И мълча...

Невроните светят –

лампички върху елха.

Думите пулсират –

като намигване в мрака,

или като звезда.

Нещо се случва с главата ми, 

когато мисля за Днес.

Бягам, логиката се разпада.

Причината и следствието,

съждението,

което ги свързва –

превръщат се в ритъм и образи,

обличат се в рими, оцветени с картини...

И това, което искам да кажа, умира

върху листа.

Оставам няма и гола –

като зимно дърво.

Дори вятър няма –

да свисти в клоните ми.

Тишина –

насечена от

часовник.

Тишина –

скривалище на

старите същности.

***

Удуши ни миг,

разсечен от часовник.

Залък в гърлото.