СМИСЪЛЪТ Е В ТЪРСЕНЕТО, В ПЪТЯ, НЕ В ЦЕЛТА - интервю в СЕВЕР.БГ

Поетесите са хора, с такава нежна и крехка душа, че е трудно да говориш с тях за по-обикновени неща. Затова ще се опитаме да надникнем хем в света на строгия адвокат, какъвто е нашият главен герой, хем на писателя. Ще се опитаме да разберем и как се справя с вечната игра на въпроси и отговори за живота.

Представяме ви Габриела Цанева.

Тя гостува в Русе преди няколко седмици със свое представяне на най-новата си поетична книга "Състояния. Хайга” чрез изложба на картините, включени в изданието.

Смисълът е в търсенето, в пътя, не в целта...

Г-жо Цанева, как така човек с толкова строга професия като адвокат, пише поезия, издава книги?

Писането на поезия уравновесява писането на адвокатска проза. Преди да започна да пиша стихове, пишех есета, романи и повести, но тогава бях химик. Спомням си, че най-хубавите стихове от първата ми стихосбирка "Догонвам бягащия ден” написах, докато се подготвях за един от най-тежките изпити в правото – граждански процес. Най-силните есета от "Реши се и ще си свободен”, както и повестта "Миналото в мен” написах, докато учех химия. В основата на романа ми "Треви под снега” са студентските ми дневници от ХТМУ.

При повечето хора любовта към писането е заложено и се открива още в младежките години. При вас как се прояви? Какво написахте?

Първите ми публикации бяха в списанието за ученическо творчество "Родна реч” - едно есе за България, един пътепис за Франция. Но всъщност, първото творческо писане все пак беше поезия – думи, избухнали в цвят и светлина, чрез които исках да стигна до края на Вселената... една трудно улавяна поезия. Мисля, че всеки от нас понякога улавя екстремните страни на света като мерено слово; казват, че всеки човек носи в себе си романа на своя живот.

Поетите и писателите са онези хора, които са се научили да записват думите, които звучат в главите им, да превръщат в думи картините, които виждат край себе си, или онези, залепнали за клепачите на очите им; да записват историите, които преживяват, или които се случват около тях... да усещат с думи – и пак – да ги записват.

В една визитка казвате - "Все се питам коя съм?". Отговаряте - "Не знам". Успяхте ли да откриете отговорът? И все още ли сте разнолика и непостоянна, и това за кое ви помага повече - за работата или за писането?

Не, това е един от отговорите, които едва ли ще намеря. И да, разнолика и непостоянна съм – може би затова все се питам коя съм. Помага ми за писането, помага ми да търся – все нови въпроси с трудни отговори, въпроси без отговори. Непостоянството не помага в строгите професии, но мисля, че при мен то се проявява като духовно търсене, а не като бягство от задълженията на професията.

Сложна личност ли сте?

Е, на този въпрос едва ли аз трябва да отговарям.

За кои избягали мигове в живота съжалявате и искате да ги върнете обратно? А какво искате да забравите?

"Избягали мигове”? Надявам се, няма такива... онези прекрасните, незабравимите... те са в мен – непрекъснато, винаги, част от същността и настоящето ми... а онези, които не съм уловила – надявам се, че някога отново ще ги изживея... Тъжно е, когато има неизживени мигове. Не съм от хората, които мислено преравят миналото и търсят в него изгубените си съкровища.

За мен – всичко предстои. И това не са просто думи – когато бях в гимназията, вземах уроци по рисуване, за да кандидатствам в НХА... изживях отново тези мигове, когато тръгнах на курсове в НХА, за да нарисувам картините в книгата си "Състояния. Хайга”... нищо не е същото, но и нищо не изчезва напълно.

Как изливате душата си в хайку и хайга. Посягате към палитрата и четката, за да намерите най-верния път към себе си?

Хайку е твърде кратка форма за "изливане на душата”. Хайку е хванат миг, усещане, настроение, порив... прозрение. Хайку е светът около нас. А палитрата и четката правят този миг-свят по-плътен, по-цветен, по-уловен и вечен... това е очарованието на "хайга” – синтезът на слово и багра, на мисъл и форма...

Коя е тази тишина, "в която пораснахме"? Защо тишина? Сега шумно ли е, хаотично, дискомфортно?

"Тишината, в която пораснахме” – вече много хора я забравиха, не искат да си я спомнят... а много младите хора, за щастие, не познават тази тишина. Това е тишината на натрапените истини, на цензурата, на несвободата на духа. Тишина – безмислие, еднаквост, послушност... тишината на света, изграден върху гръмки фрази, празни думи и скрито насилие. Сега е шумно, хаотично... за някои – може би дискомфортно... Но шумността не е антипод на тишината. Днес също цари тишина - тишина като безмислие, като отказ да бъдеш/да искаш да бъдеш различен, да бъдеш себе си, като доброволно приета послушност – да слушаш все по-популистки, все по-уродливи слова от хора, които почти не могат да си служат със словото... Тишината на липсата на идеи за бъдещето, на идеи за "после”.

Тъжна ли сте през повечето време, поне така усещам в повечето Ви кратки разкази, които прочетох? Кое Ви натъжава, днес?

Тъжна съм не през повечето време изобщо, а само през повечето време за писане. И друг път съм отговаряла на този въпрос... заради мрачната ми поезия, вероятно, често ми го задават. Аз не съм тъжен човек, просто тъгата, болката – това са катализаторите на поезията. И в българската, и в световната поезия – лирическият аз страда.

Живеем в интересно време. Казват, че "Да живееш в интересни времена!” било проклятие при древните китайци. Тъжно е мълчанието, тишината, в нашето интересно време. Обществото ни е болно от негодувание към самото себе си и от безпътие – постигнахме целите си; заявихме, че не сме постигнали нищо. И сега – накъде?

Темата, която винаги ви вълнува?

Темите за произхода на Вселената и Разума, за строежа и същността им – като философски категории и като научна истина... тези теми често присъстват и в творчеството ми.

Как се справяте с вечната игра на въпроси и отговори за живота? И в кое е смисълът - в търсенето на себе си или редица истини за заобикалящия ни свят?

О, смисълът е в търсенето, в пътя; не в целта. Целта никога не оправдава средствата и постигането й не носи удовлетворение.

ГАБРИЕЛА ЦАНЕВА - интервю пред Ирина Гигова за новата си книга "Състояния. Хайга"

Габриела Цанева: Знаех стиховете на Стефан Цанев още преди да се науча да чета

Габриела Цанева: Знаех стиховете на Стефан Цанев още преди да се науча да чета

И в световната поезия тъжните балади са повече от жизнерадостните творби, казва авторката, която тези дни ще представи нова поетична книга

Поетесата Габриела Цанева ще представи на 5 юни, четвъртък, в Американския център на Столична библиотека най-новата си книга - „Състояния. Хайга“. Освен лирични тристишия и четиристишия, вдъхновени от формите на традиционната източна поезия, и няколко по-големи творби в мерена реч, верни на европейския стил, томчето, реализирано от Издателска къща „Изток-Запад“, съдържа и илюстрации, създадени от самата авторка.

Според класическото определение „хайга” е картина, породена от конкретно хайку или друга къса форма на източната поезия - синтез на поетично чувство и визуален образ. Традиционната японска хайга най-често е рисунка с туш, съчетана с калиграфски изписан стих. Терминът „хайга”, използван като характеристика на настоящото произведение е малко произволен, тъй като всички илюстрации в него са изпълнени от автора на стиховете с изразните средства, характерни за западната живописна традиция.

Стихосбирката ще бъде представена пред публиката в четвъртък от поета Петко Огойски, а водещ на вечерта ще бъде друг майстор на словото – журналистът Кирил Назъров. Габриела ще чете стихове, ще отговаря на въпроси и ще дава автографи, а ценителите на изкуството ще имат възможност да се запознаят и с някои от оригиналите на картините, включени в книгата – плод на универсалния талант на Габриела Цанева, която освен писател и художник е още математик, дипломиран химик и юрист. Дни преди литературната премиера тя бе любезна да отговори на няколко въпроса на Факти.бг, свързани с вдъхновенията на поета.

Г-жо Цанева, кое беше определящото състояние, станало причина за раждането на новата стихосбирка „Сътояния“?

Може би размисълът за живота и усещането за отделните мигове, през които минава денят. Всъщност тези състояния може да се нарекат откраднати мигове от потока на времето.

Повече със знак „плюс“ или със знак „минус“ са вълненията в основата на тази поетична колекция?

Според мен са със знак „плюс“, въпреки че някои от хората, които вече са чели книгата, отново намират в нея доста тъга. Но има и доста мажорни настроения. Като че ли има и едното, и другото – може би е постигнато някакво състояние на равновесие.

Кое е най-продуктивното настроение за вас като поет - състоянието на равновесие, или  изживяването на драма?

Винаги съм казвала, че за да седне човек да пише, трябва да му е много тежко на душата, да му е много тъжно. Защото когато човек е весел - той се весели. А когато има за какво да мисли, когато му е много черно и нещо го е потресло – това е нещото, което кара човек да хване химикала и да опише състоянието си или да седне пред компютъра. Веселите моменти са по-неангажиращи. Такава е и тенденцията в световната поезия - в края на краищата много повече са тъжните балади, отколкото жизнерадостните стихове.

Кои са вашите учители в родната и световната лирична традиция?

Първото име, което ми идва на ум от българската традиция, е Яворов, а от световната - Франсоа Вийон. Но това е само на пръв поглед. Като се замисля, имам и други учители...

Ваш чичо е големият поет и драматург Стефан Цанев. До каква степен семейната среда е оказала влияние върху реакциите ви към света и изказа ви на майстор на словото?

Неудобно ми беше да започна с това, но всъщност аз знаех стиховете на Стефан Цанев още преди да мога да чета, защото по онова време той дори не беше печатан и стиховете му се разпространяваха на магнетофонни ленти. Аз по този начин възприемах поезията и може да се каже, че наистина първата поезия, която съм чула, бяха именно неговите стихове. Безспорно, това не може да не дава отражение върху начина ми на мислене, дори върху определянето на интересите ми към науката - защото той има стихотворения от онова време, писани в ЦЕРН: „Как искам окото ми да надникне в циклотрона и един електрон от него да види... И това продължава да ме вълнува...

Във време на бум на науката и технологиите фактът, че изначално имате друга професия, свързана с обективните науки, помага ли ви като поет?

Разбира се. Аз мисля, че всеки опит, който човек е натрупал през живота си, му помага да преосмисли света по различен начин, от различен ъгъл и поглед. Това дава широта, която никой не може да си я „купи“, да си я „прочете“, ако не е станала част от неговия живот. Така че моята подготовка като дете в математическата гимназия и начина ми на мислене като програмист ми помагат, както и фактът, че завърших химия, а химията е една много широка наука. Строежът на веществото, стремежът към вникване в дълбочината на нещата, да се разкрият взаимните връзки в действителността, които правят света такъв, какъвто е – това не може да не дава отражение върху начина на мислене и на изразяване, а поезията е именно вид начин на изразяване.