ЗИМА, ХАЙБУНИ

***

Толкова чисто е,

толкова тихо –

птиците стъпват по сняг...

Боровите иглички са натежали

от очакване на утрото,

когато птиците ще запеят,

обрулени върху преспите им...

първи сняг -

чисти са

и кофите за смет

***

Знам, че е пълнолуние. Търся луната зад завесата, няма я... Излизам на балкона, за да я потърся между облаците, дори щората вдигам, няма я... Зима е. И облаци няма.

Само мъгла, толкова гъста е, че не виждам, само чувам как...

кучето вие

срещу улична лампа -

зимна мъгла

РАЗДВОЕНИЕ

раздвоение -
някой ден
ще пребродя всички пътеки,
които тръгват от мен -
поне по една
ще се срещна

В МРАЗ КРИЛА ЗА ПОЛЕТ РАЗПЕРИ ТОДОР БИЛЧЕВ - рецензия

В МРАЗ КРИЛА ЗА ПОЛЕТ РАЗПЕРИ ТОДОР БИЛЧЕВ

Изумява ме продуктивността на Тодор Билчев. Наистина, това може да се очаква, когато човек прочете биографията му, но все пак?

Пред мен е ръкописът на втората стихосбирка, която предлага за публикуване през новата 2020 година, а януари още не е отминал.

И тук, както в „Отвъд болката и красотата”, която имахме възможност не само да рецензираме, а и да издадем в издателство gabriell-e-lit, стиховете са датирани, като е посочено и къде са написани. Но в тази стихосбирка, вероятно и защото авторът в нея е събрал повече стихове, усещането за географичност е още по-натрапчиво. Нещо повече, тук читателят вече става свидетел на нещо необичайно, а бих казала и уникално в поезията – тази стихосбирка има и някои от характеристиките на пътепис, в който сполучливо са вмъкнати фотографии, илюстриращи както движението на автора по географски маршрути, така и неговото духовно пътешествие; те илюстрират и друго – конкретния повод, довел до лиричната изповед на поета.

Трудно се анализира творчеството на Тодор Билчев; неговият импулс към създаване на изповеди в мерена реч е силен, неукротим. Искам да видя, да открия този духовен двигател, който го тласка напред по нелекия път на музите, но и на диалога с читателя, на диалога със себе си.

По-лесно е да открия неговото проявление, живата пулсация на всяка рима, картина и звучност от новата му стихосбирка „В мраз крила за полет”.

Книгата съдържа 130 стихотворения, които не са композиционно организирани, а следват настроението на лирическия „аз”, като по този начин принуждават читателя също да поеме по стъпките на автора и да съпреживее с него носталгията по любимите хора, отишли в отвъдното, да усети героизма на възрожденската епоха и Ботевото слово, да види неподвластната на времето красота на манастирските градежи, проникваща и укрепваща духа, търсещ път към Божественото, да вдъхне свежестта на разпилените късчета от природата, да потърси утехата на вярата, надеждата и любовта.

И тук не мога да отмина  изключителното умение на автора да говори чрез заглавията на своите стихове, да приковава вниманието на читателя, да провокира интереса му и да отправя чрез тях кратки и силни послания: - „За мечтите на мухите”, „С кръпки от море в сърцето”, „Като стъкълца в тревата”, „За полета на падналите джанки”, „Звън на явор от листата”, „За душите на мечтите” и разбира се, последното стихотворение, „В мраз крила за полет”, дало заглавието си на стихосбирката.

Макар да не са структурирани в отделни раздели, стиховете имат своя вътрешна организираност и логика. И тук, както в други поетични книги на Билчев, темата за общението с отвъдното, било като послание/връзка с любим човек, било като порив към Бога, или като вглеждане в себе си, било като отклик и отражение на историчното върху съвременното, е централна. Трансценденталното, божественото начало на света и обреченият опит на лирическия „аз” за трансцендентно търсене на отговори, често се сблъсква с ежедневното, битийното, земното... онова, което ни държи вързани към животинското начало, което носим в себе си като биологични същества. Но още първото стихотворение, (по цитат на Еразъм) води до контрапункта – „Хората не се раждат, а се формират” и авторовата сентенция – „и да може сам да си измисли/правилния път да си избира”.

Тук е илюстрирана другата основна тема в неговото творчество – темата за избора на личността. И именно върху този избор, на „правилния път”, се акцентира със стихотворенията, посветени на видни исторически и съвременни личностти, както и на близки на автора хора.

„Самотата и вечността” често съжителстват с „косата и мотиката”, като авторовият опит показва, че истините и мечтите могат да се намерят, да се сбъднат, както в самотното битуване на духа, така и в ежедневния, физически живот на тялото, което притежава духовност и воля за познание. В живота важните неща не са много, но те могат да се открият навсякъде, стига да имаме вътрешен поглед за тях, защото всяка частица от заобикалящия ни свят носи своята неповторимост и красота и всяка от тях е посланик на божественото и непреходното.

И нека завърша тези разсъждения с кратък цитат, който носи както основното послание на новата поетична книга на Тодор Билчев, така е и илюстрация за свежия, образен авторов език:

От бора кичест мъничка шишарка

търкулна се и падна на земята.

Кафява беше тя и много малка,

но жива, в нея, светеше душата… („Завръщане”)

И нека пожелаем лек полет на Тодор Билчев и новата му стихосбирка към читателя

д-р Габриела Цанева

ТОДОР БИЛЧЕВ ОТВЪД БОЛКАТА И КРАСОТАТА - рецензия

ТОДОР БИЛЧЕВ – ОТВЪД БОЛКАТА И КРАСОТАТА

Първата ми среща с Тодор Билчев бе в Деня на поезията.

И може би затова, а може би защото първият ден на октомври бе като лято, за мен той остана един глас, облян от предесенна омара...

Златно вретено от лунна къделя

светлият ден на земята заприда. (Предесенно)

Познанството ни се превърна в един непресъхващ поетичен поток, чрез който постепенно навлязох в сакралния свят на Тодор Билчев.

Филолог по образование, автор на многобройни научнопопулярни публикации и над 70 документално-исторически книги, той носи в себе си свежия заряд на лирика.

Пред мен е ръкописът на 12-тата му стихосбирка „Отвъд болката и красотата”.

Без съмнение, едно от големите достойнства на тази поетична книга е умението на автора да казва много със заглавията, както на цялото произведение, така и на отделните части и стихотворения. Знаем, че понякога читателят рядко стига отвъд корицата и текста върху нея, но не поради тази причина търся качествата на стихосбирката в хубавите заглавия, а защото това е едно рядко вече умение – с малко думи да се казва много, да се отправя силно послание, да се улавя същностното в един текст, или понятие, или житейска ситуаци.

Цял, животът ми е тази къща.

Майка и баща. И хляб. И вино.

Вечно със сърце ще ги прегръщам.

Даже и оттук като замина.  (Домът на духа ми)

Композиционно, стихосбирката е изградена от три части – „Болката”, „Красотата” и „Отвъдна жътва”, в които равномерно са разпределени 61, номерирани и датирани от автора стихотворения. Отбелязването на датите, дори часовете и минутите, превръща книгата в един своеобразен дневник, а посочването и на местата, където авторът е бил докоснат от музата, превръща този дневник в карта на едно пътуване към себе си, на едно завръщане към първичните усещания за връзка между човек и природа, за красотата на дребните неща, които често забързани отминаваме...

Утрото срещам със щурчова песен,

росно качен на върха на тревата.

Охлюв ми смига, усмихва се кестен.

Вечер заспивам с черешка в устата. (Провинциално)

Пристъпвам бос в ливадите зелени.

И росна кръв пулсира в мойте вени.

В гората тичам с бягащи елени.

Изгарям с нестинарки в жар червена. (България – в едно и двата свята)

Това навява у читателя усещане за преходност, за изплъзване и бягство... И желанието да уловим мига, живота, през който минаваме като гости, битието, което ни облива и убива, е колкото болезнено-необходимо, толкова и безсмислено, защото отвъд болката и красотата на живота е пристанът, който ни чака – отвъдната жътва... онова, което сме заслужили... Защото жътвата – като състояние на завършеност, е именно оня венец на усилието, към който се стремим.

Тодор Билчев е интересен творец. Диапазонът на неговия поетичен хоризонт е широк и многопластен. От една страна, той е от онези поети, които добросъвестно следват канона на мерената реч. В неговите стихотворения няма да намерите непреброени срички, трудно ще откриете рими, които не отговарят на определението за рима. Това, донякъде спъва полета, виси като камък, вързан за краката на птица. Защото поезията не е само рима и ритъм. Поезията е и образ, и послание... И точно тук идва другото лице на Тодор Билчев – многообразното, обветрено лице на личност, не прелетяла през живота, а изживяла го – с красотата и болката му и с онова, което е отвъд тях...

Тодор Билчев вижда едновременно голямото и малкото, онова, което ни души и онова, към което си струва душите да се стремят. 

Без съмнение, едно от големите достойнства на поезията на Тодор Билчев е нейната изненадваща образност. Понякога, образите са каскадно-преливащи, неудържими, давещи... друг път са сухи, като пустиня. Но всяко стихотворение от тази книга има своето лице – онова, което е отражение на неговия автор – неподправено, усилно-търсещо, залутано, несигурно, зовящо, страдащо... и носещо изцеление...

Защото – какъв е смисълът на творчеството, ако не да търсим отговори на терзанията си, за да ги дадем на онези, които също търсят и жадуват глътка другост в пустинята на ежедневието.

В първата част на стихосбирката, „Красотата”, лирическият „аз” е отворил сетивата си за красотата на живота. Чувството е ведро, образите са сияйни, преливащи от пъстрия калейдоскоп на пулсиращата жива природа, от скъпоценните цветни камъчета на ежедневието, от онова единение с Вселената, което ни дава сила да вървим през битието си.

Макар цялата книга да е посветена на майката на поета, може да се каже, че втората част, „Болката”, е изцяло Нейна... Майката – като изначална същност, като средище на любовта, като упоение и болка, отвъд която няма нищо... освен надеждата, че има Друго, Отвъдно, в което Тя чака осиротялото си чедо... Стихотворенията тук са отворени монолози, в които читателят напразно чака да чуе другия глас, оня, на който се молим. В този смисъл, тези стихове са като молитви към най-любимото същество – майката, издигната до светица и богиня. Авторовата болка от наскоро понесената загуба дълбоко се впива в плътта и душата на читателя, оставя го без дъх – защото Тя е и опора, нежна грижа, ориентир в живота, без който следва пропадане в изначалната бездна на нищото.

В третата част, „Отвъдна жътва”, водеща е темата за любовта. Любовта – бликаща, жизнена; любовта-стихия, лавина, любовта – звезда в очите на любимата; любимата – звезда в очите на поета... Или любовта – горчилка, пустош след гръм... „Гълъбът на любовта” – цялото стихотворение е образът на любимата – един апотеоз на красотата; „Зов за любов” – е почти пародия на любовното чувство. Двете стихотворения, едно до друго, аз приемам като едно намигване на автора към читателя, като една добродушна насмешка на мъдрец над най-прехваленото чувство – двигател на земната еволюция.

Като цяло, мога да кажа, че тази неголяма книга не се чете лесно, защото нагнетеното в нея чувство е силно, искрено, истинско, дълбоко и то дълбоко докосва, не – разтърства читателя... Красотата, болката и онова, което е отвъд тях...

Дава ли това поетично томче отговор на въпроса, който се съдържа в заглавието? Казва ли ни то какво е онова – отвъд болката и красотата?

Не... Защото отговорът е само загатнат. И читателят трябва сам да го открие.

д-р Габриела Цанева, редактор и издател

ХАЙКУ - СЛЕДИ ВЪРХУ ГЛИНАТА - няколко думи за една изложба

Една необикновена симбиоза между поезия и пластика, между хайку и глина... нещо, което не съм срещала досега и което ми е трудно да анализирам, но не мога и не искам да отмина.

На 16 януари в галерия „Сезони” бе открита изложбата „Хайку – следи върху глината” на Тодор Димитров и Александра Ивойлова. Още наслова в поканата на Александра ме изненада – „Хайку - следи върху глина?!” Какво ли е това? Триизмерна хайга? Или, нещо още по-странно?.. Нещо като... може би клинопис?!

Оказа се, че в уютната атмосфера на галерията, освен пластиките на Тодор Димитров, с изписани върху глината хайку-стихове на Александра Ивойлова, са се приютили и немалко акварели на художника, изпълнени в пясъчните тонове на шамота – понякога обагрени от розовата пепел на залеза, понякога поели бледата синева на мъгливо утро, а друг път просто охрено-земни, зелени-каво-пролетни или лятно-увехнали.

Акварелите, неуловимо-неуправляемото примесване на материалите, с които са създадени – вода, и цвят, хартия, разум и ръка... и някъде там, отвъд осезаемото... усещането за сливане, преливане, създаване на убягващото, изплъзващото се...

Започнах да мисля за акварелната техника по този начин едва наскоро, когато за първи път опитах да рисувам с туш върху оризова хартия... когато опитах да създам хайга в онзи първичен смисъл, който са вложили в това понятие японските майстори. И усетих убягването, невъзможността за контрол на разума над ръката и на ръката над онова, което се излива изпод четката... и пороя на думите, който трябва да бъде овладян, за да се получи нещо, което може да бъде посланието на образа и да бъде обхванат образа, породил вербалното послание.

Бях завладяна от акварелите на Тодор Димитров, а още преди време – от поетиката на Александра Ивойлова, до която имах възможност многократно да се докосвам чрез нейните книги, като читател и чрез нейните хайбуни, като редактор на списание „Картини с думи и багри”.

И докато съзерцавах картините и четях изписаните думи върху глината на пластичните фигури, ме изпълни разбирането, че това на което присъствам не е изложба на триизмерна хайга, нито е някаква свръхсложна комбинация на пет изкуства, а едно творческо взаимодействие на двама автори, които търсят пределите на формата на своето изкуство и ги намират на граничната линия с друго изкуство...

глътка джин

глътка блус

глътка луна

светлее нощта

в косите на вятъра

аз съм

твоето отсъствие –

върни ме

Сънуваните образи, овеществени с изпичането на глината, придала обем на вербалните послания и уловила волята на дланите, бленуваните образи, следи от думи върху опакото на клепачите... медитацията и дзен-прозрението... всичко това застинало в мига на спомена-мечта.

залязват всички думи привечер

и облаците

при мълчанието слизат

В шума на премиерата бе трудно да разслоя синергичното вплитане на пластовете на словото, изваяло формата, нито бе възможно да стигна до вторичното въздействие на формата и обема върху словесните внушения и образи.

Няколко дни по-късно посетх отново изложбата и в тишината на залата, под меката светлина на зимен следобед, разбрах по-добре визуално-вербалните послания на авторите... защото вече думите на хайку бяха останали само следи върху глината и сетивността на възприемащия... 

"СЪТВОРЕНИЯ"-ТА НА РЕНИ ВАСЕВА - рецензия

СЪТВОРЕНИЯТА НА РЕНИ ВАСЕВА - рецензия

Щастливи сме, че Рени Васева избра издателство gabriell-e-lit за третата си стихосбирка – „Сътворения”.

След „Погледи” и „Очите на града” мислех, че е невъзможно да бъда изненадана от Рени Васева и нейната поезия.

Оказа се, че греша.

Не познавам друга стихосбирка така препълнена с поезия. Всеки стих, всеки ред, всяка дума е дихание, послание, образ, мисъл, полет... и потъване в дълбината на нейните търсения, откровения и сътворения.

Читателят не винаги е в състояние да следва автора, да възприеме, оцени, съпреживее, защото идва следващият стих, образ, олицетворение, метафора, следващият прозорец към един свят, тъй близо до нашия, реалния, ежедневния, но всъщност – толкова различен, наситен, преобразен.

Животът, прост и цветен, тича пред очите ни – балкончето е влюбено в кварталната градинка; а трамвайчето „уморено се взира в мъгливите напридания на есенната утрин”; русалките „изваждат от „Титаник” любимите моряци и горко ги оплакват”; а на морското дъно „някой събира писмата до всички удавници”; библейските притчи са не просто пресътворени, а преживени, оживели.

Композиционно, стихосбирката е изградена от четири цикъла – „Аз и Градът”, „Градът и Морето”, „Аз и Ти” и „Аз и Морето”, като във всеки от тях лирическият аз търси и създава своя път към света, с неговото делнично многообразие и скрити същности. В тази лирическа книга героите са много и разказаните истории са много, защото всяко стихотворение е един къс от невероятното въображение на Рени Васева.

Заглавието е многопластово и многозначно. Сътворението, като начало на Битието, с неговото митично-библейско начало; сътворението, като творчески процес на прекрояване и пресъздаване на действителността; сътворението, като съпреживяваве и претворяване на онова, което сетивата долавят, което пропускаме, което е между нашето осъзнато съществуване и онова, което остава в здрача на неосъзнаваното, или в магията на приказното.

Рени Васева, след третата си стихосбирка, без съмнение е явление в съвременната българска литература.

Не, не греша.

Но нека Читателят сам прецени.

И нека пътят на авторката към него е изпълнен със светлина и съ-творения на нейните поетични инвенции...

ЧАЙНИКЪТ И ВСЕЛЕНАТА

Чайникът изкипя

в забравата и унеса ми...

Утайката

от чайните листенца

залепна

по стените му,

като мъглата

в края на пейзажа

отвъд прозореца...

Ръката ти е ледена,

а челото горещо –

кога ли ще

се счупиш

като чайника,

забравен на котлона...

Очите ти отново

не са тук

и вопълът не стихва.

Като стих

се разплита

съзнанието ти –

преброени срички,

рими без души,

чайникът

руши

представата ми

за уют и време...

Чайникът пищи

в друго измерение –

моят мери плочките

на пода...

Времето е мъртво –

като змийска кожа,

захвърлено,

ненужно,

отесняло –

за раздуващата се

Вселена,

бременна с тъмна материя,

липсващата маса е намерена,

липсващата маса

е на масата,

ядем я.

Ще се разплиска

пак Вселената,

когато...

Искам тишината си –

да избягам от думите,

които мълвиш в съня ми,

защото наяве мълчиш.

Да избягам от думите,

които мълвиш в съня си,

думите, които се проектират

в потръпващите мускули

на парализираното ти тяло,

които спират пред устните,

думите,

които ни отесняват...

Уравненията

за състоянието на Вселената

се скъсаха –

там, при знака за „равно”...

Няма равенства –

липсващата енергия е по-голяма

от липсващата маса...

Гласът ти заглъхва в гърлото,

преди да се роди,

преди да роди мислите ти.

Гласът ли облича мълчанието ни

с дрехите на разума?

Гласът ли е оня в нас,

който крещи личността ни?

Глухо потраква прозорецът

в рамката,

глухо – като гърления ти смях,

като шепота на въздишките,

които превръщаш в изречения,

всички те –

крещящи,

ревящи

изречения,

които не чувам...

Ушите ми са запушени

със стените на безразличието...

И чуват само гърленото

гукане на умората ти

Чайникът, боядисан в цвета на чая

се превърна в цев –

изгърмя като дефектен фойерверк в ръката ми...

И отломките ни

бяха засадени върху плочките...

Умирам в края на всяко изречение.

Събирам калта,

утаена в сълзите ти

и я пия,

като причастие...

Искам да спра.

Да избягам.

Искам тишината на нощта...

Искам да заспя

върху гърдите ти,

да забравя нищетата

на съществуването ни...

Ще станеш ли друга?

Ще се превърнеш ли в оная,

която беше преди?

Ще се върнеш ли?

Ръката ти е ледена, а челото гори...

Ръката ти е изумрудена,

а моята – рубинена,

кърви

от тялото на чайника...

КАРТИНИТЕ НА СТЕНАТА

КАРТИНИТЕ НА СТЕНАТА

Картините, забодени,

висят на стената –

като насекоми

в колекция на ентомолог.

Крилете им –

счупени,

в рамки

заключени

очите на сградите,

залепнали за двуизмерната плоскост

на платното протягат ръце,

като от друго измерение вият...

картините идват,

за да изтрият спомените ни

от оня, паралелния свят,

в който се крием,

когато в душите е празно,

когато няма къде да отидем,

когато вече няма къде да отстъпваме –

от мечтаното,

желаното

наше щастие,

живот,

свобода –

или

просто онова,

другото,

изгубеното

останало от детската ни същност...

Картините,

забодени като препарирани насекоми,

висят – прободени от безразличните ни очи,

висят сами,

безпомощни,

безпосочни,

безполезни –

като опаковки

на скъпи подаръци...

Но подаръците ги няма.

Мъртви са уловените мигове,

мъртви са,

залепнали на платното,

двуизмерни,

безвременни,

хванати в рамки, затворени...

Рани

парят по стената,

кървят,

капят по бялото празно на стената,

на съзнанието...

Отчаяние –

изкуството е убиец...