ТОДОР БИЛЧЕВ ОТВЪД БОЛКАТА И КРАСОТАТА - рецензия

ТОДОР БИЛЧЕВ – ОТВЪД БОЛКАТА И КРАСОТАТА

Първата ми среща с Тодор Билчев бе в Деня на поезията.

И може би затова, а може би защото първият ден на октомври бе като лято, за мен той остана един глас, облян от предесенна омара...

Златно вретено от лунна къделя

светлият ден на земята заприда. (Предесенно)

Познанството ни се превърна в един непресъхващ поетичен поток, чрез който постепенно навлязох в сакралния свят на Тодор Билчев.

Филолог по образование, автор на многобройни научнопопулярни публикации и над 70 документално-исторически книги, той носи в себе си свежия заряд на лирика.

Пред мен е ръкописът на 12-тата му стихосбирка „Отвъд болката и красотата”.

Без съмнение, едно от големите достойнства на тази поетична книга е умението на автора да казва много със заглавията, както на цялото произведение, така и на отделните части и стихотворения. Знаем, че понякога читателят рядко стига отвъд корицата и текста върху нея, но не поради тази причина търся качествата на стихосбирката в хубавите заглавия, а защото това е едно рядко вече умение – с малко думи да се казва много, да се отправя силно послание, да се улавя същностното в един текст, или понятие, или житейска ситуаци.

Цял, животът ми е тази къща.

Майка и баща. И хляб. И вино.

Вечно със сърце ще ги прегръщам.

Даже и оттук като замина.  (Домът на духа ми)

Композиционно, стихосбирката е изградена от три части – „Болката”, „Красотата” и „Отвъдна жътва”, в които равномерно са разпределени 61, номерирани и датирани от автора стихотворения. Отбелязването на датите, дори часовете и минутите, превръща книгата в един своеобразен дневник, а посочването и на местата, където авторът е бил докоснат от музата, превръща този дневник в карта на едно пътуване към себе си, на едно завръщане към първичните усещания за връзка между човек и природа, за красотата на дребните неща, които често забързани отминаваме...

Утрото срещам със щурчова песен,

росно качен на върха на тревата.

Охлюв ми смига, усмихва се кестен.

Вечер заспивам с черешка в устата. (Провинциално)

Пристъпвам бос в ливадите зелени.

И росна кръв пулсира в мойте вени.

В гората тичам с бягащи елени.

Изгарям с нестинарки в жар червена. (България – в едно и двата свята)

Това навява у читателя усещане за преходност, за изплъзване и бягство... И желанието да уловим мига, живота, през който минаваме като гости, битието, което ни облива и убива, е колкото болезнено-необходимо, толкова и безсмислено, защото отвъд болката и красотата на живота е пристанът, който ни чака – отвъдната жътва... онова, което сме заслужили... Защото жътвата – като състояние на завършеност, е именно оня венец на усилието, към който се стремим.

Тодор Билчев е интересен творец. Диапазонът на неговия поетичен хоризонт е широк и многопластен. От една страна, той е от онези поети, които добросъвестно следват канона на мерената реч. В неговите стихотворения няма да намерите непреброени срички, трудно ще откриете рими, които не отговарят на определението за рима. Това, донякъде спъва полета, виси като камък, вързан за краката на птица. Защото поезията не е само рима и ритъм. Поезията е и образ, и послание... И точно тук идва другото лице на Тодор Билчев – многообразното, обветрено лице на личност, не прелетяла през живота, а изживяла го – с красотата и болката му и с онова, което е отвъд тях...

Тодор Билчев вижда едновременно голямото и малкото, онова, което ни души и онова, към което си струва душите да се стремят. 

Без съмнение, едно от големите достойнства на поезията на Тодор Билчев е нейната изненадваща образност. Понякога, образите са каскадно-преливащи, неудържими, давещи... друг път са сухи, като пустиня. Но всяко стихотворение от тази книга има своето лице – онова, което е отражение на неговия автор – неподправено, усилно-търсещо, залутано, несигурно, зовящо, страдащо... и носещо изцеление...

Защото – какъв е смисълът на творчеството, ако не да търсим отговори на терзанията си, за да ги дадем на онези, които също търсят и жадуват глътка другост в пустинята на ежедневието.

В първата част на стихосбирката, „Красотата”, лирическият „аз” е отворил сетивата си за красотата на живота. Чувството е ведро, образите са сияйни, преливащи от пъстрия калейдоскоп на пулсиращата жива природа, от скъпоценните цветни камъчета на ежедневието, от онова единение с Вселената, което ни дава сила да вървим през битието си.

Макар цялата книга да е посветена на майката на поета, може да се каже, че втората част, „Болката”, е изцяло Нейна... Майката – като изначална същност, като средище на любовта, като упоение и болка, отвъд която няма нищо... освен надеждата, че има Друго, Отвъдно, в което Тя чака осиротялото си чедо... Стихотворенията тук са отворени монолози, в които читателят напразно чака да чуе другия глас, оня, на който се молим. В този смисъл, тези стихове са като молитви към най-любимото същество – майката, издигната до светица и богиня. Авторовата болка от наскоро понесената загуба дълбоко се впива в плътта и душата на читателя, оставя го без дъх – защото Тя е и опора, нежна грижа, ориентир в живота, без който следва пропадане в изначалната бездна на нищото.

В третата част, „Отвъдна жътва”, водеща е темата за любовта. Любовта – бликаща, жизнена; любовта-стихия, лавина, любовта – звезда в очите на любимата; любимата – звезда в очите на поета... Или любовта – горчилка, пустош след гръм... „Гълъбът на любовта” – цялото стихотворение е образът на любимата – един апотеоз на красотата; „Зов за любов” – е почти пародия на любовното чувство. Двете стихотворения, едно до друго, аз приемам като едно намигване на автора към читателя, като една добродушна насмешка на мъдрец над най-прехваленото чувство – двигател на земната еволюция.

Като цяло, мога да кажа, че тази неголяма книга не се чете лесно, защото нагнетеното в нея чувство е силно, искрено, истинско, дълбоко и то дълбоко докосва, не – разтърства читателя... Красотата, болката и онова, което е отвъд тях...

Дава ли това поетично томче отговор на въпроса, който се съдържа в заглавието? Казва ли ни то какво е онова – отвъд болката и красотата?

Не... Защото отговорът е само загатнат. И читателят трябва сам да го открие.

д-р Габриела Цанева, редактор и издател