ЧАЙНИКЪТ И ВСЕЛЕНАТА

Чайникът изкипя

в забравата и унеса ми...

Утайката

от чайните листенца

залепна

по стените му,

като мъглата

в края на пейзажа

отвъд прозореца...

Ръката ти е ледена,

а челото горещо –

кога ли ще

се счупиш

като чайника,

забравен на котлона...

Очите ти отново

не са тук

и вопълът не стихва.

Като стих

се разплита

съзнанието ти –

преброени срички,

рими без души,

чайникът

руши

представата ми

за уют и време...

Чайникът пищи

в друго измерение –

моят мери плочките

на пода...

Времето е мъртво –

като змийска кожа,

захвърлено,

ненужно,

отесняло –

за раздуващата се

Вселена,

бременна с тъмна материя,

липсващата маса е намерена,

липсващата маса

е на масата,

ядем я.

Ще се разплиска

пак Вселената,

когато...

Искам тишината си –

да избягам от думите,

които мълвиш в съня ми,

защото наяве мълчиш.

Да избягам от думите,

които мълвиш в съня си,

думите, които се проектират

в потръпващите мускули

на парализираното ти тяло,

които спират пред устните,

думите,

които ни отесняват...

Уравненията

за състоянието на Вселената

се скъсаха –

там, при знака за „равно”...

Няма равенства –

липсващата енергия е по-голяма

от липсващата маса...

Гласът ти заглъхва в гърлото,

преди да се роди,

преди да роди мислите ти.

Гласът ли облича мълчанието ни

с дрехите на разума?

Гласът ли е оня в нас,

който крещи личността ни?

Глухо потраква прозорецът

в рамката,

глухо – като гърления ти смях,

като шепота на въздишките,

които превръщаш в изречения,

всички те –

крещящи,

ревящи

изречения,

които не чувам...

Ушите ми са запушени

със стените на безразличието...

И чуват само гърленото

гукане на умората ти

Чайникът, боядисан в цвета на чая

се превърна в цев –

изгърмя като дефектен фойерверк в ръката ми...

И отломките ни

бяха засадени върху плочките...

Умирам в края на всяко изречение.

Събирам калта,

утаена в сълзите ти

и я пия,

като причастие...

Искам да спра.

Да избягам.

Искам тишината на нощта...

Искам да заспя

върху гърдите ти,

да забравя нищетата

на съществуването ни...

Ще станеш ли друга?

Ще се превърнеш ли в оная,

която беше преди?

Ще се върнеш ли?

Ръката ти е ледена, а челото гори...

Ръката ти е изумрудена,

а моята – рубинена,

кърви

от тялото на чайника...