На 16 януари в галерия „Сезони” бе открита изложбата
„Хайку – следи върху глината” на Тодор Димитров и Александра Ивойлова. Още
наслова в поканата на Александра ме изненада – „Хайку - следи върху глина?!”
Какво ли е това? Триизмерна хайга? Или, нещо още по-странно?.. Нещо като...
може би клинопис?!
Оказа се, че в уютната атмосфера на галерията, освен
пластиките на Тодор Димитров, с изписани върху глината хайку-стихове на
Александра Ивойлова, са се приютили и немалко акварели на художника, изпълнени
в пясъчните тонове на шамота – понякога обагрени от розовата пепел на залеза,
понякога поели бледата синева на мъгливо утро, а друг път просто охрено-земни,
зелени-каво-пролетни или лятно-увехнали.
Акварелите, неуловимо-неуправляемото примесване на
материалите, с които са създадени – вода, и цвят, хартия, разум и ръка... и
някъде там, отвъд осезаемото... усещането за сливане, преливане, създаване на
убягващото, изплъзващото се...
Започнах да мисля за акварелната техника по този начин
едва наскоро, когато за първи път опитах да рисувам с туш върху оризова
хартия... когато опитах да създам хайга в онзи първичен смисъл, който са
вложили в това понятие японските майстори. И усетих убягването, невъзможността
за контрол на разума над ръката и на ръката над онова, което се излива изпод
четката... и пороя на думите, който трябва да бъде овладян, за да се получи
нещо, което може да бъде посланието на образа и да бъде обхванат образа,
породил вербалното послание.
Бях завладяна от акварелите на Тодор Димитров, а още
преди време – от поетиката на Александра Ивойлова, до която имах възможност
многократно да се докосвам чрез нейните книги, като читател и чрез нейните
хайбуни, като редактор на списание „Картини с думи и багри”.
И докато съзерцавах картините и четях изписаните думи върху
глината на пластичните фигури, ме изпълни разбирането, че това на което
присъствам не е изложба на триизмерна хайга, нито е някаква свръхсложна
комбинация на пет изкуства, а едно творческо взаимодействие на двама автори,
които търсят пределите на формата на своето изкуство и ги намират на граничната
линия с друго изкуство...
глътка джин
глътка блус
глътка луна
светлее нощта
в косите на вятъра
аз съм
твоето отсъствие –
върни ме
Сънуваните образи, овеществени с изпичането на глината,
придала обем на вербалните послания и уловила волята на дланите, бленуваните
образи, следи от думи върху опакото на клепачите... медитацията и
дзен-прозрението... всичко това застинало в мига на спомена-мечта.
залязват всички
думи привечер
и облаците
при мълчанието
слизат
В шума на премиерата бе трудно да разслоя синергичното
вплитане на пластовете на словото, изваяло формата, нито бе възможно да стигна
до вторичното въздействие на формата и обема върху словесните внушения и
образи.
Няколко дни по-късно посетх отново изложбата и в тишината
на залата, под меката светлина на зимен следобед, разбрах по-добре
визуално-вербалните послания на авторите... защото вече думите на хайку бяха
останали само следи върху глината и сетивността на възприемащия...
