Кас е литературен псевдоним, зад който не знам чия поезия се… разкрива…
Да, „разкрива“ – не „крие“! Защото поезията на Кас разкрива… Разкрива душевност в буря; борба за надмогване на делника, за откъсване от тестото на колективното и лично страдание, за извисяване и откриване на онова, което стои отвъд привидността на житието. Поезия – стихия, която търси и намира.
Нашите отговори – като читатели и общество?! Отговорите на лирическия Аз?! Отговорите на онези въпроси, които винаги са стояли основата и са давали основанието за екзистенцията на литературата, които са същностни за смисъла на изкуството, на живота и дават посоката в развитието на цивилизацията.
„Предполагам, че ако не забелязвах всичко, вероятно щях да живея удобно в някаква евтина илюзия. В такива моменти осъзнавам, че няма нищо по-отровно от собственото ни съзнание. Единствено то може да накара небето да започне да тежи.“ – споделя авторката в краткото предисловие.
И с всеки стих доказва, че забелязва онова, пред което затваряме очи… И чувства така, че небето започва да тежи.
Улиците ли ми се привиждат
толкова ужасно тесни?
Ръце протягат пешеходните пътеки,
вятърът в ушите ми заглъхва и
шепне неща несвързани, дори зловещи.
Заклещено е ехото им, странно –
в кичурите ми отрязана коса,
иска да оголи сякаш
тънка и прозрачна ивица в плътта
и още мъничко от мен да реже.
Тези стихове пулсират с градска тревожност и поетична плътност, а образът на лирическата героиня добавя онази интимна нишка, която превръща визуализацията на ежедневието в лична поетична изповед, но и в обобщение.
Тази нишка преминава през следващите текстове, свързва ги, гради мрачната картина на залепналост за обстоятелствата, за невъзможност за откъсване и счупеност, за да завърши с полет и апотеоз на осъзнаването, което е първата стъпка към идеята, към стремежа за освобождаване.
Но, преди това, нужно е да излезем от своята измислена представа за свобода. Защото тук става дума за оцеляване.
Въздухът от сламка някой
през минути ми подава.
През тесен процеп
вдишванията ми преброява.
Дробовете ми продънват се
и свят ми се завива.
Пред лицето ми черен параван
бавно, холограмно се издига.
Трудно се намира в литературата толкова силно концентрирана емоция, толкова неподправена образност и живи метафори – дишащи като разкъсани дробове.
Тук финалът на своеобразното повествование остава открит. Няма го онзи розов happy end от сапунените сериали, който искаме да видим. Стихосбирката остава в плоскостта на реалността – със своята сивоосъзнаност, история, крехконадежда. И със своя отворен край. И – все пак – самото й съществуване, овеществяването й, е щастливият край на поетичната битка и една истинска, жизнена победа на таланта!
Една малка книжка държиш в ръцете си, читателю, но в нея има повече от една съдба, от едно очакване или сбъдване.
Между страниците ще намериш една вселена на страдание и невъзможност за промяна, която диша, не – която издъхва някъде до нас и има нужда от гласа на Кас, от нашето чувстващо сърце и съпричастност, за да променим света, в който не сме осъдени да живеем, но в който допускаме да съществуваме – потънали в безразличие, примирение и онази измислена откъснатост, която ни превръща в палачи на бъдещето.
д-р Габриела Цанева, издател и редактор
изд. gabriell-e-lit, сп. "Картини с думи и багри"
Няма коментари:
Публикуване на коментар