Показват се публикациите с етикет сп. "Картини с думи и багри". Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет сп. "Картини с думи и багри". Показване на всички публикации

неделя, 25 февруари 2024 г.

ЗА „С ОБИЧ И БОЛКА“ НА СИДОНИЯ ПОЖАРЛИЕВА

ОБИЧТА, БОЛКАТА И ЗЕМЯТА

След нетърпеливо очакване, най-новата книга на Сидония Пожарлиева „С обич и болка“ /изд. „Фараго“, С., 2023/ е в ръцете ми.

Не за първи път авторката – поет, прозаик и преводач от пет езика ни предлага многожанров и многоезичен сборник. И тук тя не ограничава свободата си на изразяване и ни поднася един синтезиран образ на планетата и човечеството – образът на живата Земя – онази, която ни е създала; онази, която трябва да пазим и обичаме. Още въведението – есето-хайбун „Природата на земята“ /публ. в бр. 1/2023 на сп. „Картини с думи и багри/ задава тематичния обхват на книгата, както и нейното жанрово разнообразие, но загатва и за смелия и́, експериментален характер.

Този, както и други текстове се оказаха познати за мен, вероятно и за голяма част от читателите на списанието – разказът „Птичи плач“ /бр. 2/2023/ , хайбунът „Усмивката“ /бр. 4/2022/, великолепното публицистично есе „Очите“ /бр. 3/2022/, есетата „Възхита“ /3/2022/, „ Разговор с Луната“ /бр. 1/2023/, импресията „Неповторим залез“ /бр. 3/2022/.  Бях дълбоко развълнувана и много щастлива, че именно списанието, което създадох и редактирам се оказа творческата лаборатория на поет и преводач от класата на Сидония Пожарлиева. И се надявам, че този факт няма да ме направи пристрастна в следващите редове.

*

Книгата, структурно е композирана в три части – „Природата“, „Земя родна, земя космична“ и „От земята до небесните селения“. И, въпреки тази фрагментация, сборникът остава тематично единен.

Защото всяка творба в него е пропита от болка и обич, във всеки ред тупти сърцето на лирическия Аз, от всяка дума струи светлина – едно добро послание за мир, справедливост, отговорност, грижа и възхита от красотата. Красотата на природата – земна и космична; красотата на човешката същност и душа, на таланта и творчеството, на силата, стремежа, любовта. Любовта – към животни и цветя, към неповторимия залез, неповторимото раждане, живот, съзидание… Съзиданието – огромното мироздание, човешките постижения, божественото начало – Богът в Човека… И отговорността на цивилизацията, отговорността на личността – пред природата.

Всяка дума в този неголям по обем сборник е призив към любов и съзидание; към опазване на живота… И отново стигаме до „живата планета“ –  онази авторова конструкция, прокламирана във въведението и защитавана до последната страница.

*

Не на последно място искам да спомена постиженията в поетичното майсторство, които ме впечатлиха в някои стихотворения: „Разпятие“, „Преобръщане“, „Полет от Сириус“, „Космично“ и др. Поетесата не се ограничава в рамките на класическото четиристишие и класическите стихосложения, в които са издържани някои творби; тя търси белия и свободния стих и не се страхува да руши – ритъм и рима.

Сидония Пожарлиева е и добър автор на хайку. Тук тя често прибягва до естетиката на далекоизточната поетична форма, като отново демонстрира своята освободеност. Нейните тристишия, често с авторски преводи на френски и португалски, са наситени с послания, които не се ограничават до мига на съзерцание. В тази книга, посветена на природата и екологията, авторът не използва хайку в неговата най-често разбирана роля – на „стихотворение за природната красота“.

Ще завърша с полиграфично-художественото оформление на книжното тяло и корицата, издържани изцяло в черно и бяло. Дали защото минималистичното във визуалния прочит предполага максимална анга-жираност с вербално-текстовия ресурс на цялото, или защото такъв е естетическият усет на художника Мая Златева – резултатът е една стойностна творба и един стойностен продукт на полиграфското изкуство – предметът книга „С обич и болка“, за чиято художествена стойност имат заслуга и предговора на Петко Тотев, и работата на редакторите Мая Баева /български текст/, Мари Ноел Опитал /френски текст/ и Георги Митов и Христина Тасева /португалски текст/.

Да пожелаем лек път към читателя на книгата и автора!

сп. "Картини с думи и багри", бр. 1/2024

събота, 17 февруари 2024 г.

ЗИМНОТО НАСТРОЕНИЕ В АКВАРЕЛИТЕ НА ИВАН ДОДОВ

ЗИМНОТО НАСТРОЕНИЕ В АКВАРЕЛИТЕ НА ИВАН ДОДОВ

 „Една прекрасна картина и в най-скромния дом е признак на богатство! Празник за душата...

    Когато се вгледаме в една картина, времето спира. И разбираме колко лесно е да уловим този миг и да си го подарим – за да имаме време. Време, в което да забравим трудностите и да дадем път на добротата. Време, когато отваряме сърцето си! Колко лесно е да го направим – за себе си и за другите. Да подарим на обичните и близки хора миг, в който да потънат – като в прегръдка!

    Зимните акварели на Иван Додов са един чудесен подарък! Зарадвайте себе си или приятелите си с новите творби на един от най-добрите съвременни български акварелисти!“

Зорница Харизанова

    Тези думи на Зорница Харизанова придружаваха писмото ѝ с акварелите на Иван Додов, които споделям тук, както и с читателите на сп. „Картини с думи и багри“!

 


Зимна магия

    „Толкова изящни и ефирни – истинска мечта за зима!“ – мислено възкликнах, а пръстите ми вече пишеха отговора ми – „Как искам да успея да „избягам и да се скрия“ в тези толкова чисти пейзажи!“

    И потъвах в съзерцание – всеки път, когато се вглеждах в тях…

река от течен мраз
и светлина,
замръзнала гора –
изгубени монети
за паничката на просяка

    Не, не търсете непременно пряко съответствие между настроението на пейзажа и моята поетична интерпретация… Не търсете връзка и между авторовото заглавие на картината и нейното въздействие върху сетивата и въображението ви.

затрупани спомени;
клоните на невроните
изпускат родния дом –
хипнотичният поток
на човешки мравуняк

 













Родна топлина

Увлича ме турбулентният поток на облаците, смесени с мъгла. Усещам с кожата си влажността на четката, която очертава билото, но не посяга към небето. Там водата и боята ще се смесят, погълнати от мъхестата структура под тях – сърцето на хартията… А аз потъвам в синия въртоп на планината.

 

 


Зимно настроение

 

отражения –
огледалният образ
на мечтите…
никога не са важни
чуждите сънища

    В сумрака търся отражението си в потния прозорец – ситният дъждец ръси елите под балкона, но пръстта под тях е суха. Някъде съвсем близо, сред зимните дървета криволичи тъничката нишка на Дървенишката река и ми е есенно, есенно-пусто.

Кучешки лай! Връща ми зимата. 

лай и сняг –
в мокра козина търся

звезди…палав смях


Отрупан със сняг

     Бор, отрупан със сняг! Синкави сенки, синкави клони – скрежни, улавят мътните лъчи на слънцето, изпуснати от мъглата. После – подпалват зеленото на игличките, правят го есенно-златно. И някъде снежното става лилаво, и розово, охрено-земно; смекчава синьо-белия здрач.         Колко са цветовете на зимата?!

    Цяла приказка…

Зимна приказка

     И там, сред безликите капки изплуват смътните силуети на треви и храсти, хрупат стъпки.

Стопанинът ли се завръща?

сънува пролет
старата къщурка –
цъфналите сливи

    „Зимна приказка“ е една акварелна симфония! Тази картина съчетава изяществото на техниката мокро в мокро, която оставя на случайността разлива на цветовете и очертанията на формите с една изключителна прецизност на рисунъка, характерна за съвсем различен вид изкуство. Тук петната на облаците и снега съжителстват с начупената линия, чертаеща фракталната плът на клоните – сякаш изписани с писец, а акварелният молив, подсилващ сенките има мекотата и покривността на пастел.

„Светлината на зимата“ е различна. Тук четката на художника създава формите, които ни представят замръзнал снежен храст, натежали борове под белия кожух на зимата и хълмове, потънали в сенки под случайната игра на разкъсани облаци, замръзнало езеро и светлина… 

Тук цветовете на зимата са само загатнати. Тяхното пълно разгръщане ще се случи в „Зимни цветове“.

 

Светлината на зимата

 

зимни пожари –
тихото езеро
зад дърветата

*

залез в планината
маршът на сенките
в затрупано селце

 


Зимни цветове

    Кое прави тези две картини толкова различни, въпреки прожектора на слънцето, насочен срещу нас, въпреки насече-ните сенки, разсичащи пейзажите и лумналата светлина?

    Бодат иглите на боровете и елите.

    И зрителят се свива на кълбо. Самотен атом в окото на Природата. Пронизва го усещане за изолираност и самота. Величие и тишина. Замръзнал миг. И само шепотът на сенките е оня намек за движение, което връща идеята за кръговрат и вечност.

    А после – вижда златото на залеза, разлято в небето над заспало под снега селце.

    Оголени дървета над притихналите покриви, а сенките под стрехите се сливат с настръхналите плетове… Ще цъфнат пролетта дърветата, ще има смях в градините и в горските поляни. Ще има ли? А – пушат ли комините?!

    Тук отново зрителят е лице в лице със самотата. Пустотата на изгубеното присъствие…

И, сякаш загърбили залеза, продължаваме по пътя на сенките, за да постигнем съзнателно сливане с неподвижността на зимата… Спокойствие… И изведнъж – бълбукането на вода сред снежни преспи!

спокойствие –
бълбукането на вода
сред снежни преспи

В този акварел лъкатушенето на реката е изправено от стрелата на сянката на невидим обект. Зад гърба ни е – неизвестен.

 


Спокойствие

    Тази неизвестност разрушава равновесието на композицията. Тя загатва за онова, невидимото, което стои зад всяко спокойствие, зад всяка привидност.

самотен път към върха
шумът на река

зад гърба… животът

    Този пейзаж впечатлява с привидната си простота. На преден план ни посреща чисто, еднородно-синкаво възвишение, на билото на което са сгушени няколко къщи. Да, именно – „на билото сгушени“. Зад тях, загатнати, дърветата се сливат с облаците и небето. Тук къщите са живи – в прозорците под стрехите гори огнището на дом. Светлината е отвътре – излъчена; не отразена.

    И някак – димът се слива с вятъра и клоните, и стига, не – издига – земята към небето… В това ли е смисълът – паралелът „смирение – схлупеност“ като път към небето? Но не.

Има и нещо друго, нещо повече. И това е самото движение в противовес с покоя.

    Тази едновременност на неподвижност и турбулентност добре е предадена чрез рисувалните похвати, използвани за изграждане на изображението.

 


Сгушени в снега

 

 


Приказно

 

    Пожарът на думите! Не цветове виждам в този пейзаж! Той взриви думите в мен.

    Пламъкът на полярното сияние –
    оглежда се във езеро от разтопен метал.
    А между тях – тъй крехки – силуети на ели!

    Това е възприятието ми за тази ярка зимна картина. В нея властват синьото и бялото в най-крайните си нюанси. И все пак – ярка е! Богата на всички цветове.

Триъгълната композиция, изградена от тъмносиньото на реката, очертало линията на бреговете ѝ, подсилено от приведените дървета, стремящи се към деликатно загатнатите склонове на планинския връх в центъра е нарушена от овалната линия на обърнатия хоризонт, по която е подредена гората в среден план. Това създава една странна подвижност, която ни поставя в обектива на приказна реалност, където 

Благовещение предхожда зимните импресии, а пътят към него вече е извървян.

 


Благовещение

                 Но няма пролет, още няма пролет...


Зимна импресия

 пътят –
лъкатушенето
на река
всички завои… ах, ако
можехме да ги видим!

четвъртък, 28 декември 2023 г.

ЗА „OBZNANJENO“ /“ОБЯВИ“ НА ДРАГАН РИСТИЧ

След виртуалното ни запознанство по повод първото издание на Националния конкурс за танка поезия „Черешовите води на българската танка“ с Драган Ристич си разменихме много авторски книги. Да се запознаем и чрез творчеството си, предвид езиковата бариера, не беше лесно, но не беше и пречка. В средата на септември получих като подарък с автограф три книги от четиритомника „Obznanjeno“ /„Обяви“/ на издателството от Ниш „Punta“.

*

Една истинска панорама на поетичното творчество на автора, обхващаща период от близо три десетилетия. Изданието е многоезично и многожанрово, като включва стихове на сръбски, авторски преводи на английски и немски, както и преводи на други езици – японски, български и др., на творби, участвали и публикувани в различни чуждестранни издания и конкурси. В томовете преобладава присъствието на хайку и свързани хайку, но не липсват и танка, ренсаку от свързани танка стихове, както и хайбуни.

Лично за мен, този начин на автоселекция и композиране на сборна авторска книга бе откровение. Прочитът през различни езици дава много по-дълбок поглед към вътрешната структура и същност на творбата. И е още една възможност за автора максимално да изчисти излишното и да се концентрира върху същественото в своето послание, а за читателя – да проследи различните пътеки в авторовите търсения и открития.

А палитрата на търсенията в поетичния свят на Драган Ристич е ярка и многообразна. Една красива картина на света, пътешествие в скритите кътове на съзнанието и рефлексията на личността, както и търсене на пресечните точки между общественото съзнание и личното несъзнавано.

Майсторска поезия, отправяща мощно послание за любов към природата и човека, зовяща към отговорност и обществена ангажираност на твореца.

Една поредица, в която всеки може да намери частица от себе си и своите терзания и надежди.

Габриела Цанева,

сп. „Картини с думи и багри“, бр. 4/2023

сряда, 27 декември 2023 г.

ОМАГЬОСВАНЕТО НА ДОБРИНА СИМОВА

 Добрина Симова е автор с богата творческа биография. Тя работи с успех в различни жанрове – поезия и проза за деца и възрастни, като не се страхува да навлиза дълбоко и в бодливото поле на сатирата. Вече повече от година тя представя свои произведения в сп. „Картини с думи и багри“, като е сред най-активните и най-четени автори в списанието.

„Омагьосване“ /изд. „Мултипринт“, С., 2023/ е тринадесетата ѝ книга и втора за тази година след сборника с разкази за деца „Всичко е шест“. И е наистина антология с избрана поезия – своеобразен венец на творческите търсения и достижения на поетесата.

Тук са събрани преди всичко вече публикувани произведения – в периодичния печат и в електронни издания, както и в сборници, алманаси, антологии и онлайн групи. Тематичното разнообразие е голямо, като обхваща широк спектър от търсения с емоционално, философско и гражданско измерение, отразено в структурното изграждане на стихосбирката.

Стихотворенията са обособени в седем раздела, които остават жанрово единни, макар и не еднообразни като стихосложение. Немалко от тях са пример за добро владеене на класическия стих, но Добрина Симова не е скована от формата, тя често я нарушава, за да създаде с дисонанса акцент върху посланието.

*

В много от произведенията поетесата се е доверила на свободния и белия стих. Добри примери са „Изгубена във Венеция“ /сп. „Пламък“, 2007/ – където римите напълно са изгубени, за да се подчертае освободеността на лирическия Аз, който не се страхува от загуба на идентичност и „Тичай, тичай, моето момиче“, /в. „Пулс“, 1997/, където, в един напълно накъсан, задъхан стих, римата има своята роля на катализатор на нагнетената емоция – тук „безразличие“ съзвучава с „момиче“; „посребряла“ с „полудяло“, „тичаш“ с „врича се“… за да стигнем и до класическото „кокиче – момиче“.

Майстор на апевата – един от малкото автори, издали самостоятелна книга изцяло в най-краткия поетичен жанр /„Дъга за вечеря“, 2022/, в настоящото издание Добрина Симова не включва апеви.

*

Впечатлява широкия времеви диапазон, в който са публикувани подбраните творби – от 1990 / „Толкова по…“, публ. в. „Мисъл“ от 30.11.90/, та до най-новите стихове – от края на отиващата си 2023 г. Приятно е да споменем, че сред тях е и цикълът „Полет“, намерил място в онлайн изданието на бр. 4/2023 на сп. „Картини с думи и багри“ /30.11/, както и в настоящото печатно издание на броя.

Без да бъдем изчерпателни, ще посочим сред първите публикации „Равновесие“, /в. „Друм“, 1991/, „Време – неорана нива“, /сп. „Армейска младеж“, 1992/, „Цяла ябълка“, /в. „Пулс“, 1996/ „На четири очи“, /в. „Пулс“, 1997/ и др.

Общото впечатление обаче е, че „Омагьосване“ е сборник на новите прозрения на поетесата. Преобладават стихове от последните две-три години, белязани от темите за пандемията, войните,  политическата катастрофа на управляващата класа и духовното лутане на обществото. Но не тяхното мрачно внушение е водещо. Добрина Симова е изпълнена с горчив оптимизъм, който бележи пътеката на нейното послание. В нейната поезия пулсира ярка и топла жизнена сила, която пресича мрака на света, за да изведе лирическия Аз от лабиринта на битийните крушения, изолацията и духовната изпразненост.

Като допълнение към идеята за цялостно представяне на творческите постиже-ния на авторката са двата последни раздела – цветно приложение със снимков материал от премиери, рецитали, срещи с читатели, ученици и други публични изяви и литературна критика – отзиви и рецензии за отделни книги и за цялостното ѝ творчество.

Да пожелаем на книгата и автора лек път към читателя!

Габриела Цанева,

сп. "Картини с думи и багри", бр. 4/2023

петък, 22 декември 2023 г.

ЗА ЦОНКА ВЕЛИКОВА, "ЗАЩОТО-VІ" И "ТЪРСАЧИ НА ЧУДЕСА"

 

ЦОНКА ВЕЛИКОВА: ЗАЩОТО… ТЪРСЯ

Не за първи път пиша за творчеството на Цонка Великова – автор, който винаги ще изненадва читателя с жанровото разнообразие,  специфичната наситеност и инди-видуалност на литературното си творчеството.

Вече утвърден майстор на кратките източни форми, търсеща поетичния си стил в иносказателното, тя намира своята най-ярка изява в поредиците „Защото“ и „Търсачите…“

Дали защото е трудно да бъдат еднозначно жанрово определени, дали защото авторът продължава да търси, дали защото по пътя на своето търсене намира отговорите и се чувства длъжна да ги даде на читателя – не като дидактичен текст, не като „истината от последна инстанция“, а като изстрадана житейска констатация – която дава насока, но не изисква приемане.

През тази есен получих като подарък още две изящно оформени книжки от авторката – „Защото“ – VІ, на издателство „Архимед“, София, илюстрирана с мозайки на проф. Илия Илиев, под редакцията на Юлиана, Дамянова и с графичното оформление на Ангелина Аврамова и „Търсачи на чудеса“ на столичното издателство „Фараго“.

„84 изречения, а толкова много усилия!“ – сподели авторката по повод шестия том на „Защото“ в личен разговор, по повод ролята на изкуството и отговорността на творците в днешния ден, доминиран от научно-технически открития и иновации, разтърсван от войни, политически разломи и раждането на изкуствения интелект.

И тя е права – в тези 84 изречения-афоризми е заключена много мъдрост. Из-чистени от всичко излишно, оформени като хайку тристишия, те вдъхновяват и дават на читателя онази опора, от която всеки човек в определен момент от живота си се нуждае… Защото – от опора и подкрепа има нужда и най-силния.

*

В човешката природа е търсенето – понякога търсим отговори и да намериш защо се е случило нещо, или защо сме постъпили по определен начин, или сме получили отговор, какъвто не сме очаквали е най-важното. Друг път търсим пътя си, защото…

А често търсим щастие, късмет, надежда…

Или чудеса – за да обясним непознатото, или за да избягаме от отговорността да изживеем живота си достойно, давайки повече, отколкото желаем да получим.

Именно чудесата са темата на тази четвърта по ред, и вероятно не последна книга от поредицата „Търсачи…“ на Цонка Великова. Събрала между кориците си 47 приказки, тази чудодейна колекция е извор на много човешка топлина, любов и упование в мъдростта на избора и добротата.

Често в историите има поука, която е закодирана в цялостния текст, в заглавието, или в последните изречения. Но понякога те са само разкази за необикновени, неочаквани постъпки на обикновени хора, с които те променят трагичната ситуация, в която са поставени и сочат пътя към избавление… Често тези къси разкази звучат като предания и легенди за любовта, която винаги намира път, по който да победи тленното, или като приказки, в които разумът печели битката с тиранията.

*

В настоящия брой на сп. „Картини с думи и багри“ представихме подбор от именно тези крайни форми, изразители на авторовите търсения, които счетохме за най-подходящи да покажат богатството и широкия диапазон, в които магичното и дидактичното в творбите на Цонка Великова намират изява.

Без съмнение, „Търсачи на чудеса“ е нов етап в развитието на поредицата, добила вече известност сред читателската аудитория и признание в средите на литературната критика.

Нека пожелаем успех на автора и лек път към читателя на новите и́ книги от знаковите поредици „Защото“ и „Търсачи“!

Габриела Цанева,
сп. "Картини с думи и багри" бр. 4/2023

сряда, 20 декември 2023 г.

ЗА КИРИЛ БОЖИНОВ И "В ТУНЕЛА НА ПРЕХОДА"

 

Красивият месец октомври – златен, още горещ, вече есенен…

Тогава получих един неочакван подарък – малка книжка с автограф – така то-пъл, така мъдър…

„На Габи – от сърце…

Няма щастие, което

да не е платено с рани.

По закона на сърцето –

с обич Обичта се брани. – от автора

 

И той поглежда от задната корица към читателя – Кирил Божинов, автор на девет стихосбирки, носител на редица награди за поетично майсторство и народно будителство. И той е такъв – поет и будител, който с творчеството си държи съвестта будна и чиста.

Кирил Божинов балансира умело върху тънкото острие, делящо лириката и сатирата и с лекота води читателя през отломките на гражданското общество, което градяхме повече от 30 години, но не успяхме да изградим. И, една позабравена, но вечно пареща тема влиза брутално в светлата есен, засмуква ума и сетивата и ги изпраща в нагърченото усукано пространство на недоизживяното, пропуснато ми-нало… И падаме там, откъдето все искаме, но не можем да се измъкнем – „В тунела на прехода“…

Между националното знаме и знамето на Европейския съюз ни гледа Левски от корицата /проект на автора/ – с оня поглед, който шепти – „времето е в нас и ние сме във времето“… за да ни напомни, че идеалите на най-светлата личност в историята ни днес са идеали на европейското единство. Но – идеалите вече са мъртви, ненужни, хляб е нужен на бедняка, защото, ограбван от обещаващи всичко политици, народът остана без нищо. А в тази нищета най-страшното е бягството на новото поколение от територията, която трябва да бъде Родина, но не е.

Стихосбирката на Кирил Божинков съдържа 22 стихотворения, 13 сонета и три поеми, които проследяват надеждите, възторзите, стремежите, разочарованията и горчивите констатации за живота като политическа реалност и възможност за личностна реализация през последните три десетилетия. Всяка творба е добре премислена; изящно построена – не просто панорамен поглед към света, но и дълбока дисекция  на проблемите в него.

Правят впечатление стихотворенията, посветени на Левски и Ботев, в които лирическият аз не изявява преклонение, не прославя жизнения път и подвиг на героите, а търси паралел между историческия момент, увенчал тяхната саможертва и днешния ден.

Трите поеми безспорно принадлежат на сатиричния жанр, като в тях пародията подчертава вътрешния трагизъм на безизходните търсения на поета. И все пак – във всяка творба от тази стихосбирка звучи посланието от автографа – „с обич обичта се брани“. Защото – във всеки стих е втъкано усещането за светлина, а общото  посланието на автора, изведено от цялостния прочит на книгата може да се опише като „горчив оптимизъм“.

„В тунела на прехода“ на добричкото издателство „Матадор 74“, 2023 г. излиза под редакцията на академика на БАНИ Марин Кадиев, който е автор и на послеслова.

В края на книгата са цитирани откъси от рецензии и отзиви за творчеството на Кирил Божинов от Петко Огойски, проф. Симеон Хаджикосев, Георги Балабанов, Димитър Милов, Боян Ангелов, Георги Драмбозов, Лили Донкова.

Да пожелаем лек път на автора и стихосбирката към Читателя!

Габриела Цанева,
сп. "Картини с думи и багри" бр. 4/2023

понеделник, 18 декември 2023 г.

ЗА НАДЕЖДА ЛЮБЕНОВА И „КОЙ УБИ ЯСТРЕБИНЧЕТАТА“


„В ДА-Търговище, където се съхраняват архивите на Общ. Добротица, в чийто състав влиза и с. Ястребино, не са предадени архивите, в които са вписани ежедневни събития, кореспонденции и пр. до 17.09.1944 г.

Без писмена заповед от МВР не се задържат хора, не се убиват, не се прави блокада, не се опожаряват къщи и плевни. За Ястребино такива заповеди няма. Полицейските архиви са прочистени, няма архив, от който да се види кой и кога е извършил злодеянието. В периодичния печат, както и в местни Омуртагски, Габровски, Поповски и Варненски вестници не са публикувани сведения за блокада и убийства в с. Ястребино. Знае се, че шумкарите са се трепали един друг и са приписвали убийствата на властта, опожарявали са къщи и плевни.

В ДВИА – В. Търново няма сведения за действията на войската при разгрома на Омуртагския партизански отряд и убийства на деца и възрастни ятаци от с. Ястребино, общ. Попово през декември 1943 г. ДВИА – В. Търново 19.06.2019 г. / виж приложението/

След 9-ти на населението е забранено да говори за убийствата в Ястребино. Архивите на църквата са унищожени.

Във Варненска област, както и на други места се организират траурни шествия – митинги при погребения на убити шумкари, отразени във варненския в-к „Народно дело“. На някои от тях присъства и партизанинът Рангел Калайджийски от Ястребино, вече зам. началник на Окол. упр. на МВР-Омуртаг. Държат се речи. За убийствата в Ястребино – нито дума. Там не се организира траурно погребение, на което биха присъствали живи свидетели и биха говорили за злодеянието.

Гласност на трагедията се дава при провеждане на монтирания „народен съд“. Военачалниците свидетелстват, че главното командване им дало списъци с имена на осъдени /от военно-полеви съд въз основа на ЗЗД/. В тях не е имало имена на деца, разбира се, а за възрастните ятаци от Ястребино /писмено/ било наредено да бъдат разпитани и освободени.

Непонятно защо главният обвиняем за убийствата в Ястребино подпоручик Константин Йорданов – легионер, не е ликвидиран веднага след блокадата от отмъстителните шумкари, нито на 9-ти при масовите чистки /могъл е да избяга със семейството си в чужбина преди тази дата, но е останал в България, както много други/. Арестуван е и предаден на следствените органи за сценария пред „народния съд“, за да понесе наказанието заедно с други участници в блокадата./ Осъден е на смърт. Името му не е публикувано в „Държавен вестник“ с имената на други осъдени, не е написано на стената пред НДК - /това всеки може да провери/, няма го в списъка на реабилитираните в ДА – Разград.“

*

Така започва най-новата книга на Надежда Любенова – поетеса, добре позната на читателската аудитория и с документалната си проза, отваряща прозорец към едни от най-тъмните години в най-новата ни история („Стряма – вторият Батак – 1944“, 2009 г., „По следите на терора“, 2017 г., „Голямото зло в Голямо Конаре – 1944-1989", 2018 г., „В съда влизат убитите“, 2020 г.)

„Кой уби ястребинчетата“ на пловдивското издателство „Макрос“ (2021, 2022) е поредният опит на авторката да осветли истината и даде отговор на този мъчителен въпрос.

Няма човек, който да не потръпва от ужас пред целенасочено, хладнокръвно убийство на хора, особено когато става дума за деца и няма човек, който би оправдал такова злодеяние, независимо какви причините, които се сочат като необходими за извършването му.

И точно затова е важно да се знае истината за трагичната смърт на 6-те деца от Ястребино.

За да даде отговор на въпроса, поставен със заглавието на книга, авторът прави задълбочено и добросъвестно проучване на писмени документи и свидетелски разкази.

Томът съдържа богат снимков материал – архивни документи, съдържащи заповеди, протоколи за разпит на свидетели и съдебни протоколи, изрезки от вестници, фотографии, писма до автора, кореспонденция с държавни и общински служби. Към някои от разказите, включени в книжното тяло са добавени собственоръчните подписи на хората, които са споделяли спомените си.

Акцентът на документалното изследване е върху участта на децата от с. Ястребино, но голяма част от материалите в книгата се отнасят до достоверното описание на историческия момент в годините около убийството им, а именно – политиката на България и участието на страната във Втората световна война, деветосептемврийския преврат и масовия терор непо-средствено след него, някои от присъдите на Народния съд, касаещи участници в събитията в Ястребино и околностите, вклю-чително действията на „шумкарите“ – „партизани“ през 1943 г. Наред с това има интересни препратки, които запознават читателя с развитието, същността и законовата уредба на държавните служби в страната между 1878 г. и 1944 г. – полиция, жандармерия, общини и т.н.

Авторовите симпатии и антипатии на Надежда Любенова са видни и личат както в подбора на тематиката и фактите, така и в езика на повествованието, но документите, подбрани и представени в изданието говорят високо и ясно със своята неподправена автентичност

Тази книга повдига много болезнени за българската история въпроси. Кара ни да преосмислим залегнали дълбоко в нас стереотипи и пропагандни клишета, превърнали се в същностни характеристики на събития и идеологии. Тя дава и отговори – чудовищни в своята първична оголеност.

И – дано  обществото ни е дозряло да ги чуе...

Габриела Цанева

сп. "Картини с думи и багри", бр. 4/2023, 

в. "Литературно земеделско знаме", бр. 4/2023

неделя, 1 януари 2023 г.

ЗИМНИТЕ АКВАРЕЛИ НА ИВАН ДОДОВ

Когато, в последните дни преди Коледа получих от Зорница Харизанова най-новите акварели на Иван Додов на тема зима и Коледа, не можах да не си спомня едно мое танка стихче:

отражението
на изгрева
в ледена висулка

колко са цветовете
на зимата?!

И наистина, колко са цветовете на зимата?

Зима в града - Иван Додов
Зима в града, художник Иван Додов

Черно и бяло – безлистни дървета в снежно поле... Това е представата ми за зима. Забранените за акварела цветове…

Но колко е лесно да видим и сивото на надвисналото над върховете на дърветата небе, и техните кафяви тела, мокри от дъжда. Колко лесно е да потънем в лепкавото сиво-охрено на калта, да вдъхнем мръсното бяло на мъглата.

Когато мислим за зима, представяме си сняг и синева. Сещаме се и за неизбежното, неизменно златно на слънцето, раз-пръснато по ледените връхчета на настръхнели повърхности. Но – колко често ги виждаме истински?

Този истински поглед е погледът на художника…

Светлина, художник Иван Додов
Светлина, художник Иван Додов

Зимна светлина –
пожарът на слънцето
в снежна гора

Не за първи път представяме Иван Додов с негови зимни акварели. Но този път няма да говорим за неговата техника като акварелист, нито за тематиката, обектите на изобразяване и посланията…

Само за цветовете и тяхното отражение върху сетивата на възприемащия; за неговата палитра, която променя представата ни за зима…

Синьото и жълтото доминират в тези картини, с всичките им възможни нюанси. Двата цвята, които изграждат вълшебния свят, който художникът ни предлага.

Зима на село, художник Иван Додов
Зима на село, художник Иван Додов

слънчев проблясък,
златни фасади в снега –
зима на село

Вълшебен свят, художник Иван Додов
Вълшебен свят, художник Иван Додов

Замръзнал миг на моста –
момата не дочака
златната вода

Магическо утро, художник Иван Додов
Магическо утро, художник Иван Додов

Тази картина с особена яснота демонстрира уникалната способност на акварелната техника да изгражда двумерното пространството на листа по начин, който му дава още едно пространствено измерение, но да загатва и за четвъртото – времето. В горната част, дърветата са замръзнали в мига на своето сътворение, замислен от художника и завършен от капризите на попиващата в хартията вода. В долната част, обаче, виждаме тревата да „тече“ – нейните златни коси се носят от едно течение, което е едновременно истинско и отвъдсетивно, видимо и загатнато. Нещо, което остава като връзка между артиста и зрителя, и чието име е „магия“…

зимна магия –
слънчева трева тече
под замръзнала река


Коледни светлини, художник Иван Додов
Коледни светлини, художник Иван Додов

топлината на
вярата – колко лесно
се разлива в снега

Зимна импресия, художник Иван Додов
Зимна импресия, художник Иван Додов

Сгушена, художник Иван Додов
Сгушена, художник Иван Додов

планинска хижа –
сгушена в подножието
на елите

Свежо утро, художник Иван Додов
Свежо утро, художник Иван Додов

тежат листата
над реката –
плачеща върба

Един много ефирен акварел, в който дънерите на дърветата се разтварят в утринната мъгла, а тревите са застинали. И разлятата позлата по реката, под сянката на неокапали листа. Къде е източникът на светлината?!

Зимна магия…

Зимна магия, художник Иван Додов
Зимна магия, художник Иван Додов

Може би най-цветната от предложените картини на художника. Ако в другите акварели изобилстват нюансите на синьото и жълтото, които преминават във вио-летово-кафяво, тук виждаме яркото, осезаемо присъствие на зеленото, което в подсъзнанието ни дава и своя комплементарен цвят, червения, и така – ето цялата разложена бяла светлина на зимата в разбитата дъга на счупеното огледало:

счупено огледало –
безброй искрици
изгубена надежда

Зимна тишина, Иван Додов
Зимна тишина, художник Иван Додов

син сумрак под стрехите
и глъхнещите стъпки
на странник
по лилавите пътеки
под дърветата

Слънчево утро - Иван Додов
Слънчево утро, художник Иван Додов

хармония –
пожарът на изгрева
в снежна предутрин

Тиха вечер, художник Иван Додов
Тиха вечер, художник Иван Додов

уморен пътник
бърза към своето
спасение

Пътят е станал пътека, а боровете приличат на колиби, в които живеят при-казните горски същества. Писък на сова вещае падането на нощта. И някъде там, зад завоя, тиха вечер се стеле над селските покриви – мир и топлина... Сън, спомен, мечта…

Край реката, художник Иван Додов
Край реката, художник Иван Додов

зимна тишина –
водата на реката
е замръзнала

Габриела Цанева, сп. "Картини с думи и багри", брой 4/2022

вторник, 13 декември 2022 г.

ГРАФИЧНОТО ИЗРАЗЯВАНЕ НА ПОЕЗИЯТА НА ИВАН БЪРЗАКОВ

 Стихотворенията са почти същите, като в книгите, но не се препокриват изцяло. Има някои малки промени. Изборът на стиховете / есетата / мислите в трите книги ви дава известна представа само за съдържанието на тази поезия, но не и за богатството на книгите, нито за цялостната им оркестрация. Разликата е огромна.“ – Иван Бързаков

Това своеобразно предупреждение четем в сайта на Иван Бързаков, преди да продължим към публикуваните откъси от поетичната му трилогия, станала повод за многобройните номинации за Нобелова награда за литература, които е получил.

И това е вярно. Имах щастието да получа като подарък, с автограф от автора, тази трилогия. Дълго разговаряхме преди това на различни теми – за изкуството, за обществото, за политиката на мълчание, която продължава да покрива със забрава един от най-жестоките периоди в новата българска история – 45-те години на тоталитарна комунистическа власт…

Колко болезнено може да бъде изкуството, и колко отговорна е ролята му – не „преди“, а „сега“ – когато имаме всички възможности за изява, но не ги използваме. Поради умора, натрупана душевна леност… и страх… Не, вече не оня страх от физическо унищожение, а другият – страхът да излезем от рамката на удобността си…

… И, разбира се, за изкуствата – включително изкуството на полиграфията, като много подценявано графично изразно средство на поезията.

*

Защото, поезията е не само думи.

Поезията, както всеки знае, е ритъм и рима – онова извънвербално, слухово въздействие, което влияе върху ума със средствата на музиката, а на още по-дълбоко, подсъзнателно ниво, и с елемента на танца – онези неуловими импулси, вкоренени в генната ни памет, които ни карат да осъзнаваме света чрез движения и докосвания, почти изцяло извън рационалното ниво на познавателните ни структури. И това е дошло от древността – от устната поетична и танцова традиция.

Но поезията, писаната поезия, е и визуална. От строгите рамки на подреденото, преброено стихосложение, та до безграничната свобода на автора да аранжира строфите на свободния и белия стих по начин, който ще доведе до желаното от него въздействие върху зрителните рецептори на читателя, а оттам – и до по-плътното въздействие върху осъзнаването на словото като изображение-дума.

И точно тук трябва да потърсим ролята на полиграфичното представяне на текста като изображение-смисъл, не като звук-смисъл. Защото поетичната книга, освен чрез плоскостта на бялата страница, върху която са разположени строфите, е и подредена колекция от страници и ролята на автора не се изчерпва само до „изхвърлянето“ на емоционално-рационалното послание на думите, но и до тяхното равнинно позициониране по пътя им към читателя, което, в случая с трилогията на Иван Бързаков, надхвърля белия лист, и продължава с още една стъпка напред – с подредбата на отделните страници.

И тук отново стигаме до музикалността, затворена в една поема, или в едно стихотворения.

Както в музикалното произведение изграждането на мелодията е премерена подреденост на тонове и паузи, така и в стихосбирките на Иван Бързаков поетичната фраза следва ритъма на фиксираните образи-слово, редуващи се с паузите на белите полета между отделните страници…

Ако в представянето на неговото творчество, вън от сценично-вербалното четене, загърбим горните разсъждения, то ще остане само смислово-емоционалния слой от поезията му, при което губим ефекта на думата-образ.

понеделник, 26 септември 2022 г.

ДРУГОТО ЛИЦЕ НА ЛОРКА

Ако Федерико Гарсия не беше поет, щяхме ли да сме чували за художника Лорка?

Този въпрос не излиза от ума ми, откакто прочетох в биографията му, че бил, освен поет, виртуозен пианист и художник. Пред „художник“ няма определение, но знаем, че е бил в кръга на Салвадор Дали. И, простете, не мога да избягам от словесното изкушение – дали Дали му е дал тласък, за да започне да търси графичното изображение на виденията и терзанията си, можем ли да търсим паралел в техните визуални изяви?

Без съмнение, Лорка не е поет и художник като Тарас Шевченко, при когото е трудно да се даде превес на значимостта и приноса му за някое от двете изкуства, в областта на които твори. Лорка е поет, за когото рисунката е просто онова, което остава след „края на изречението“, което е „отвъд изречението“. Или е нещото, което не може да се изрази с думи.

 


Онези цвят, форма, движение, жест, които остават отвъд посланието и възприятието със своята многозначност.

Цвят и форма виждам в горното изображение, но в следващите – властващи са жестовете. Самотност и безпомощност.

 


 

Изящество и благородна същност, сърдечност, желание за съпричастност.



Приличат на детски рисунки.

Палатки сред пустиня. На преден план човек с увиснали ръце. На пиедестал ли е, или – обесена. Или и двете?! Финият рисунък на палатките контрастира с по-небрежното изпълнение на фигурата.

Същото противопоставяне при следващата рисунка: от една страна е сивият фон, надраскан като че с неуверена, неумела ръка; от друга страна – внимателното изпълнение на фигурата, с нейната вътрешна емоционална неуравновесеност.

Една илюстрация на душевното състояние на своя автор. Личността се абстрахира от средата, само за да събере в себе си противоречията на света вън. Лорка търси обяснение за отчуждението и самотата, за разрива на личността с нейното социално обкръжение

 


И тук виждаме същия жест, дори лицето с неговото изражение на вглъбена от-даденост, зад която прозира страданието на неудовлетвореността.

 

 


Луната подсказва мечтание, а мастилницата върху масата – стремеж към визуално-графично изразяване – чрез думи, щрих, дихание… Но луната е и отчаяние, отдалечаване и липса.

Китарата почва

да плаче.

……………..

Китаро.

Сърце смъртоносно ранено

с пет меча…

 


 

Музиката е част от живота и поезията на Лорка, тя е и негово живописно послания. „Китарата“ – тема и наименование на горното изображение върху килим. 

Музиката е едновременно радост и съзерцание. А темата за самотността остава.

 

 


Намерих в мрежата и ще представя два негови автопортрета. Единият, условно мога да нарека „Човек и природа“; вторият е рисуван през 1929 г., по време на пребиваването на поета в САЩ.

 


 

Видно е агресивното вплитане на елементите на средата в личността. И страданието, и своеобразното единение. Но, докато в първия случай доминиращ е образът, който поглъща, преработва и връща онова, което е получил, то при втория имаме един смазващ личността пейзаж, който изсмуква духовността, но който все пак не е успял да асимилира всички форми и да ги превърне в геометрични линии.



Двойственост, породена и пораждаща сблъсъци на различни нива и в различни плоскости.

Една симбиоза на предходните изображения е следващото – тук имаме едно-временно градът и брегът, и човекът, на кръстопът – между двете стихии – на цивилизацията и природното, или между собственото си вътрешно, неразгадано Аз.

 


 

Двойственост… Но не двуличие. Просто – личността търси своето истинско лице. Или се разпада, или се разраства?! Все едно – това, което се случва е рядко, неестествено, непонятно. И една изплъзваща се ръка, зов за съпричастност, който остава безответен и скрит.

 

 


Това е една закачка, ведрост и страх от потъване. Защото телата са под водата и получават под вълните воали на медуза – с всичките значения и натоварености на думата-понятие. А чайките са горе, далеч в простора, горе…

 

 

Същият раздвоен в същината си образ, но рисунката е различна. Тук фонът е излишен, а акцентът е върху лицата. Само с контур, те са почти разпознаваеми, като портрети.

Вече няма сливане на две лица, на две личности, тук налице е раздвоението.

 

 


Клоунът и неговата маска. Ранимата тъга зад професионалната усмивка. Не, не на клоуна. Обществото изисква от всеки увереност в социалната роля, която му е наложена.

 

 


Но лицемерни ли сме с маска? Или тя е щит, зад който пазим съкровената си същност. Падналата маска. Разкриване на истинското ни лице, или оголване на личността до кост…

 


 

Този път зад маската се крие приятелско лице.

Завършваме разказа си за визуалните опити на Лорка с портрет на Салвадор Дали. Две сложни личности. Едно болезнено приятелство. Или – само голото лице зад маската…