НАДЕЖДА АЛЕКСАНДРОВА ЦАНЕВА - НА ПОПРИЩЕТО ЖИЗНЕНО В СРЕДАТА - рецензия

НАДЕЖДА АЛЕКСАНДРОВА ЦАНЕВА - НА ПОПРИЩЕТО ЖИЗНЕНО В СРЕДАТА

„На попрището жизнено в средата” е първата книга на издателство gabriell-e-lit, публикувана като електронно издание през м. февруари 2019 г. 

В началото на 2020 представяме на читателите книгата в печатен формат.

Композиционно, литературният сборник на Надежда Александрова Цанева е изграден от три части, като първите две са в мерена реч, условно наречени „лирика“ и „импресии“.

Поетичният стил на Надежда Цанева, обаче, е по-скоро експресивен, образно-сетивен. Поетесата търси и улавя мига – болката, щастието, липсата, разочарованието, изплъзването на мига, предопределеността, красотата, любовта и надеждата, фрагментът, който изгражда цялото и цялото, което се разпада. И именно тук, в хаоса на отломките, в отсъствието на равновесие и опорна плоскост, лирическият „аз” открива и прокламира програмната същност на произведението, която се превръща в спасителен мост, по който, в един критичен момент, авторът се завръща в живота си:

„Не ме придумвай,

че покоят е живот –

покой не искам.

Мъртвите почиват.”

Ако продължим детайлизирането на структурата, можем да проследим няколко основни теми, около които е концентрирана тъканта на книгата – неуловимо-избягващите мигове, разпиляването на жизнената енергия, разхищението на чувства и оставащата пустота. Лирическият „аз” търси онова, което ще остави следа, ценното, същностното, липсващото в един кух свят, без щастие и съпричастност. Усещането за сблъсък на стихията с крехкия личностен стремеж към висина и полет пулсира във всеки стих, наслагва се и обсебва читателя.

В цикъла „Сбогуване” прави впечатление едновременността на авторовата овладяност и дистанцираност, от една страна, и на една болезнена, почти автобиографична точност на изказа в експозициионното стихотворение и в развитието на действието и развръзката в следващите го. Тук особено силно се чувства преливането на лирическия „аз” в биографичното поле на авторовата личност, като в същото време битийната драма от загубата на любим човек размива очертанията на действителността, за да се докосне и развие в едно почти мистично-приказно пространство. Когато преминава и през него, поетесата достига до философското обобщение на последното стихотворение от цикъла, което повдига един от най-съществените въпроси, преминали през цялата човешка история:

И се питам: докога ще боли?

И ще бъде изправян светът пред войни?

Докога ще убиваме,

а страхът от смъртта ще пълзи,

докога ще умираме,

за да стават след нас по-добри?

Темата за любовта и самотата, за несбъдването и свободата, преминават през всички части и слоеве на стихосбирката, като в първата част виждаме задушаването на едно крехко и светло чувство, което, във втората част се е превърнало в мътната стихия, помела стените на ежедневието и рутината, за да стигне до „брега на свободата” и осъзнаването, че „брегът на свободата е пуст”.

Дълбоко лична и изстрадана, като всяка лирика, в поезията на Надежда Цанева често звучи и гласът на гражданина, тревожен за настоящето и бъдещето, гласът на личността, която търси брод бързо променящото се политико-социално обкръжение – брод както за себе си, така и за своя народ.

Моля – спасение

за непознатия, лъган,

незнаещ какво иска народ!

Дъжд вали.

Все вали и отива в канала.

В третата част на сборника са събрани няколко публикувани през годините статии, в които се разгръща и развива този образ, на пръв поглед твърде различен от лирическия „аз” на поетесата. И това е образът на гражданина, който иска да промени света и го променя – с думите си, с действията си и с ясната си позиция за развитието на обществото.

Ценен документ за времето, като кехлибар, затворил в златисто-прозрачния си обем златисто-призрачните мигове на онова, което вече започва да става история.

Една книга, която заслужава да бъде прочетена! И нека пожелаем на автора и книгата лек път към Читателя!

МЪГЛА И ОБЛАЦИ

Мъгла и облаци –

свличат кожата на планината,

обличат с мокрите й одежди

уморените ни делници,

навличат ни печал,

и мечти за пролет,

за синьо, за слънце,

за цъфнали клони,

за пчелни набези

в листа и корони,

за бонбони

от нектар и роса –

...красота...

Не ми трябва

красота,

не ми трябва

тъгата на деня

и мечтата за после...

Мисля за вчера,

празникът на любовта –

топла зима,

тревата събужда хлорофила си,

няма кокичета под снега

(и снега го няма);

малки момичета, облечени с ризници на червения кръст

раздават презервативи...

май...

на всеки минувач, забързан някъде...

май...

нали?

Дали към любовта...

И цветя,

и цветя...

Цветя –

по спирките и

тротоарите,

в ръцете

на всеки,

който крачи

забързан нанякъде,

без поглед за никого,

без лице...

самотни цветя,

букети с цветя,

станиоли,

и

бонбони,

и

сърца...

А някъде

стари поети и бардове

пеят песни за виното,

песни с китари,

песни без ритъм...

само бягащи образи,

забравени

и неизпети...

стихове умиращи,

разпети,

разпнати поети...

И виното плаче с червени сълзи,

разлива се –

върху оризовата ми хартия,

вместо туш...

Рисувам суми-е

рисувам усмивката ти с вино...

Планината съблича дрехите си

в мъгла –

стара и вечна –

като стара уличница,

като светица...

Планина –

...хубавица...

Не ми трябва

песента на барда,

нито туша на виното,

нито презерватива на любовта –

презареждам тялото си

и продължавам –

синева

зад мъглата и облаците...

Планината е бяла.

ОБИЧАМ ТЕ

Обичам те.

Това е факт,

не зависи от теб,

нито от мен,

обичам те...

Уморена съм,

уморени сме –

да се обичаме

и да бъдем щастливи...

Обичам те,

това е факт.

Нямаш заслуга за него,

нито аз...

Ще бъда с теб до края.

Зная –

няма сила, която да ни раздели...

Ще остана с теб,

това е само началото...

Обичам те –

само изглежда, че сме в ада...

В рая сме, знаеш ли?

Мигът е спрял...

Мефистофел само си мисли,

че е отнел душата ни...

А душата ни...

Душата ни е цяла...

Обичам те –

твоята душа ми е по мярка,

затова я нося, вместо моята...

Дадох ти душата си в заем,

да си послужиш с нея,

докато нямаш сила да изгладиш своята...

Не ми я връщай,

недей –

твоята ми е достатъчна...

Изпрах я,

закърпих я – няма нужда от гладене...

Нося я –

като последния писък на модата...

Без колене,

без рамене,

без ходила,

раздрипана...

Не ми трябва друго,

освен погледа ти...

Ще ме погледнеш ли?!

Обичам те –

знаеш го,

дори когато няма какво да кажеш,

дори когато аз те ругая,

когато забравям слабостта ти,

когато играя герой...

Обичам те –

знаеш го...

Няма сила,

която да го промени...

Ние променихме съдбата...

не просто „съдбата си” –

ние променихме Вселената,

когато тя не поиска да те спаси...

Ние променихме Битието,

променихме пътеките,

по които вървим...

Ние хванахме Времето...

„О, миг, поспри!”

Спряло е времето,

не тече –

от минало към бъдеще...

Завихрено настояще –

това сме,

обичам те...

И няма да те пусна в бездната...

и няма да ме пуснеш,

зная –

обичаш ме...

ЗИМА, ХАЙБУНИ

***

Толкова чисто е,

толкова тихо –

птиците стъпват по сняг...

Боровите иглички са натежали

от очакване на утрото,

когато птиците ще запеят,

обрулени върху преспите им...

първи сняг -

чисти са

и кофите за смет

***

Знам, че е пълнолуние. Търся луната зад завесата, няма я... Излизам на балкона, за да я потърся между облаците, дори щората вдигам, няма я... Зима е. И облаци няма.

Само мъгла, толкова гъста е, че не виждам, само чувам как...

кучето вие

срещу улична лампа -

зимна мъгла

РАЗДВОЕНИЕ

раздвоение -
някой ден
ще пребродя всички пътеки,
които тръгват от мен -
поне по една
ще се срещна

В МРАЗ КРИЛА ЗА ПОЛЕТ РАЗПЕРИ ТОДОР БИЛЧЕВ - рецензия

В МРАЗ КРИЛА ЗА ПОЛЕТ РАЗПЕРИ ТОДОР БИЛЧЕВ

Изумява ме продуктивността на Тодор Билчев. Наистина, това може да се очаква, когато човек прочете биографията му, но все пак?

Пред мен е ръкописът на втората стихосбирка, която предлага за публикуване през новата 2020 година, а януари още не е отминал.

И тук, както в „Отвъд болката и красотата”, която имахме възможност не само да рецензираме, а и да издадем в издателство gabriell-e-lit, стиховете са датирани, като е посочено и къде са написани. Но в тази стихосбирка, вероятно и защото авторът в нея е събрал повече стихове, усещането за географичност е още по-натрапчиво. Нещо повече, тук читателят вече става свидетел на нещо необичайно, а бих казала и уникално в поезията – тази стихосбирка има и някои от характеристиките на пътепис, в който сполучливо са вмъкнати фотографии, илюстриращи както движението на автора по географски маршрути, така и неговото духовно пътешествие; те илюстрират и друго – конкретния повод, довел до лиричната изповед на поета.

Трудно се анализира творчеството на Тодор Билчев; неговият импулс към създаване на изповеди в мерена реч е силен, неукротим. Искам да видя, да открия този духовен двигател, който го тласка напред по нелекия път на музите, но и на диалога с читателя, на диалога със себе си.

По-лесно е да открия неговото проявление, живата пулсация на всяка рима, картина и звучност от новата му стихосбирка „В мраз крила за полет”.

Книгата съдържа 130 стихотворения, които не са композиционно организирани, а следват настроението на лирическия „аз”, като по този начин принуждават читателя също да поеме по стъпките на автора и да съпреживее с него носталгията по любимите хора, отишли в отвъдното, да усети героизма на възрожденската епоха и Ботевото слово, да види неподвластната на времето красота на манастирските градежи, проникваща и укрепваща духа, търсещ път към Божественото, да вдъхне свежестта на разпилените късчета от природата, да потърси утехата на вярата, надеждата и любовта.

И тук не мога да отмина  изключителното умение на автора да говори чрез заглавията на своите стихове, да приковава вниманието на читателя, да провокира интереса му и да отправя чрез тях кратки и силни послания: - „За мечтите на мухите”, „С кръпки от море в сърцето”, „Като стъкълца в тревата”, „За полета на падналите джанки”, „Звън на явор от листата”, „За душите на мечтите” и разбира се, последното стихотворение, „В мраз крила за полет”, дало заглавието си на стихосбирката.

Макар да не са структурирани в отделни раздели, стиховете имат своя вътрешна организираност и логика. И тук, както в други поетични книги на Билчев, темата за общението с отвъдното, било като послание/връзка с любим човек, било като порив към Бога, или като вглеждане в себе си, било като отклик и отражение на историчното върху съвременното, е централна. Трансценденталното, божественото начало на света и обреченият опит на лирическия „аз” за трансцендентно търсене на отговори, често се сблъсква с ежедневното, битийното, земното... онова, което ни държи вързани към животинското начало, което носим в себе си като биологични същества. Но още първото стихотворение, (по цитат на Еразъм) води до контрапункта – „Хората не се раждат, а се формират” и авторовата сентенция – „и да може сам да си измисли/правилния път да си избира”.

Тук е илюстрирана другата основна тема в неговото творчество – темата за избора на личността. И именно върху този избор, на „правилния път”, се акцентира със стихотворенията, посветени на видни исторически и съвременни личностти, както и на близки на автора хора.

„Самотата и вечността” често съжителстват с „косата и мотиката”, като авторовият опит показва, че истините и мечтите могат да се намерят, да се сбъднат, както в самотното битуване на духа, така и в ежедневния, физически живот на тялото, което притежава духовност и воля за познание. В живота важните неща не са много, но те могат да се открият навсякъде, стига да имаме вътрешен поглед за тях, защото всяка частица от заобикалящия ни свят носи своята неповторимост и красота и всяка от тях е посланик на божественото и непреходното.

И нека завърша тези разсъждения с кратък цитат, който носи както основното послание на новата поетична книга на Тодор Билчев, така е и илюстрация за свежия, образен авторов език:

От бора кичест мъничка шишарка

търкулна се и падна на земята.

Кафява беше тя и много малка,

но жива, в нея, светеше душата… („Завръщане”)

И нека пожелаем лек полет на Тодор Билчев и новата му стихосбирка към читателя

д-р Габриела Цанева

ТОДОР БИЛЧЕВ ОТВЪД БОЛКАТА И КРАСОТАТА - рецензия

ТОДОР БИЛЧЕВ – ОТВЪД БОЛКАТА И КРАСОТАТА

Първата ми среща с Тодор Билчев бе в Деня на поезията.

И може би затова, а може би защото първият ден на октомври бе като лято, за мен той остана един глас, облян от предесенна омара...

Златно вретено от лунна къделя

светлият ден на земята заприда. (Предесенно)

Познанството ни се превърна в един непресъхващ поетичен поток, чрез който постепенно навлязох в сакралния свят на Тодор Билчев.

Филолог по образование, автор на многобройни научнопопулярни публикации и над 70 документално-исторически книги, той носи в себе си свежия заряд на лирика.

Пред мен е ръкописът на 12-тата му стихосбирка „Отвъд болката и красотата”.

Без съмнение, едно от големите достойнства на тази поетична книга е умението на автора да казва много със заглавията, както на цялото произведение, така и на отделните части и стихотворения. Знаем, че понякога читателят рядко стига отвъд корицата и текста върху нея, но не поради тази причина търся качествата на стихосбирката в хубавите заглавия, а защото това е едно рядко вече умение – с малко думи да се казва много, да се отправя силно послание, да се улавя същностното в един текст, или понятие, или житейска ситуаци.

Цял, животът ми е тази къща.

Майка и баща. И хляб. И вино.

Вечно със сърце ще ги прегръщам.

Даже и оттук като замина.  (Домът на духа ми)

Композиционно, стихосбирката е изградена от три части – „Болката”, „Красотата” и „Отвъдна жътва”, в които равномерно са разпределени 61, номерирани и датирани от автора стихотворения. Отбелязването на датите, дори часовете и минутите, превръща книгата в един своеобразен дневник, а посочването и на местата, където авторът е бил докоснат от музата, превръща този дневник в карта на едно пътуване към себе си, на едно завръщане към първичните усещания за връзка между човек и природа, за красотата на дребните неща, които често забързани отминаваме...

Утрото срещам със щурчова песен,

росно качен на върха на тревата.

Охлюв ми смига, усмихва се кестен.

Вечер заспивам с черешка в устата. (Провинциално)

Пристъпвам бос в ливадите зелени.

И росна кръв пулсира в мойте вени.

В гората тичам с бягащи елени.

Изгарям с нестинарки в жар червена. (България – в едно и двата свята)

Това навява у читателя усещане за преходност, за изплъзване и бягство... И желанието да уловим мига, живота, през който минаваме като гости, битието, което ни облива и убива, е колкото болезнено-необходимо, толкова и безсмислено, защото отвъд болката и красотата на живота е пристанът, който ни чака – отвъдната жътва... онова, което сме заслужили... Защото жътвата – като състояние на завършеност, е именно оня венец на усилието, към който се стремим.

Тодор Билчев е интересен творец. Диапазонът на неговия поетичен хоризонт е широк и многопластен. От една страна, той е от онези поети, които добросъвестно следват канона на мерената реч. В неговите стихотворения няма да намерите непреброени срички, трудно ще откриете рими, които не отговарят на определението за рима. Това, донякъде спъва полета, виси като камък, вързан за краката на птица. Защото поезията не е само рима и ритъм. Поезията е и образ, и послание... И точно тук идва другото лице на Тодор Билчев – многообразното, обветрено лице на личност, не прелетяла през живота, а изживяла го – с красотата и болката му и с онова, което е отвъд тях...

Тодор Билчев вижда едновременно голямото и малкото, онова, което ни души и онова, към което си струва душите да се стремят. 

Без съмнение, едно от големите достойнства на поезията на Тодор Билчев е нейната изненадваща образност. Понякога, образите са каскадно-преливащи, неудържими, давещи... друг път са сухи, като пустиня. Но всяко стихотворение от тази книга има своето лице – онова, което е отражение на неговия автор – неподправено, усилно-търсещо, залутано, несигурно, зовящо, страдащо... и носещо изцеление...

Защото – какъв е смисълът на творчеството, ако не да търсим отговори на терзанията си, за да ги дадем на онези, които също търсят и жадуват глътка другост в пустинята на ежедневието.

В първата част на стихосбирката, „Красотата”, лирическият „аз” е отворил сетивата си за красотата на живота. Чувството е ведро, образите са сияйни, преливащи от пъстрия калейдоскоп на пулсиращата жива природа, от скъпоценните цветни камъчета на ежедневието, от онова единение с Вселената, което ни дава сила да вървим през битието си.

Макар цялата книга да е посветена на майката на поета, може да се каже, че втората част, „Болката”, е изцяло Нейна... Майката – като изначална същност, като средище на любовта, като упоение и болка, отвъд която няма нищо... освен надеждата, че има Друго, Отвъдно, в което Тя чака осиротялото си чедо... Стихотворенията тук са отворени монолози, в които читателят напразно чака да чуе другия глас, оня, на който се молим. В този смисъл, тези стихове са като молитви към най-любимото същество – майката, издигната до светица и богиня. Авторовата болка от наскоро понесената загуба дълбоко се впива в плътта и душата на читателя, оставя го без дъх – защото Тя е и опора, нежна грижа, ориентир в живота, без който следва пропадане в изначалната бездна на нищото.

В третата част, „Отвъдна жътва”, водеща е темата за любовта. Любовта – бликаща, жизнена; любовта-стихия, лавина, любовта – звезда в очите на любимата; любимата – звезда в очите на поета... Или любовта – горчилка, пустош след гръм... „Гълъбът на любовта” – цялото стихотворение е образът на любимата – един апотеоз на красотата; „Зов за любов” – е почти пародия на любовното чувство. Двете стихотворения, едно до друго, аз приемам като едно намигване на автора към читателя, като една добродушна насмешка на мъдрец над най-прехваленото чувство – двигател на земната еволюция.

Като цяло, мога да кажа, че тази неголяма книга не се чете лесно, защото нагнетеното в нея чувство е силно, искрено, истинско, дълбоко и то дълбоко докосва, не – разтърства читателя... Красотата, болката и онова, което е отвъд тях...

Дава ли това поетично томче отговор на въпроса, който се съдържа в заглавието? Казва ли ни то какво е онова – отвъд болката и красотата?

Не... Защото отговорът е само загатнат. И читателят трябва сам да го открие.

д-р Габриела Цанева, редактор и издател

ХАЙКУ - СЛЕДИ ВЪРХУ ГЛИНАТА - няколко думи за една изложба

Една необикновена симбиоза между поезия и пластика, между хайку и глина... нещо, което не съм срещала досега и което ми е трудно да анализирам, но не мога и не искам да отмина.

На 16 януари в галерия „Сезони” бе открита изложбата „Хайку – следи върху глината” на Тодор Димитров и Александра Ивойлова. Още наслова в поканата на Александра ме изненада – „Хайку - следи върху глина?!” Какво ли е това? Триизмерна хайга? Или, нещо още по-странно?.. Нещо като... може би клинопис?!

Оказа се, че в уютната атмосфера на галерията, освен пластиките на Тодор Димитров, с изписани върху глината хайку-стихове на Александра Ивойлова, са се приютили и немалко акварели на художника, изпълнени в пясъчните тонове на шамота – понякога обагрени от розовата пепел на залеза, понякога поели бледата синева на мъгливо утро, а друг път просто охрено-земни, зелени-каво-пролетни или лятно-увехнали.

Акварелите, неуловимо-неуправляемото примесване на материалите, с които са създадени – вода, и цвят, хартия, разум и ръка... и някъде там, отвъд осезаемото... усещането за сливане, преливане, създаване на убягващото, изплъзващото се...

Започнах да мисля за акварелната техника по този начин едва наскоро, когато за първи път опитах да рисувам с туш върху оризова хартия... когато опитах да създам хайга в онзи първичен смисъл, който са вложили в това понятие японските майстори. И усетих убягването, невъзможността за контрол на разума над ръката и на ръката над онова, което се излива изпод четката... и пороя на думите, който трябва да бъде овладян, за да се получи нещо, което може да бъде посланието на образа и да бъде обхванат образа, породил вербалното послание.

Бях завладяна от акварелите на Тодор Димитров, а още преди време – от поетиката на Александра Ивойлова, до която имах възможност многократно да се докосвам чрез нейните книги, като читател и чрез нейните хайбуни, като редактор на списание „Картини с думи и багри”.

И докато съзерцавах картините и четях изписаните думи върху глината на пластичните фигури, ме изпълни разбирането, че това на което присъствам не е изложба на триизмерна хайга, нито е някаква свръхсложна комбинация на пет изкуства, а едно творческо взаимодействие на двама автори, които търсят пределите на формата на своето изкуство и ги намират на граничната линия с друго изкуство...

глътка джин

глътка блус

глътка луна

светлее нощта

в косите на вятъра

аз съм

твоето отсъствие –

върни ме

Сънуваните образи, овеществени с изпичането на глината, придала обем на вербалните послания и уловила волята на дланите, бленуваните образи, следи от думи върху опакото на клепачите... медитацията и дзен-прозрението... всичко това застинало в мига на спомена-мечта.

залязват всички думи привечер

и облаците

при мълчанието слизат

В шума на премиерата бе трудно да разслоя синергичното вплитане на пластовете на словото, изваяло формата, нито бе възможно да стигна до вторичното въздействие на формата и обема върху словесните внушения и образи.

Няколко дни по-късно посетх отново изложбата и в тишината на залата, под меката светлина на зимен следобед, разбрах по-добре визуално-вербалните послания на авторите... защото вече думите на хайку бяха останали само следи върху глината и сетивността на възприемащия...