МЪГЛА И ОБЛАЦИ

Мъгла и облаци –

свличат кожата на планината,

обличат с мокрите й одежди

уморените ни делници,

навличат ни печал,

и мечти за пролет,

за синьо, за слънце,

за цъфнали клони,

за пчелни набези

в листа и корони,

за бонбони

от нектар и роса –

...красота...

Не ми трябва

красота,

не ми трябва

тъгата на деня

и мечтата за после...

Мисля за вчера,

празникът на любовта –

топла зима,

тревата събужда хлорофила си,

няма кокичета под снега

(и снега го няма);

малки момичета, облечени с ризници на червения кръст

раздават презервативи...

май...

на всеки минувач, забързан някъде...

май...

нали?

Дали към любовта...

И цветя,

и цветя...

Цветя –

по спирките и

тротоарите,

в ръцете

на всеки,

който крачи

забързан нанякъде,

без поглед за никого,

без лице...

самотни цветя,

букети с цветя,

станиоли,

и

бонбони,

и

сърца...

А някъде

стари поети и бардове

пеят песни за виното,

песни с китари,

песни без ритъм...

само бягащи образи,

забравени

и неизпети...

стихове умиращи,

разпети,

разпнати поети...

И виното плаче с червени сълзи,

разлива се –

върху оризовата ми хартия,

вместо туш...

Рисувам суми-е

рисувам усмивката ти с вино...

Планината съблича дрехите си

в мъгла –

стара и вечна –

като стара уличница,

като светица...

Планина –

...хубавица...

Не ми трябва

песента на барда,

нито туша на виното,

нито презерватива на любовта –

презареждам тялото си

и продължавам –

синева

зад мъглата и облаците...

Планината е бяла.