В средата на есента получих като подарък една малка
книжка – „Морето“, двуезична антология /български и английски/ с хайку, издание
на Българския хайку съюз и изд. „Фараго“, 2021 г.
Съставители и редакционна колегия са Людмила Христова,
Зорница Харизанова, Елисавета Шапкарева, Виолета Пенушлиева, Радост-Лилия
Рачева, преводачи на английски език – Светла Христова и Зорница Харизанова,
редактор на превода е Илияна Стоянова, а илюстрациите и дизайнът на корицата са
дело на Детелина Тихолова. Антоанета Николова въвежда читателя в света на хайку
с кратък предговор, който поместваме отделно.
В антологията са включени 60 хайджини, членове на БХС и
съдържа 120 хайку, разделени от 5 рисунки с туш, изпълнени с техниката суми-е.
При първо четене – пъстроцветие.
Но всъщност – всичко е издържано в двуцветното черно и
бяло на туша и хартията и в лазурното и пясъчното на морския бряг.
Авторите дефилират по азбучен ред пред читателя и
представят по две свои хайку на български език и в превод на английски. Само
няколко срички, няколко уловени мига, или един полъх, картина, изплъзващо се
усещане за загуба, или за нагнетено безвремие.
Образност, която ни връща мечтата за лято и свобода,
която създава живо пано от жега и бриз, от вълни и залез, от плясък на крила и
платна и онази надсетивна гама от детския смях край срутен пясъчен замък до
тежката въздишка на грохнал рибар.
Лично за мен бе удоволствие да срещна имената на познати
автори – като творци и личности, които често присъстват и на страниците на
списанието. Приятно бе и запознанството ми с нови поети, макар и само чрез
няколко бегли щриха от тяхната интерпретация на безбрежната тема „море“. (Тях ще представим в отделна
публикация.)
Мозайка – това е може би първата асоциация, която правим,
когато става дума за антологии и сборници. А може би също – смес, сплав – от
творци и творби.
Книжката, която държа в ръцете си, е нещо различно. Тя е
единна – не само в своето послание, но и като естетика и усет към съвършеното,
към онова състояние на безметежност, което свързваме с представата за море и
което, без да изпадаме в медитация, ни доближава до нирвана. Без съмнение,
постижението е на редакционната колегия при подбора на всяко конкретно хайку. Но
нека читателят не мисли, че с тези думи определям антологията като
монолитно-еднообразна, т. е. монолитно-скучна.
Напротив. При подбора всеки автор е представен с по две
резониращи тристишия. Това, заедно с английския превод, създава ярко
изображение на поетичната индивидуалност и чувствителност на твореца, като
гради отделен свят, в който можем да останем толкова дълго, колкото е нужно, за
да наситим носталгията си към безбрежие. В този смисъл антологията може да бъде
оприличена на замък с общ архитектурен стил и различни помещения, подредени
според вкуса на всеки обитател.
Разходката в този замък е едно незабравимо, вълнуващо,
изпълващо със светлина преживяване.
Ще спра дотук. Няма да правя дисекция на това
преживяване, нито ще го обременявам с коментари и определения.
Колкото по-дълго чета хайку, толкова по-дълбоко потъвам в
поетиката и естетиката на това изкуство, във философията, която му дава своите
сокове и основа. И усещането ми за просветление, за разбиране се усилва, става
болезнено.
Тогава започвам да ловя мигове, които да препарирам върху
листа.
Тогава идва и разривът между това –
да знаеш и да разбираш – защото подсъзнанието знае, но
умът не разбира… Или е обратното?!
Отново започвам да търся теорията на хайку. А да търсиш
теория за писане, четене, тълкуване; за знаене на това какво е хайку е
неблагодарна дейност. Опитът ми, вече
повече от трийсетгодишен показва, че доникъде не се стига. Може би, защото
когато се опитаме да обясним хайку, ние го губим.
Ето защо ще кажа само – приятно четене! И нека „Морето“
ви заплени така, както заплени мен…
