"СЛЕДИ ОТ ВЯТЪР" - рецензия

„СЛЕДИ ОТ ВЯТЪР” НА АЛЕКСАНДРА ИВОЙЛОВА И ЗЛАТКА - ТИМЕНОВА - рецензия

„Художникът искаше да нарисува вятъра

и виждаше винаги, че рисува друго”

С този цитат на Атанас Далчев започва необичайната, бих казала дори -  уникална по своя строеж и замисъл поетична книга на Александра Ивойлова и Златка Тименова „Следи от вятър”, представена в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”.

      Чела съм други двуезични книги. Чела съм и книги-диалози, в които авторите „си подхвърлят” темите от стихотворение на стихотворение, било като образ, било като дума, или идея. В „Следи от вятър” има „нещо такова”, но не само, и не точно. Както става ясно в края на книгата, стиховете в нея не са диалог, не са породени един от друг – те просто са едновременно-съзвучни и допълващо се различни. Формално, сборникът е триезичен, тъй като всяко тристишие хайку има български вариант, превод на френски и превод на английски език. Всъщност, обаче, френският образ на стиховете е авторски превод; френският текст е толкова оригинал, колкото и българският. Още тук можем да потърсим неуловимия полъх на думите, които имат своето разноезично битие в книгата, още тук можем да усетим нюанса на различния изказ, на различния звук, който извайва съдържанието на миговете, които следва да съпреживеем в комуникация с диалога на поетесите.

Английският текст е различен. Различно е неговото звучене, неговата илюстративност и дух. Точен превод на думите, донякъде лишен от очарованието на уловения миг, съпреживян ведно с авторите; дистанциран и хладен, идващ да покаже следата, онова, което е останало „след”...

Преводач на английски е Щиляна Халачева-Русева, а Сидония Пожарлиева и Терез Балс са консултанти на френския превод. Редактор е португалският поет и хайджин Казимиро де Брито, а художник на корицата е една от поетесите - Александра Ивойлова.

Дали в тази картина видях следите на вятъра и пожелах да ги следвам между страниците на книгата, както последвах сянката на цигулка върху цигулка от картината на Пламен Монев в стихосбирката на Атанас Петров, която също започва с този цитат на Далчев, вплетен в първото стихотворение /”И защо ли си мисля/ за художника, рисуващ вятъра”/ - не знам... Не знам дали в картината на Александра Ивойлова трябва да търся следите на вятъра, или те са само в поезията, не знам дори дали този словесен образ, използван като заглавие на поетичния диалог Ивойлова - Тименова трябва да даде усещане за неуловимост, или да напомня за силата и неумолимостта, с която вятърът вае лицето на планетата... Вероятно и двете, защото когато мислиш за вятъра, винаги разбираш, че мислиш за друго.

Като илюстрация на казаното ще цитирам няколко хайку – такива, каквито са в книгата, триезични, за да не спестя удоволствието да бъдат прочетени и усетени на трите езика:

***

утро –

две облачета в небето

се състезават с пеперудите

tot le matin

deux petits nuages rivalisent

avec les papillons

a morning

two clouds in the sky

race with butterflies

/Александра Ивойлова/

в тялото на реката

се забиват стрели

летен дъжд

des fleches blessent

le corps du fleuve

pluie d’ete

the body of the river

pierced by arrows

summer rain

/Златка Тименова/

***

бяла пеперуда

кръжи над тревите

песен от мълчание

un papillon blanc

voltige au-dessus des herbes

le chant du silence

a white butterfly

soars above the grass

a song of silence

/Александра Ивойлова/

охлювът рисува

сребърен лабиринт

за да се скрие

l’escargot dessine

un labyrinth d’argente

pour s’y cacher

the snails is drawing

a silver maze

to hide himself

/Златка Тименова/

Горещо препоръчвам триезичния сборник хайку поезия „Следи от вятър”, излязъл със знака на издателство „Карина М”, София през 2019 г., с автори Александра Ивойлова и Златка Тименова.

"СЯНКА"-ТА НА АТАНАС ПЕТРОВ - рецензия

"СЯНКА"на АТАНАС ПЕТРОВ - рецензия

Подариха ми стихосбирката на Атанас Петров "Сянка" в края на май т. г., в печатницата на издателство "Лени АН"-Русе. Дизайнът на корицата и вплетената в основата му картина на покойния вече Пламен Монев /1957-2016/ "ме грабнаха".

Не обичам да използвам клишета, но понякога, както в класическата японска поезия, те най-добре изразяват емоцията на мига и същността на изказа.

Може би точно затова някои изрази са се клиширали. И така - корицата на стихосбирката "ме остави без дъх".

Без дъх ме остави и беглата среща с автора и издател Атанас Петров, когото вече познавах като поет чрез никнейма му във фейсбук "Лени Ан Лени Ан".

Не знам защо, заприлича ми на дъб - с неспокойни очи и буйни прошарени къдри, отривист и тъмен - не дъб; дъбова гора пред лятна буря беше.

Мина време, преди да прочета книгата му със стихове, макар веднага да забелязах, че редактор е не кой да е, а Божидарка Божинова - един талантлив автор, когото много харесвам, заради експресивните й стихове, заради образите, които небрежно създава с лекотата на магьосник, заради откровеността на диалога, който води с читателя, или с Оня непознат, мечтан, изплъзващ се и вездесъщ Любим на лирическия Аз на поетесата.

Но да се върна към "Сянка" на Атанас Петров.

Обемна стихосбирка, събрала между кориците си 63 стихотворения в 104 страници, издание на издателство „Лени АН”, Русе, 2019 г. Стихотворения, различни като тематика, ритмика, поетика; стихотворения, обединени от едно чувство - любовта. Любовта е с различни лица, но винаги ярка, обсебваща; тя е главният герой на поемата „Сянка”, не лирическото Аз на поета... Аз-ът страда и възпява любовта; аз-ът живее, съществува, чрез любовта... Любовта е смисълът, причината и следствието, началото и края...

Любовта - като сянка, като изплъзване, като нещо "отвъд", като насъщния... И Любимата - онази "нежна фиданка", на която поетът подарява стиха си - най-красивия стих: "Синът ни порасна"!

В тази стихосбирка има много топлота и човечност, в нея животът тупти - със смътната тревога от остаряването на тялото, стягащо неостаряващия дух, в нея е красотата на деня, на мига, на откраднатата ласка от сянка върху реката, гората, листата и вятъра.

В нея се вплитат усещанията за неразривността на връзките между при-родата и човека, между стихиите и живота, между преходността на битието и вечността на духа.

Няма да говоря за поетическата техника на Атанас Петров. Неговата поезия не е в техниката на писане, а в умението му да улавя образи и чувства и да ги ретранслира към читателя. Дълбоко философска поезия, която не е загубила нищо от красотата на непосредственото преживяване и споде-лянето му с другия.

Не мога да не цитирам първите строфи от стихотворението, което без страх наричам "любимото ми стихотворение" от стихосбирката "Сянка", от Атанас Петров... и което стана едно от любимите ми стихотворения:

ЗАПОВЕДИ

Нямам друг бог освен теб .

където и да се обърна, те намирам.

В полумрака си светлина, която луната цеди.

Ти си въздухът и храната в мечтите ми  

и корени пуснах в земята, коленичил пред теб.

Нямам и други кумири.

С теб започва денят.

Като мисъл си, като жега в душата.

На вериги ме държи животът

и прегаря моето тяло, ще изгоря...

И не изговарям напразно твоето име,

и как бих могъл, когато не е слизало от устните ми...

Не мога да не споделя още няколко стиха, които са само бегла, случайна линия, която хвърля по-скоро сянка, отколкото светлина върху стихосбирката на Атанас Петров „Сянка”:

ПРОЗОРЕЦ

Погледни през прозореца,

тъй хубав е светът.

Пияна от щастие, душата ми свети.

Валс танцуват - пеперуди кръжат.

Откъсни го - за теб е нежното цвет

До сърцето сложи го, преброй му листата

и нека се чуди магьосникът вятър.

Венчето сплети, положи го в реката

и нека бъбриво отплува нататък, нататък,

където до извора в смях и надежди

синът ни крещи, лудувайки с лятото.

МОРЕ

Днес скочих в окото ти

и заплувах - един луд, невидял море.

И потънах в дълбокото, търсейки дъното -

там, където бие сърцето

и душата ти гали пясъка.

И въздухът не стигна,

заклокочи,

и от гърдите пое към слънцето

/тъй красиви бяха тези балончета в бяло,

блестящи и в синьо.../.

Но това е история за романтици.

Аз съм просто удавник

на дъното на синьо море,

пълно с любов и пожелания.

Там събирам рапани,

галя пясъка,

сънувам вълните

и ти говоря в стихове...

БЕЗСИЛНО Е СЛОВОТО,

светът се разпада

на светлина и усещане.

Като сън си, като надежда.

Безсилни са думите

и устните са безсилни.

Целувам те -

фиданчице стройна

и нежна...

И накрая, ще завърша с първото стихотворение на стихосбирката, и това не е случайно, защото то ще бъде отправната точка към следващата изплъзващо-преливаща се сянка от поезия и стремеж към неуловимото, която спира погледа ни:

СТИХ

Искам да ти напиша стих.

Простичък стих.

И защо ли си мисля

за художника, рисуващ вятъра,

или рева на крава по долината на Лоара.

Най-обикновените думи искам да подредя.

Боже!

Тези,

с които синът ни проходи и проговори.

Искам да ти подаря стих.

Стихът

"Синът ни порасна."

Без съмнение, картината на Пламен Монев от корицата ме накара да търся образи и светлини между сенките на думите. Без съмнение, в „Сянка” на Атанас Петров открих стихия – като буря, като вятър.

... Но – следите на вятъра? Кой още търси следите на вятъра...

"КРАСТАВИЦИ ПО ШЛЕПЧИЙСКИ" - рецензия

„КРАСТАВИЦИ ПО ШЛЕПЧИЙСКИ” НА АДРИАН ВАСИЛЕВ - рецензия

На 30-ти април, в РБ "Любен Каравелов", Надежда Радева и Ина Стана Ребиган „изпратиха април”, заедно с почитатели на поетичното изкуство и живописта. Не можех да се лиша от двойното удоволствие - да чуя стиховете на Надя Радева, рецитирани от нея, и да видя в оригинал картините на Ина Ребиган, които станаха хит и заради това, че... е, да спрем до тук!

Премиерата събра много хора от двата бряга на Дунав в залите на библиотеката, а сред множеството изпък-ваше Адриан Василев, познат и търсен от всички, заради перфектното му владеене на двата езика, а и защото има много приятели от всякъде.

Въпреки заетостта си, като официален преводач на събитието, той успя да ми подари екземпляр от второто издание на хумористичната си книга "Краставици по шлепчийски - моряшки истории", с автограф - "Това е един малък подсетник, че в Русе все още съществува професията моряк".

Още тогава ми се прииска да присъствам на представянето, което се състоя в началото на юни, съвсем по моряшки – на борда на кораб, но нямах възможност да отида.

Е, нищо не може да попречи на читателя да чете, и аз с удоволствие заплувах по реката с автора и неговите герои и - да, смехът лекува, и душата и тялото, дори когато е горчивият смях на сатирата, или оня болезнен смях, така познат ни от класическия "Бай Ганьо"!

Няма да правя анализ на този сборник с разкази, който вече е извоювал толкова трайно място в съзнанието на публиката, че често историите от нея се бъркат с моряшкия фолклор от дългите, разноговорни брегове на голямата Европейска река. Ще спомена само, че настоящото, второ издание, е допълнено от автора и е илюстрирано с карикатурите на капитан Георги Ангеловски. Често те имат както илюстративен, така и свой, самостоятелен живот.

Книгата съдържа 60 автентични истории, разказани с приятна лекота – понякога малко поучително, понякога с насмешка, но винаги с много любов и разбиране към героите и проблемите им. Томчето е с обем 94 страници, има предговор от автора, а вместо заключение - стихотворение, посветено на Георги Бочков, дългогодишен директор на Дома на моряка в Русе. Излиза със знака на издателство "Авангард принт" през 2019 г. Чете се на един дъх, буди спомени у тези, които са имали някакво, дори бегло и далечно съпри-косновение с Реката и корабите, плаващи по нея... И без съмнение, след последната страница ще знаете повече за живота на моряка, отколкото сте знаели в началото, и може би дори ще ви се прииска... е, ако не да станете моряци, то -  да станете пътешественици!

ПЕЙЗАЖЪТ ОТ ТАБЛАТА НА СТАРО ЛЕГЛО

Обрасъл с паяжини пейзаж –

олющен, върху таблата

на старо легло...

леглото отдавна го няма –

само табла,

захвърлена

на тавана –

лежи, подпряна

на дървен сандък, а във него –

не искам да знам какво има във него...

Не искам да знам кой е спал във леглото

и е гледал пейзажа...

Обрасъл с лиани стар парк –

дървета-великани

протягат пипала над смешно езерце

с цвят на метличина...

Не, очите ти бяха с цвят

на метличина;

езерото е избеляло,

а боята в края му

е отчупена...

Водата се плиска в бреговете му –

ближе краката ми,

седя на пейката, обрасла в лиани,

там, скрита е, под дърво-великан

там съм, в пейзажа, на скрито съм;

чакам –

слънцето да ме опари,

да ме ожари...

Полъх на вятър –

оня, който бразди и гъделичка

метличеното езеро,

който плиска

вълните му,

които ме галят,

който ближе лицето ми...

Горещо е...

Облачета-пухчета

скриха слънцето –

викаш ме,

искаш ме –

пак там, вън;

вън от картината...

вън от мечтите ми,

вън от тавана

на спомена,

вън от тъгата ми,

вън!

Гледах някъде

бръмбар-рогач

как търкаля

торено топче...

нагоре...

Като Сизиф –

пак и пак...

Уморих се

от торени топчета,

от пътя нагоре

и от камъни,

които

все се търкалят,

за да постигнат

устойчивост...

Не ме викай

навън –

пейзажът от таблата

на леглото

е постигнал

устойчивост...

ОГРАДАТА Е ОГЛЕДАЛО

Оградата е огледало,

в което нарцисът се гледа.

съблича цветовете си

свенливо,

сено от ланшна шума

го покрива...

Оградата е огледало,

като в отвъден свят

поглеждам,

жадувам

за небитието,

но капки падат

от небето,

живителни,

като поминък

в едно забравено

столетие.

Дъждът измива

с хладните си пръсти

онези образи,

които сплъстих,

които ме накараха

да мисля,

че мога да си тръгна

чиста...

Оглеждам се 

във локва, скрито,

очите си изхвърлям

надалеко –

усмивката

си не намирам...

Дъждът процежда се

между листата

и пада върху

бялата ми буза –

една целувка

е отвята,

една целувка

на кокиче...

Оградата е огледало...

МРЪСНИТЕ ДУМИ НА ПОЕЗИЯТА

Има мръсни думи

във поезията,

които се заричах

да не пиша –

душа,

сълзи,

лъжа...

Душата ми

е болна от мълчание –

сълзите на росата

полепнаха по нея...

Пак искам синева...

Как искам пак

във тишината –

копнения...

Да, казват,

изтъркани са думите –

мечта,

звезди,

небе...

Мечтата ми

за звезден полет

е обречена –

небето се стовари

като чук

върху тезгях...

Душата ми

със думи

е облечена –

одрипавява,

когато я лиша

от тях...

И други мръсни думи

има

в съвременната ни поезия –

копнеж

страдание

и блян...

Кипеж

в главата ми –

ще се взриви...

Капчукът – как звъни!

Мъглата пак блести –

като дъга...

И бляновете

разцъфтяват –

като разкъсано

страдание...

КАТО ИЗСЪХНАЛ ЛИСТ

Като изсъхнал лист

играя с вятъра

и бавно падам

към земята.

По пътя си те срещнах –

докоснах се

в ръката ти –

изсъхнал лист

в шушулка куха...

Мъглата

ме обвива –

като булка.

Ще плувам

в мляко и очакване.

Снежинките

ще се превръщат

във светулки –

в очите ти

ще търся

цветовете ни...

Ще стопля

тишината ти,

ще бъда бяла –

като зима...

Ще те обичам –

като песен,

ще те наричам

мое щастие

и ще чертая

върху тялото ти

стъпки -

като по празното

поле на Антарктида.

Ще дойде пролет

и тогава –

листата ми

ще цъфнат във зелено

и птиците ще пеят

във косите ми

и пръстите ти

ще ни светят...