"СЯНКА"-ТА НА АТАНАС ПЕТРОВ - рецензия

"СЯНКА"на АТАНАС ПЕТРОВ - рецензия

Подариха ми стихосбирката на Атанас Петров "Сянка" в края на май т. г., в печатницата на издателство "Лени АН"-Русе. Дизайнът на корицата и вплетената в основата му картина на покойния вече Пламен Монев /1957-2016/ "ме грабнаха".

Не обичам да използвам клишета, но понякога, както в класическата японска поезия, те най-добре изразяват емоцията на мига и същността на изказа.

Може би точно затова някои изрази са се клиширали. И така - корицата на стихосбирката "ме остави без дъх".

Без дъх ме остави и беглата среща с автора и издател Атанас Петров, когото вече познавах като поет чрез никнейма му във фейсбук "Лени Ан Лени Ан".

Не знам защо, заприлича ми на дъб - с неспокойни очи и буйни прошарени къдри, отривист и тъмен - не дъб; дъбова гора пред лятна буря беше.

Мина време, преди да прочета книгата му със стихове, макар веднага да забелязах, че редактор е не кой да е, а Божидарка Божинова - един талантлив автор, когото много харесвам, заради експресивните й стихове, заради образите, които небрежно създава с лекотата на магьосник, заради откровеността на диалога, който води с читателя, или с Оня непознат, мечтан, изплъзващ се и вездесъщ Любим на лирическия Аз на поетесата.

Но да се върна към "Сянка" на Атанас Петров.

Обемна стихосбирка, събрала между кориците си 63 стихотворения в 104 страници, издание на издателство „Лени АН”, Русе, 2019 г. Стихотворения, различни като тематика, ритмика, поетика; стихотворения, обединени от едно чувство - любовта. Любовта е с различни лица, но винаги ярка, обсебваща; тя е главният герой на поемата „Сянка”, не лирическото Аз на поета... Аз-ът страда и възпява любовта; аз-ът живее, съществува, чрез любовта... Любовта е смисълът, причината и следствието, началото и края...

Любовта - като сянка, като изплъзване, като нещо "отвъд", като насъщния... И Любимата - онази "нежна фиданка", на която поетът подарява стиха си - най-красивия стих: "Синът ни порасна"!

В тази стихосбирка има много топлота и човечност, в нея животът тупти - със смътната тревога от остаряването на тялото, стягащо неостаряващия дух, в нея е красотата на деня, на мига, на откраднатата ласка от сянка върху реката, гората, листата и вятъра.

В нея се вплитат усещанията за неразривността на връзките между при-родата и човека, между стихиите и живота, между преходността на битието и вечността на духа.

Няма да говоря за поетическата техника на Атанас Петров. Неговата поезия не е в техниката на писане, а в умението му да улавя образи и чувства и да ги ретранслира към читателя. Дълбоко философска поезия, която не е загубила нищо от красотата на непосредственото преживяване и споде-лянето му с другия.

Не мога да не цитирам първите строфи от стихотворението, което без страх наричам "любимото ми стихотворение" от стихосбирката "Сянка", от Атанас Петров... и което стана едно от любимите ми стихотворения:

ЗАПОВЕДИ

Нямам друг бог освен теб .

където и да се обърна, те намирам.

В полумрака си светлина, която луната цеди.

Ти си въздухът и храната в мечтите ми  

и корени пуснах в земята, коленичил пред теб.

Нямам и други кумири.

С теб започва денят.

Като мисъл си, като жега в душата.

На вериги ме държи животът

и прегаря моето тяло, ще изгоря...

И не изговарям напразно твоето име,

и как бих могъл, когато не е слизало от устните ми...

Не мога да не споделя още няколко стиха, които са само бегла, случайна линия, която хвърля по-скоро сянка, отколкото светлина върху стихосбирката на Атанас Петров „Сянка”:

ПРОЗОРЕЦ

Погледни през прозореца,

тъй хубав е светът.

Пияна от щастие, душата ми свети.

Валс танцуват - пеперуди кръжат.

Откъсни го - за теб е нежното цвет

До сърцето сложи го, преброй му листата

и нека се чуди магьосникът вятър.

Венчето сплети, положи го в реката

и нека бъбриво отплува нататък, нататък,

където до извора в смях и надежди

синът ни крещи, лудувайки с лятото.

МОРЕ

Днес скочих в окото ти

и заплувах - един луд, невидял море.

И потънах в дълбокото, търсейки дъното -

там, където бие сърцето

и душата ти гали пясъка.

И въздухът не стигна,

заклокочи,

и от гърдите пое към слънцето

/тъй красиви бяха тези балончета в бяло,

блестящи и в синьо.../.

Но това е история за романтици.

Аз съм просто удавник

на дъното на синьо море,

пълно с любов и пожелания.

Там събирам рапани,

галя пясъка,

сънувам вълните

и ти говоря в стихове...

БЕЗСИЛНО Е СЛОВОТО,

светът се разпада

на светлина и усещане.

Като сън си, като надежда.

Безсилни са думите

и устните са безсилни.

Целувам те -

фиданчице стройна

и нежна...

И накрая, ще завърша с първото стихотворение на стихосбирката, и това не е случайно, защото то ще бъде отправната точка към следващата изплъзващо-преливаща се сянка от поезия и стремеж към неуловимото, която спира погледа ни:

СТИХ

Искам да ти напиша стих.

Простичък стих.

И защо ли си мисля

за художника, рисуващ вятъра,

или рева на крава по долината на Лоара.

Най-обикновените думи искам да подредя.

Боже!

Тези,

с които синът ни проходи и проговори.

Искам да ти подаря стих.

Стихът

"Синът ни порасна."

Без съмнение, картината на Пламен Монев от корицата ме накара да търся образи и светлини между сенките на думите. Без съмнение, в „Сянка” на Атанас Петров открих стихия – като буря, като вятър.

... Но – следите на вятъра? Кой още търси следите на вятъра...