"СЯНКА"на АТАНАС ПЕТРОВ - рецензия
Подариха ми стихосбирката на Атанас Петров
"Сянка" в края на май т. г., в печатницата на издателство "Лени
АН"-Русе. Дизайнът на корицата и вплетената в основата му картина на
покойния вече Пламен Монев /1957-2016/ "ме грабнаха".
Не обичам да използвам клишета, но понякога, както в
класическата японска поезия, те най-добре изразяват емоцията на мига и
същността на изказа.
Може би точно затова някои изрази са се клиширали. И така
- корицата на стихосбирката "ме остави без дъх".
Без дъх ме остави и беглата среща с автора и издател
Атанас Петров, когото вече познавах като поет чрез никнейма му във фейсбук
"Лени Ан Лени Ан".
Не знам защо, заприлича ми на дъб - с неспокойни очи и
буйни прошарени къдри, отривист и тъмен - не дъб; дъбова гора пред лятна буря
беше.
Мина време, преди да прочета книгата му със стихове,
макар веднага да забелязах, че редактор е не кой да е, а Божидарка Божинова -
един талантлив автор, когото много харесвам, заради експресивните й стихове,
заради образите, които небрежно създава с лекотата на магьосник, заради откровеността
на диалога, който води с читателя, или с Оня непознат, мечтан, изплъзващ се и
вездесъщ Любим на лирическия Аз на поетесата.
Но да се върна към "Сянка" на Атанас Петров.
Обемна стихосбирка, събрала между кориците си 63
стихотворения в 104 страници, издание на издателство „Лени АН”, Русе, 2019 г.
Стихотворения, различни като тематика, ритмика, поетика; стихотворения,
обединени от едно чувство - любовта. Любовта е с различни лица, но винаги ярка,
обсебваща; тя е главният герой на поемата „Сянка”, не лирическото Аз на
поета... Аз-ът страда и възпява любовта; аз-ът живее, съществува, чрез
любовта... Любовта е смисълът, причината и следствието, началото и края...
Любовта - като сянка, като изплъзване, като нещо
"отвъд", като насъщния... И Любимата - онази "нежна
фиданка", на която поетът подарява стиха си - най-красивия стих:
"Синът ни порасна"!
В тази стихосбирка има много топлота и човечност, в нея
животът тупти - със смътната тревога от остаряването на тялото, стягащо
неостаряващия дух, в нея е красотата на деня, на мига, на откраднатата ласка от
сянка върху реката, гората, листата и вятъра.
В нея се вплитат усещанията за неразривността на връзките
между при-родата и човека, между стихиите и живота, между преходността на
битието и вечността на духа.
Няма да говоря за поетическата техника на Атанас Петров.
Неговата поезия не е в техниката на писане, а в умението му да улавя образи и
чувства и да ги ретранслира към читателя. Дълбоко философска поезия, която не е
загубила нищо от красотата на непосредственото преживяване и споде-лянето му с
другия.
Не мога да не цитирам първите строфи от стихотворението,
което без страх наричам "любимото ми стихотворение" от стихосбирката
"Сянка", от Атанас Петров... и което стана едно от любимите ми
стихотворения:
ЗАПОВЕДИ
Нямам друг бог освен теб .
където и да се обърна, те
намирам.
В полумрака си светлина, която
луната цеди.
Ти си въздухът и храната в
мечтите ми
и корени пуснах в земята,
коленичил пред теб.
Нямам и други кумири.
С теб започва денят.
Като мисъл си, като жега в
душата.
На вериги ме държи животът
и прегаря моето тяло, ще
изгоря...
И не изговарям напразно твоето
име,
и как бих могъл, когато не е
слизало от устните ми...
Не мога да не споделя още няколко стиха, които са само бегла, случайна линия, която хвърля
по-скоро сянка, отколкото светлина върху стихосбирката на Атанас Петров
„Сянка”:
ПРОЗОРЕЦ
Погледни през прозореца,
тъй хубав е светът.
Пияна от щастие, душата ми
свети.
Валс танцуват - пеперуди
кръжат.
Откъсни го - за теб е нежното
цвет
До сърцето сложи го, преброй му
листата
и нека се чуди магьосникът
вятър.
Венчето сплети, положи го в
реката
и нека бъбриво отплува нататък,
нататък,
където до извора в смях и
надежди
синът ни крещи, лудувайки с
лятото.
МОРЕ
Днес скочих в окото ти
и заплувах - един луд, невидял
море.
И потънах в дълбокото, търсейки
дъното -
там, където бие сърцето
и душата ти гали пясъка.
И въздухът не стигна,
заклокочи,
и от гърдите пое към слънцето
/тъй красиви бяха тези
балончета в бяло,
блестящи и в синьо.../.
Но това е история за романтици.
Аз съм просто удавник
на дъното на синьо море,
пълно с любов и пожелания.
Там събирам рапани,
галя пясъка,
сънувам вълните
и ти говоря в стихове...
БЕЗСИЛНО Е СЛОВОТО,
светът се разпада
на светлина и усещане.
Като сън си, като надежда.
Безсилни са думите
и устните са безсилни.
Целувам те -
фиданчице стройна
и нежна...
И накрая, ще завърша с първото стихотворение на стихосбирката,
и това не е случайно, защото то ще бъде отправната точка към следващата
изплъзващо-преливаща се сянка от поезия и стремеж към неуловимото, която спира
погледа ни:
СТИХ
Искам да ти напиша стих.
Простичък стих.
И защо ли си мисля
за художника, рисуващ вятъра,
или рева на крава по долината
на Лоара.
Най-обикновените думи искам да
подредя.
Боже!
Тези,
с които синът ни проходи и
проговори.
Искам да ти подаря стих.
Стихът
"Синът ни порасна."
Без съмнение, картината на Пламен Монев от корицата ме накара да търся образи и
светлини между сенките на думите. Без съмнение, в „Сянка” на Атанас Петров
открих стихия – като буря, като вятър.
... Но –
следите на вятъра? Кой още търси следите на вятъра...
