ПЕЙЗАЖЪТ ОТ ТАБЛАТА НА СТАРО ЛЕГЛО

Обрасъл с паяжини пейзаж –

олющен, върху таблата

на старо легло...

леглото отдавна го няма –

само табла,

захвърлена

на тавана –

лежи, подпряна

на дървен сандък, а във него –

не искам да знам какво има във него...

Не искам да знам кой е спал във леглото

и е гледал пейзажа...

Обрасъл с лиани стар парк –

дървета-великани

протягат пипала над смешно езерце

с цвят на метличина...

Не, очите ти бяха с цвят

на метличина;

езерото е избеляло,

а боята в края му

е отчупена...

Водата се плиска в бреговете му –

ближе краката ми,

седя на пейката, обрасла в лиани,

там, скрита е, под дърво-великан

там съм, в пейзажа, на скрито съм;

чакам –

слънцето да ме опари,

да ме ожари...

Полъх на вятър –

оня, който бразди и гъделичка

метличеното езеро,

който плиска

вълните му,

които ме галят,

който ближе лицето ми...

Горещо е...

Облачета-пухчета

скриха слънцето –

викаш ме,

искаш ме –

пак там, вън;

вън от картината...

вън от мечтите ми,

вън от тавана

на спомена,

вън от тъгата ми,

вън!

Гледах някъде

бръмбар-рогач

как търкаля

торено топче...

нагоре...

Като Сизиф –

пак и пак...

Уморих се

от торени топчета,

от пътя нагоре

и от камъни,

които

все се търкалят,

за да постигнат

устойчивост...

Не ме викай

навън –

пейзажът от таблата

на леглото

е постигнал

устойчивост...