Показват се публикациите с етикет Атанас Петров. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Атанас Петров. Показване на всички публикации

вторник, 25 юни 2019 г.

"СЯНКА"-ТА НА АТАНАС ПЕТРОВ - рецензия


"СЯНКА"на АТАНАС ПЕТРОВ - рецензия


Подариха ми стихосбирката на Атанас Петров "Сянка" в края на май т. г., в печатницата на издателство "Лени АН"-Русе. Дизайнът на корицата и вплетената в основата му картина на покойния вече Пламен Монев /1957-2016/ "ме грабнаха".
Не обичам да използвам клишета, но понякога, както в класическата японска поезия, те най-добре изразяват емоцията на мига и същността на изказа.
Може би точно затова някои изрази са се клиширали. И така - корицата на стихосбирката "ме остави без дъх".
Без дъх ме остави и беглата среща с автора и издател Атанас Петров, когото вече познавах като поет чрез никнейма му във фейсбук "Лени Ан Лени Ан".
Не знам защо, заприлича ми на дъб - с неспокойни очи и буйни прошарени къдри, отривист и тъмен - не дъб; дъбова гора пред лятна буря беше.
Мина време, преди да прочета книгата му със стихове, макар веднага да забелязах, че редактор е не кой да е, а Божидарка Божинова - един талантлив автор, когото много харесвам, заради експресивните й стихове, заради образите, които небрежно създава с лекотата на магьосник, заради откровеността на диалога, който води с читателя, или с Оня непознат, мечтан, изплъзващ се и вездесъщ Любим на лирическия Аз на поетесата.
Но да се върна към "Сянка" на Атанас Петров.
Обемна стихосбирка, събрала между кориците си 63 стихотворения в 104 страници, издание на издателство „Лени АН”, Русе, 2019 г. Стихотворения, различни като тематика, ритмика, поетика; стихотворения, обединени от едно чувство - любовта. Любовта е с различни лица, но винаги ярка, обсебваща; тя е главният герой на поемата „Сянка”, не лирическото Аз на поета... Аз-ът страда и възпява любовта; аз-ът живее, съществува, чрез любовта... Любовта е смисълът, причината и следствието, началото и края...
Любовта - като сянка, като изплъзване, като нещо "отвъд", като насъщния... И Любимата - онази "нежна фиданка", на която поетът подарява стиха си - най-красивия стих: "Синът ни порасна"!
В тази стихосбирка има много топлота и човечност, в нея животът тупти - със смътната тревога от остаряването на тялото, стягащо неостаряващия дух, в нея е красотата на деня, на мига, на откраднатата ласка от сянка върху реката, гората, листата и вятъра.
В нея се вплитат усещанията за неразривността на връзките между при-родата и човека, между стихиите и живота, между преходността на битието и вечността на духа.
Няма да говоря за поетическата техника на Атанас Петров. Неговата поезия не е в техниката на писане, а в умението му да улавя образи и чувства и да ги ретранслира към читателя. Дълбоко философска поезия, която не е загубила нищо от красотата на непосредственото преживяване и споде-лянето му с другия.
Не мога да не цитирам първите строфи от стихотворението, което без страх наричам "любимото ми стихотворение" от стихосбирката "Сянка", от Атанас Петров... и което стана едно от любимите ми стихотворения:

ЗАПОВЕДИ

Нямам друг бог освен теб .
където и да се обърна, те намирам.
В полумрака си светлина, която луната цеди.
Ти си въздухът и храната в мечтите ми  
и корени пуснах в земята, коленичил пред теб.

Нямам и други кумири.
С теб започва денят.
Като мисъл си, като жега в душата.
На вериги ме държи животът
и прегаря моето тяло, ще изгоря...

И не изговарям напразно твоето име,
и как бих могъл, когато не е слизало от устните ми...

Не мога да не споделя още няколко стиха, които са само бегла, случайна линия, която хвърля по-скоро сянка, отколкото светлина върху стихосбирката на Атанас Петров „Сянка”:

ПРОЗОРЕЦ

Погледни през прозореца,
тъй хубав е светът.
Пияна от щастие, душата ми свети.
Валс танцуват - пеперуди кръжат.
Откъсни го - за теб е нежното цвет
До сърцето сложи го, преброй му листата
и нека се чуди магьосникът вятър.
Венчето сплети, положи го в реката
и нека бъбриво отплува нататък, нататък,
където до извора в смях и надежди
синът ни крещи, лудувайки с лятото.

МОРЕ

Днес скочих в окото ти
и заплувах - един луд, невидял море.
И потънах в дълбокото, търсейки дъното -
там, където бие сърцето
и душата ти гали пясъка.
И въздухът не стигна,
заклокочи,
и от гърдите пое към слънцето
/тъй красиви бяха тези балончета в бяло,
блестящи и в синьо.../.

Но това е история за романтици.
Аз съм просто удавник
на дъното на синьо море,
пълно с любов и пожелания.
Там събирам рапани,
галя пясъка,
сънувам вълните
и ти говоря в стихове...


БЕЗСИЛНО Е СЛОВОТО,

светът се разпада
на светлина и усещане.
Като сън си, като надежда.
Безсилни са думите
и устните са безсилни.
Целувам те -
фиданчице стройна
и нежна...

И накрая, ще завърша с първото стихотворение на стихосбирката, и това не е случайно, защото то ще бъде отправната точка към следващата изплъзващо-преливаща се сянка от поезия и стремеж към неуловимото, която спира погледа ни:

СТИХ

Искам да ти напиша стих.
Простичък стих.
И защо ли си мисля
за художника, рисуващ вятъра,
или рева на крава по долината на Лоара.
Най-обикновените думи искам да подредя.
Боже!
Тези,
с които синът ни проходи и проговори.
Искам да ти подаря стих.
Стихът
"Синът ни порасна."

Без съмнение, картината на Пламен Монев от корицата ме накара да търся образи и светлини между сенките на думите. Без съмнение, в „Сянка” на Атанас Петров открих стихия – като буря, като вятър.
... Но – следите на вятъра? Кой още търси следите на вятъра...