Снегът се разтопи –
градът се наводни.
Сред бяла киша
куче тича
със светнали очи.
Изправило уши –
небето с тях промуши.
Сред бяла киша
куче тича –
опашка рунтава върти.
Муцуна рошава навежда –
небето в локва се оглежда.
Снегът се разтопи.
Градът се наводни.
Земята се изцежда.
Човек сред бялото върви
и мисли, че проглежда –
“Светът се промени!”
Мелодия. Думи, подбрани с уважение към тях самите. Това са впечатленията ми още от първия прочит на творбата ти, Габи. А аз ще се върна към нея. Благодаря ти за това, че сподели!
ОтговорИзтриванеДа, едно от любимите ми стихотворения, в което думите звънят, като топящия се сняг, усмихват се, галят и парят... и оставят нещо недоизказано, неуловено. Благодаря ти за съпреживяването!
ОтговорИзтриване