МЕЧТИТЕ СБЪДВАТ СЕ...

Тъга по детството -

неизлудувано.

Тъга по любовта -

нелумнала.

Тъга по нощите -

неизбудувани.

Тъга по изгреви -

недосънувани.

Тъга по дните -

минали без спомени.

Тъга по спомените,

неоставили следи.

Тъга по миналото

и по бъдното...

Мечтите сбъдват се.

Но няма Утре.

Защото Вчера

е пропуснато.

НЕ ИЗЖИВЕНИ

Страхувам се
да спра.
И да погледна
в себе си.

Зад себе си;
зад всички
изживени дни…
Не изживени.

Неизживени дни
зад мен
лежат.

Лежи
животът,
несъбудил се.
Ще се събудя ли?
Да бъда Буда ли?
Страхувам се
да спра.
И да погледна
в себе си.
Пред себе си;
през всички
неживени дни,
в които
очите ми се
взират.
Будя се.
Но по-пробудена
не ставам.

И не намирам
брод към себе си.

Бродя –
до края на
Вселената
и стигам –
крайното
спасение.
Спасявам –
не себе си.

"ЗАСКРЕЖЕНИ ПТИЦИ" тази нощ ще гостуват на "НОЩЕН ХОРИЗОНТ"

Тази нощ (от 0:00 до 3:00 часа), на живо, в предаването "НОЩЕН ХОРИЗОНТ" на БНР ще чета стихове от "Заскрежени птици", ще слушаме музика, ще говорим за изкуството и за живота... Очаквам ви!

ПЕЧАЛНИ ОБЛАЦИ

Надвисналите облаци

отърсиха

товара си с печал.

Чакам -

Слънцето да ги

прогони.

Догонвам пролетта,

свита

в неразлистените

клони.

Цвъртенето на

птици ме следи.

Не зная как от

сънищата ми

се раждат дни -

олекнали от

грижи,

тежки от

мечти.

"Заскрежени птици" 

СНЕГЪТ СЕ РАЗТОПИ

Снегът се разтопи –

градът се наводни.

Сред бяла киша

куче тича

със светнали очи.

Изправило уши –

небето с тях промуши.

Сред бяла киша

куче тича –

опашка рунтава върти.

Муцуна рошава навежда –

небето в локва се оглежда.

Снегът се разтопи.

Градът се наводни.

Земята се изцежда.

Човек сред бялото върви

и мисли, че проглежда –

“Светът се промени!”

Но само тъй изглежда.

"Догонвам бягащия ден" 

"ЗАСКРЕЖЕНИ ПТИЦИ" - новата ми стихосбирка вече полетя

Заскрежени птици... въздухът се разтопи и те летят... Заскрежени птици... въздухът се разтопи и те летят...

ИЗСЪХНАЛИ ОБЛАЦИ

Изсъхнаха -
разпилените облаци.

Остана само капката,
увиснала на миглата ми,
в която се оглеждаме –
Аз и
Слънцето…
Ще се изпари.

Ще стане дъжд, рукнал
от разпилени облаци.

А аз?
Слънцето
ще ме суши.

Врабче върху антената

УСЕЩАНЕ ЗА СВОБОДА

Разцъфнаха
изсъхналите
сетива.

Усещане
за свобода
ме дави.

Бушува
в мен;
души ме.
Очи в очи –
с живота
ме остави.

Усещане
за свобода…
Усещане,
че нищо
не се “случва”,
а се прави;

Усещане,
че всичко
се гради;

Усещане,
че битието
се твори
и направлява…

Усещане,
че скритото
се проявява…

"Заскрежени птици"

ЗАСКРЕЖЕНИ ПТИЦИ

Снежни облаци
обрулени висят.
Заскрежени птици
падат.
Бяло е –
като “отвъд”.

Не искам
вятър да ме
брули.

Свивам
замръзналите си
крила.
Като бяла птица
падам.
Не,
летя –
заскрежена капка,
забравена
в небето...
или избързал цвят,
откъснат
от полето?

ФУЧИ ПРЕЗ ДЛАНИТЕ НИ ВЯТЪР

Цветята ронят сухи листи
протягат черни пръсти към стъклата.
Улавят паяжини скрити
и чакат – есента да ги догони.

Дърветата заспиват тихи,
засипали пръстта с плътта си.
Изпиват жълтото на уличните лампи
и чакат зимата да ги разсъблече до корен.

Лъчите падат към земята,
насечени от клоните на кестен.
Фучи през дланите ни вятър –
короните с листа са спомен.

Врабче върху антената

КАКВО ЩЕ ПОСЕЯ

Уродливи мисли
орат главата ми.

Какво ще посеят?
Ще изкласи ли?
Ще посмея ли
да го ожъна,
да го прибера,
да го смеля?
И хляб
да омеся.

Какво ли –
аз ще посея?

"Врабче върху антената"

ДЕЛНИК

Хванаха ме
пръстите на делника.

Дали е слънце или вятър;
дали е сняг или роса –
не питам.
И не знам.

Дали листата плачат,
или дърветата,
настръхнали, мълчат?
Дали асфалта се разтапя,
дали във локви крача –
не виждам.
Но вървя.

Дали Луната грее,
или съседът е отворил
балконската врата
и светлина оттам се лее;
дали денят изгрял е –
не разбрах.

Държат ме
пръстите на делника.
В нощите ми
хищно впиват се.

Ще дойдеш ли?

Небе и вятър и звезди…
Отрупани със сняг
корони на ели…

Ела, очаквам те!

Очакване – откъсване.
Пътека към нощта,
която не е само моя –
оглозгана от делници,
сама…

"Заскрежени птици"

КРЪГОВРАТ

Есента дояжда живота ми.
Едва пролазвам до края й –
гъсеница свита в изгнили листа…

Нагазвам в бялото на зимата.
Като акула отхапва ме студа
и вплитам сухи пръсти в сухи клони…

Свивам се в покоя на дъжда.
Кога дошъл е юни? С трева
закичих си главата, с жита направих си

покров. Зърната падат в тучната
земя – като сълзи от кехлибар,
отронени върху кора на бор.

Пълзят по хлъзгавата антрацитна плът.
Отнасят ми душата надалеч. Потъвам.
Дъждът шуми над мен,оплождайки пръста.

Разпукват се цветята в тъмнина.
Дали е пролет? Лято? Есен? Не.
Дошъл е краят на деня.

"Заскрежени птици"

ИСКАМ СЕБЕ СИ

Току-що излезе от печат новата ми стихосбирка "ИСКАМ СЕБЕ СИ",
издателство "Изток-Запад", ISBN 978-954-321-321-830-1



Предлагам ви стихотворението, чието заглавие стана заглавие на книгата... и не само...

Искам да раста
в света
на думите
и багрите.
Искам си очите
и усмивките.
Искам
в ритъм
на вълни
да се изгубя,
после -
бездната
да ме обуе
в същността ми.

ИСКАМ СЕБЕ СИ!

МАГЬОСНИЧЕСКА НОЩ

Магьосническа нощ.
С Луна, отворена
като око
в челото
на небето.

Магьосническа нощ -
звездите са избягали
далеко,
подгонени
от злачните
лъчи
на Слънцето,
което
се оглежда
в лицето
на старата Луна.

Магьосническа нощ,
в която светулките
блещукат
над пожълтелите жита -
припламват и угасват -
с ритъм на сърца.

Магьосническа нощ.
Изгубени метеорити
падат като дъжд
в степта.

Магьосническа нощ -
ела!

За да останат
блясъка
и мрака.
За да я няма
сивината,
която впива се
в душите
и в телата -
без дъх оставя ни
зациментира ни;
отравя ни.

Превърнати
във камъни
оставяме душите си
да скитат надалеч…

Магьосническа нощ -
вдигни магията от нас -
с билки и цветя;
с цъфнали жита
с въздишащи светулки…

Магьосническа нощ,
в която майчини милувки
ни правят по-добри.

ЩЕ СЕ СРЕЩНЕМ СРЕД ЗВЕЗДНИ ТАЛАЗИ...

на баба

Здравей,
или
довиждане…

До следващия път,
когато пак
ще бродя в мрака;
нощта ще ме души;
ще тичам, ще хвърча -
по черните следи
на звездните талази.
Ще търся твоите очи -
забулени зад пелени
от прах, разпръснат
от раждането на звезди.

Довиждане,
или -
здравей…

Аз пазя всичко
в паметта си.
И още вярвам, че
ще се срещнем
зареяни там някъде,
където свършва
Времето.
Защото още не е
намерена онази
светлина, родена
от избухването
на Вселената.