ПРЕДБАЛОТАЖНО

Рисувам, римувам, руша...
Не дишам, не искам пак да градя.
Уморих се да гоня света.
Уморих се да крада мигове, които, преди да станат мои, се разсипват...
Уморих се да мисля, да сравнявам, да търся... от пустотата отговори.

Мълчи пустотата.
Не онази, на планинските върхове, на девствената природа.
Мълчи пустотата в нашите умове, преяли от планове за изгода.

Ще спра до тук.
Думите барабанят по гладкото ми чело като по опънатата плът на тъпан. И някак коварно започват да звучат като чужди.
И не само думите, и не само мислите, и не само образите, които създават. Някак внезапно започвам да се усещам чужда, някак – като проекция на билборд, като сянка на рекламен (предизборен) клип, като мелодия на нечие слово без думи, без смисъл...

Защо стана така, че изгубихме мислите си, изгубихме идентичността си?
И забравихме да се бунтуваме... Не говоря за онези сини митинги, които заливаха площадите преди повече от 20 години...
Забравихме да се бунтуваме в себе си.
Да, знам, казват го политолозите, социолозите... не е далеч и от собствения усет, опит –
по-лесно е да бъдеш „СРЕЩУ”, отколкото да бъдеш „ЗА”;
по-лесно е да викаш „ДОЛУ”, отколкото „УРА”...
Поне за тези, които не искаха да викат „ура” по първомайски, деветосептемврийски и седмоноемврийски манифестации.
Уморихме се да викаме „ура” – и преди и сега... И няма нужда, и няма лошо...

Лошото е, че няма към какво да се стремим (да не кажа „за какво да се борим”).
Построихме демокрацията (добра-лоша, но я има – имаме право ние да избираме, и ако избираме лошите, ние сме си ги харесали... или повечето от нас). Влязохме в Европейския съюз и в НАТО (нищо, че едни изградиха пътя до там, а други прерязаха лентата). Ще влезем в Шенген и в Еврозоната (някои искат вече да излизат, но нашият път е натам). Преживяваме и Световната криза – като всички развити страни. Нищо, че управляващите (бившите) ни лъжеха и още ни лъжат (настоящите), че сме били по-добре от комшиите... (Може пък и да не лъжат?! Комшиите са по улиците, а ние сме по домовете си – ядем и пием.) И не ни пука за изборите и за световната криза – докато има какво да ядем и да пием.
Историята показва, че винаги е имало какво да ядем и да пием. Винаги с пирове сме посрещали и изпращали трагедиите.
И с опиянение...

Вървим, зомбирани, под падащите есенни листа.
И аз вървя, ровя с обувки в щедрия цветен писък на природата, знам, че не мога да го задържа – там ще си изгние, на алеята...
Газя – пъстрота.
И кънтя – от празнота.
Омръзна ми – отново без избор да избирам.
Гневях се. Вече – не.
Дори не си задавам въпроси – „А може ли да бъде друго?”... „Какво?”... и „Как?”

Вървя по алеята, падат шарени листа върху сърдитите лица на минувачите.
Гневни-безнадеждни погледи светят, удрям се в тях – като в стени... или потъвам в празни дупки на мястото на погледите... и душите.
Сърдити сме... Сърдити, че живеем в безпътица, без пътища...
Но никой не иска да тръгне по пътя...
... поне докато има какво да ядем и да пием...

НАЗДРАВЕ!