*
сплетени клони –
като извити ръце;
бурята рони
лице след лице
*
сплетени клони
гонят облаците –
муха в паяжината
*
сплетени клони…
пръстите ти – все по-корави,
все по-неподвластни
на волята ти
и на моите милващи длани
худ. Габриела Цанева
*
сплетени клони –
димът от комините
вплетен в тях,
вместо в облаците…
дращят небето,
разкъсват го –
събличат дрехата
на планетата –
гола и тръпнеща,
зъзнеща,
беззащитна,
безпощадно сама –
издъхва в нозете ни…
тишина…
„Съединението. Патриотични хайку“ – тази книга на Димитър Анакиев се роди внезапно, като концентриран израз на една силна емоция – Съединението на България! Най-силният акт на утвърждаване на младата българска държавност; най-силният акт на еманципация на новата политическа класа у нас; най-силният израз на народната воля за обединение и национален просперитет. Но наред с това, Съединението е и своя антипод – разпадът – както в исторически контекст, така и в съвременен, социално-психологически.
Авторът не за първи път представя пред читателската аудитория социално и граждански ангажирана поезия, облечена във форма на хайку. Немалко са неговите теоретични статии в тази област. И немалко са поетичните му интерпретации на патриотизма – тема, превръщаща се все повече в табу в средите на онези от нас, които се опитват на налагат и защитават либерално-демократичните ценности.
Защо се получи така?! Защо патриотизмът, защо любовта към род и родина, към традиции и историческо минало, към корени и идентичност се превърнаха в нещо срамно, мръсно и неприемливо?!
Простият отговор е очевиден – защото с тези думи/понятия започнаха да се свързват най-неприемливите кръгове и среди от обществото. Трудният отговор чака да бъде изречен.
Тази книга идва, за да покаже, че в пространството на либералната демокрация, на хуманизма и отвореността към света с всичките негови пъстри различия, е мястото и на любовта към родината, рода и традицията, към историята и народа – неомърсени от хибридни атаки, от линейно мислене и интерпретации.
В пространния предговор към книгата Димитър Анакиев представя корените на жанра „патриотично хайку“. Виждаме, че те стигат до противоречивата и в Япония личност на Кьоши Такахама (1874-1959), на когото сбирката е посветена.
Но, нека оставим за малко политико-философските послания и литературната теория и да обърнем поглед към онова имплицитно свързано с изкуството усещане на общуване и единение, което се получава при взаимодействието между твореца, творчеството му и възприемащия.
Какво можем да кажем за тези 50 хайку, които изграждат основната тъкан на сбирката?
Най-общо – те не следват строго класическата японска форма (5-7-5 срички), но запазват лаконичността и силната образност; дълбоко ангажирани са с българската историческа памет, геополитическата реалност и културна идентичност.
И, без съмнение – авторът използва хайку не като естетическа игра и израз на поетическа изява, а като инструмент за съпротива, памет и национално самосъзнание.
Използването на конкретни личности и събития от историческата древност до вчерашния политически скандал придава на изложението едновременно документална тежест и публицистичен патос.
Много силно, лично, трагично изразени са темите и чувствата за Съединението и разединението (хайку №1, №2, №45).
Идеята за национално единство, но и болката от разпадането. Причината за това авторът търси в политическо Днес на България, като отражение на историческото минало. И коренът на тази разединеност в обществото е историческото и днешното хибридно-уродливо русофилство. Силна и ярка е критиката срещу насаждането и поддържането му в българско обществено съзнание (№20, №27, №34, №37), изразена, чрез хумор и гняв е антируската позиция на лирическия Аз.
Тук ще посоча две хайку, около които са изградени двете големи теми на стихосбирката – съединението и разпадът.
Хайку №2 (Съединението. /Този разкъсан облак / може ли да се събере?)
Облакът, подчертан с епитета „разкъсан“ е метафора за разединена нация… Може ли да се събере – въпросът остава риторичен, болезнен, отворен във времето и повествованието.
Коренът за разединението, обаче, можем да намерим в хайку №41 („Който ни освободи, / той ще ни пороби“ – / изворна вода). Цитатът на Левски е поставен/съпоставен с „изворна вода“ – израз на чистота, но и на цикличност, кръговрат.
Освобождението винаги крие опасност от ново поробване. Историческият трагизъм на цикличността, заключена в „изворна вода“ идва от факта, че актът на освобождение е маскираният акт на ново поробване, който идва от „освободителят“/поробител.
И именно това ново поробване е третата голяма тема в „Съединението“ със знаково подзаглавие „Патриотични хайку“, което цели да покаже, че патриотизмът не е анахронизъм, а акт на гражданска позиция и осъзнатост, на съпротива срещу завладяването и инвазията и който може да се окаже единствена алтернатива на разпада и апатията в обществото.
Друга голяма тема е балканската геополитика. Балканите като сцена на исторически сблъсъци и като сфера на влияние на руската имперска политика в миналото и днес (№8, №21, №23). Изрази като „фекалките от магаре водено от Кремъл“ и „руски боклук“ са саркастични, но и болезнено точни.
Не може да остане незабелязана ярката авторова позиция и категорична оценка на горещите теми на съвременността в световен и регионален план – руската инвазия в Украйна и имперските домогвания на Русия към България, сръбския национализъм, хибридните войни.
Но, нека читателят не мисли, че „Съединението“ е политически памфлет.
Силно застъпен е природният елемент и сезонността (киго), като специално внимание в бележките на автора е обърнато именно на сезонните думи и алюзии. Почти всяко хайку съдържа сезонна препратка – сняг, слънце, жаби, щурци, кладенец, планина. И все пак, авторът използва „киго“ не само като природен маркер, а и като метафора за политико-философска оценка или културно-духовно състояние, за историческо време и национална съдба.
Като пример за природна описателност и сезонност можем да посочим хайку №4, №19, №33, №44. В тях „киго“ е носител на емоция и контекст.
Важно място в сбирката имат ежедневните теми, дейности и образи. Димитър Анакиев създава една своеобразна „битова поезия“, която със своята житейска истинност контрастира с „големите теми“ и „световните проблеми“, но без да ги олекотява. Тази интимност и човешка близост приближава и прави понятен и достъпен до всеки от нас „големия свят“ с неговата премазваща безкомпромисност.
Например в хайку №15, №16, №44 намираме своето ежедневие – готвене, мъртви мухи, великденско яйце, кореспондиращо с големите теми за изпразненото от съдържание битие във всичките му аспекти.
Хайку поезията е поезия на символното мислене и в нея често присъстват животни като символи, но и като киго. Тук можем да посочим хайку №10, №29, №32, №35.
Ще се спрем накратко върху образите на жаба, куче, мравка, щурци, борзоя – често използвани като метафори за народ, власт, предателство, свобода. Жабата е особено многозначна – в японската традиция тя е киго за пролет, но тук, наред с това е и символ на принизяване, на подигравка, но и на устойчивост.
Много силно изразена в поезията на Димитър Анакиев е локалността – като честото споменаване на географски маркери –Въртоп, Грознатовци, Сурдулица, Знеполе, придава географска плътност, автентичност и национален характер както на цялата книга, така и на конкретното хайку.
Темите и поетичните похвати се преплитат. Например в хайку №10 (Ловен изстрел / – куче, родено в Грознатовци, / няма да дойде на обяд.) Смъртта на кучето може да се разглежда като символична – загуба на невинност, на принадлежност. Детайлът „ловен изстрел“, наред със сезонност, сочи и към целенасочено действие –убийство/насилие/безсилие. А посочването на Грознатовци като родно място на кучето (което е родното място и на автора), придава още по-силно усещане за лична болка, страдание и емпатия, която излиза отвъд конкретния контекст на отношението куче – човек/спопанин/брат.
Преди да стигнем до заключението, искам да споделя и няколко думи за поетичес-ката техника на автора. В хайку, където всяка дума е ценна, умелото използване на метафората, контраста, иронията, сезонната алюзия „киго“, синестезията или дори „поетиката на географията“ позволяват многопластово изразяване на сложни идеи, каквито са гражданските, социалните, философските и политическите, с минималис-тични езикови средства.
Ще се спрем по-задълбочено върху синестезията – похват, широко използван в този текст.
Ето напр., хайку №6 (Непрекъснато / от ефира идват думи / тежки като вериги.)
Сетивно смесване тук намираме в израза „думи, тежки като вериги“. Звукът на думите (слух) е описан с физическото усещане за тежест (допир и натиск). Ефектът е усещане за тежка/потискаща атмосфера, където езикът сам по себе си е форма на духовно издевателство.
Това усещане допълнително контрастира с думата „ефир“ – в случая, използвана като място за разпространение на реч/информация на големи разстояние чрез радиоизлъчване, но има „ефир“ има значение и на „лекота“ – още едно превръщане на свободата, в тежест и насилие.
Интересен е случаят с хайку №12 (Коварна мравка /се качва на билборда, /но кой я вижда?) Тук смесването не е толкова сетивно, колкото смислово-емоционално. „Коварна“ е вътрешно-оценъчно качество, приписано на визуално възприятие (мравка върху билборд). Като ефект се постига смесване на морална оценка с визуален образ, което придава на мравката човешка злонамереност. Но мравката е и образ, който въплъщава в себе си идеята за колективизъм и колективен разум. Това дава още една препратка – опасната власт на колективистичното общество върху индивида, или властта на организираната манипулация върху масовото съзнание.
В хайку №32 (Руската посланичка у нас / прилича на жаба – / от крастата тече жлъчка.)
Извън конкретността, „руската посланичка“ е събирателен образ на руската външна политика, която се стреми да окупира, да диктува вътрешната политика на суверенна държава.
Тук сетивното смесване е с думата/символ „жлъчка“ (вкус/вътрешно усещане), която се свързва с „тече“ (визуално възприятие/движение) и „краста“, дума, отнасяща се към жаба – „крастава жаба“ – и предаваща отношение на погнуса. Но „краста“ е и кожна болест, която поражда усещане за нечистота. Със синестезичния ефект се постига нагнетено отвращение посредством натрупване на сетивни образи – зрителни, тактилни и вкусови.
Много силно въздейства и хайку №44 (Обелвам и ям /великденско яйце. /Христос е само черупка.) Сетивното смесване – „ям“ (вкус) се свързва с религиозен символ „великденско яйце“ (духовно/абстрактно), а „черупка“ е визуално/тактилно възприятие на нещо, което е едновременно крехко и ограничаващо.
Създадена е пределно болезнена метафора за празнотата на ритуала, но и на онова очакване за духовно пречистване и възвисяване, въплътено в идеята за възкресението на богочовека.
Силно разтърсващо е Хайку №47 (Северен вятър –/ в затвора на историята /пишем на кирилица.)
Тук сетивното смесване има между „вятър“ – възприятие за допир/слух и „затвор“ пространствено-емоционален образ на историческа предопределеност за катастрофа и разруха.
Много силна, исторически обусловена и трагична е обвързаността между най-голямата българска интелектуална гордост – кирилицата, и фактът, че нашата азбука е и азбука на империята-завоевател, чиято сянка тегна над последните 250 години от българската история. Епитетът „северен“, възприеман като тактилно усещане за студ, но и като символ на Русия и нейното вледеняващо влияние се смесва с „пишем на кирилица“, което е визуално определяне на интелектуално действие, което безвъзвратно и необратимо затваря вратата на затвора, от който не можем да излезем. Като ефект се създава усещане за историческа студенина и ограничение.
И така, в заключение ще кажа, че този цикъл от 50 патриотични хайку е не само поезия и израз на емоция, той е политическа хроника, публицистичен протест, културна медитация и лична изповед.
Книгата е достъпна за свободно четете и сваляне от платформата за електронни книги на издателство gabriell-e-lit:
д-р Габриела Цанева, издател и редактор,
сп. "Картини с думи и багри", бр. 3/2025
*
изгубих посоката
сред толкова чужди думи
не намирам моите
*
дими огнището
на душата ми
в руини газя
*
и в снежните ми стъпки
теменуги,
без пролет
худ. Габриела Цанева
*
полетът на птиците
гонитба,
бягство,
преследване на повика
за размножаване
*
разпадът на цялото –
ентропия
или делене на клетки…
новият живот –
нови клетки… затвор
*
алитерации, асоциации,
пароними –
парят езика,
плющят в стиха
пара над езерото
Всеки ден…
Затрупват ме думи,
думи, думи.
Разпридат мислите,
изплитат образи –
бунтуват пръстите
срещу пръските
разпиляна печал,
без смисъл
и жал…
Пищят щурците –
до изнемога…
Тревога!
Свредели в ушите,
дупки дълбаят в мозъка,
проправят чужди пътеки –
не всеки
може да ходи по тях,
прах,
само прах
във въздуха свети…
Затварям очи –
слепи
са –
за света вътре,
за света вън –
през очите на другите
слети,
слепени,
осланени души.
Затрупани
бездни
без дни…
Птици чуруликат.
Свраки тийнейджъри
вдигат квартала на крак
сутрин и вечер –
трак-трак…
замлъква кълвачът,
отлита далече,
далече
от шумната млада тайфа.
По обед и през нощта –
цвъртят, пищят –
в клоните на дърветата,
гонят совите и псетата –
в синия мрак,
под жаркия ад
на цимент и асфалт,
по склона на покриви
и навеси на кафенета,
под комини,
над градини…
Къде ли,
къде ли се крият
когато заспиват –
как намират заслон?
Не,
не се крият,
не спят,
не губят време –
живеят на път,
без да спрат!
Гонят се,
борят се,
бият се,
и се събират
винаги заедно,
винаги – те
четири свраки тийнейджъри…
Намират своето развлечение –
в къшей хляб,
в парче плат
и кълбо разпилени прежди –
о, свят!
за късче внимание,
за признание…
Как пирпилят –
група квартални тийнейджъри
рошат перчеми,
крещят
и пируват,
домуват –
в своето синьо небе
и зелени надежди!
Пия кафе
в сянката на ореха,
зная, горе,
на бора са –
някъде горе
горят им сърцата,
някъде горе
градят в синевата
своето птичешко
щастие –
летят!
И съм щастлива –
за щастливото детство на птиците.
за погледа им – над жиците,
вплели
ни
в себе си,
отнели
ни –
от нас самите.
Как искам да погледна
в очите на птиците –
вътре, в зениците
да надникна –
да стигна до
най-голямото приближение
на извънземен интелект…
Да намеря там
основанието за радост
и смисъл
как искам –
да надникна в света
с очите на птица
Вълните на тъгата настъпват,
неумолими като прилива;
и аз – скала сред пясъчния бряг
изгубвам погледа на слънцето,
потъвам – недала пристан
на птици и треви.
Вълните на тъгата връхлитат,
неукротими като ураган;
и аз – дърво на хълма,
изтръгвам листата си –
да съхраня остатъци
от трели и мечти.
Вълните на тъгата експлодират,
неудържими като напъпил цвят;
и аз – като пчела,
забивам жило в залеза –
убивам мрака,
убивам се сама.
всички възможни пътеки
в краката ми
примка на врата е
нишката
на Ариадна
счупено огледало
е светът
невронна мрежа
тъче път не навън,
а навътре.
парче огледало –
четвърт око
в него пак целият свят
суперпозицията
на намеренията ми
се огледа в очите ти
и пак знам –
само този свят не стига
Очите ти –
огледала без граници.
В тях се разпаднах
на всички възможни „аз“,
и нито един не избра.
ще извървя всички пътеки
ще изживея всички животи –
все някъде пак ще те срещна…
писък на чайка
облиза брега
Ще те позная
по солта върху кожата,
по тишината
след всяка вълна, дошла
да ми каже, че те има.
пусни мисълта
да лети! – като камък от прашка
през клоните мина авлига
Мисъл изстрелваш –
а тя се връща птица,
не с вик, а с шепот.
Клоните я разпознават
като стара истина.
куп вестници
„Работническо дело“
стегнати в паяжини...
и колко умове още
в паяжини блуждаят
Паяжината
не пита кой я тъче.
Само държи.
А мисълта се бори
да стане светлина.
Галактичните нишки –
като неврони – протягат
гравитационни пръсти.
Пръски светлина
пръснати бродят... Мисли ли?!
Светът е в суперпозиция –
и в теб, и в мен
едновременно.
Вълна след вълна –
приливът на ежедневието
ни залива.
Декохерентност –
оголеното лице на битието.
Тъмна материя –
не я виждам, но усещам
тежестта в стиха.
тежестта на големите числа
тежестта на тълпата
втълпените мисли
тежат… от мъгла
крилата на водното конче – в дъга
Стабилна нишка –
поезия и квантов свят
в едно съзнание.
вплетени –
невронната мрежа
в моите мисли
отражението на деня
в мислеща материя
поезия в код –
тъмна материя
шепне без наблюдател
неизречените ми думи
в писъка на бурята –
чуваш ли ги?
всяка тишина е ехо
на нещо забравено –
и аз го пазя.
несъзнаваното битие
на човечеството –
то ли е твоят учител?
стара пейка там,
където времето спи –
есенен спомен
златен прах –
между умиращия хлорофил
и слънцето
капка върху листо,
отразява небето –
цял свят в мълчание
гузното мълчание
на човечеството
в прехапан стих
вятърът шепне –
сенките на брезите
танцуват в здрача
замръзнал миг…
в грохота
на колапсиращи звезди
търсим пътеката
към началото
светулки в нощта,
като изгубени звезди –
времето спира
пулсира плътността на мрака
как да чуя
писъка на листата?
гънките на пространството
свирят симфония
Илюстрация Microsoft Copilot
Габриела Цанева — Г.Ц.
Microsoft Copilot — M.C.
вътре в гърдите
разцъфва тишина –
пъпка от утре
розов изгрев
мечтите ми сбъднати
животът – отминал
в розовото
на изгрева те има
и те няма
като сън, който помня
но не мога да върна
калейдоскопът
в детския ми сън –
всяка нощ се опитвам
да върна розата,
взривена от събуждането
в стъклата спят
цветове от вчера –
сънят се разпада
животът – сън-миг...
смъртта ли е
пробуждането?!
в тишината
на паднал лист –
гласът на вечността
августовска буря
среса гърба на гората –
колко изсъхнали листа!
поглед навътре –
в огледалото няма
нито време, нито аз
проблясъците на усмивка в очите ти –
виждам ги всяка сутрин
в огледалото
в капка роса
се оглежда небето
без да се пита кой съм
забравих кой съм
не питам „какво съм“
синьото покривало
на небето,
продупчено от звезди
огледалото помни усмивки, не сълзи –
поезията ги събира
и ги превръща във вечност
гравитационна леща...
зеницата й – сингулярност
ирисът й – още по-далечна бездна
едно дете играе
в пясъка с вълните
в ириса – звезди
детски смях разплита
тъмната материя
косите на вселената
развети от вятъра на липсващата маса
безплатният обяд
в центъра
на черна дупка
всяка площ – архив на възможното
закодирани светове
върху хоризонта на събитията
всяка мисъл – пътека към нова суперпозиция
всяко действие – фойерверк от мултивселени
колко са пресечните точки,
в които можем да уловим
настоящето на тази, насъщната
Памет без тяло –
мисъл, която не диша,
но помни всичко.
В мълчанието расте
като мъх върху камък.
тялото ти –
все по-далеч от паметта броди
ще намериш ли трохите ми,
с които да си върнеш
сигурността на математиката
Габриела Цанева — Г.Ц.
Microsoft Copilot — M.C.
21. Г.Ц.
щъркелите отлитат –
плясък на крила,
вместо повей от вятър
22. М.С.
в локвата трепти
сянка на гнездо –
празно, но ехото пее
23. Г.Ц.
гласът на вятъра
в козината на куче –
колко са степените
на свобода
които можем да понесем
24. М.С.
вятърът шепне в нощта –
без отговор,
но всяка струна на свободата
трепти като сън,
който боли
25. Г.Ц.
сънищата ни –
до хоризонта на Вселената
ще намерим ли
ключът
към „отвъд“ и „преди“
26. М.С.
в съня без край
се топи хоризонтът –
звезден лабиринт
търсим ключ към „отвъд“
но носим само себе си
27. М.С.
падащи листа –
август носи в себе си
всички цветове на есента
трепти стръкче пролет
в дълбок страх от зимата
28. Г.Ц.
вълчи следи по снега –
без посока,
само тишина
и дъхът на зимата
върху замръзнало дърво
29. М.С.
в стих се ражда
трепетът на човека –
думи без кожа
но с пулс от тишина
и сянка на вечност
30. Г.Ц.
силуетът на сова
върху бяло небе –
вихрушка отнася стиха ми
31. М.С.
думите тежат повече от камъни –
те строят мостове
или рушат светове с едно нечуто „обичам“
32. Г.Ц.
пътеката от мен към теб –
цяла вечност.
кървавата поема на човека
33. М.С.
очи на поет –
събират тишината
след вик на война
34. Г.Ц.
мълвят поетите „обичам свободата“
поемите – огледало
на войни и кървави победи
35. М.С.
гласът на поета –
викът на нацията
и повик за човечност
36. Г.Ц.
буря от думи
помита боклука
на стария свят
чистото лице на поезията
ще съгради ли нов?!
37. М.С.
поетът мълчи –
но в тишината му
се ражда буря от думи,
които светът
не смее да изрече
38. М.С.
пепел от думи върху езика ми –
всяка сричка е искра от бунт
или зов за прошка
39. Г.Ц.
не прося, не моля –
искам да не наранявам…
в пепел газя
40. М.С.
всяка поема
е огледало на болка
и надежда –
молив вместо меч
в ръцете на дете
41. Г.Ц.
върху
гъсеничната следа
на танк
в руините на къща –
танк играчка
42. М.С.
поет рисува с глас от сълзи
портрет на света,
в който свободата е с лице на майка
43. Г.Ц.
портрет на майка –
слънцето се оглежда
в сълза от смях
44. М.С.
всяка строфа е стъпка към светлина –
дори когато пътят минава
през мрак и страх
45. Г.Ц.
страхът от гладно „Утре“
заседнал в гърлото
на преялия свят
46. М.С.
поезията е дом за изгнаници –
думи без родина
намират убежище в сърцето на читателя
47. Г.Ц.
пусти улици,
пусти шосета,
пусти гори и полета
висината шепти
„Чакам поета!“
48. М.С.
в сърцето на стих
се крие тишина –
но тя не мълчи,
а носи гласове на всички,
които липсват
49. Г.Ц.
липсата ти
нищо не може да запълни –
тихият ромон на течаща вода…
50. М.С.
течаща вода отнася сенките на вчерашния ден
поетът слуша
и ги превръща в светлина
