С ОЧИТЕ НА ПТИЦА

Всеки ден…

Затрупват ме думи,
думи, думи.

Разпридат мислите,
изплитат образи –
бунтуват пръстите
срещу пръските
разпиляна печал,
без смисъл
и жал…

Пищят щурците –
до изнемога…
Тревога!
Свредели в ушите,
дупки дълбаят в мозъка,
проправят чужди пътеки –
не всеки
може да ходи по тях,
прах,
само прах
във въздуха свети…

Затварям очи –
слепи
са –
за света вътре,
за света вън –
през очите на другите
слети,
слепени,
осланени души.

Затрупани
бездни
без дни…

худ. Габриела Цанева

Птици чуруликат.
Свраки тийнейджъри
вдигат квартала на крак
сутрин и вечер –
трак-трак…
замлъква кълвачът,
отлита далече,
далече
от шумната млада тайфа.

По обед и през нощта –
цвъртят, пищят –
в клоните на дърветата,
гонят совите и псетата –
в синия мрак,
под жаркия ад
на цимент и асфалт,
по склона на покриви
и навеси на кафенета,
под комини,
над градини…

Къде ли,
къде ли се крият
когато заспиват –
как намират заслон?

Не,
не се крият,
не спят,
не губят време –
живеят на път,
без да спрат!

Гонят се,
борят се,
бият се,
и се събират
винаги заедно,
винаги – те
четири свраки тийнейджъри…

Намират своето развлечение –
в къшей хляб,
в парче плат
и кълбо разпилени прежди –
о, свят!
за късче внимание,
за признание…
Как пирпилят –
група квартални тийнейджъри
рошат перчеми,
крещят
и пируват,
домуват –
в своето синьо небе
и зелени надежди!

Пия кафе
в сянката на ореха,
зная, горе,
на бора са –
някъде горе
горят им сърцата,
някъде горе
градят в синевата
своето птичешко
щастие –
летят!

И съм щастлива –
за щастливото детство на птиците.
за погледа им – над жиците,
вплели
ни
в себе си,
отнели
ни –
от нас самите.

Как искам да погледна
в очите на птиците –
вътре, в зениците
да надникна –
да стигна до
най-голямото приближение
на извънземен интелект…

Да намеря там
основанието за радост
и смисъл

как искам –
да надникна в света
с очите на птица