неделя, 14 август 2022 г.

СЛЕДОБЕДЪТ КЛОНИ КЪМ ЗАЛЕЗ

Следобедът клони към Залез.

Бледнеят цветовете на тревите

и тихичко заспиват в изнемога,

затварят чашки, впиват се в очите ми

и хоризонтът пада.


Светът хищно пълзи, пъпли, протяга безструктурни пръсти

към гърлото и краката ми.

Душа се и падам.

Къде е главата ти, приятелю?

Моята се търкулна в прахта,

очите ми оцъклени гледат небето – като врата.

Вратата на врата ми зее безгърлена, олющена, изплезена,

гола кост стърчи, забита в гръбнака.

А той, гръбнакът ми – настръхнал трънак

върху гладката плът на пустиня е.


Къде е главата ти, приятелю?

Аз взех моята, изтупах я от мръсотията,

оправих й перчема и без да гледам очите си –

завъртях я обратно на шията.

Обратно вървя 

и броя

изтърваните мигове.

Не, не онези, „екзистенциалните“, 

в които живеем завинаги.

А онези,

в които грешим.

Тялото ми, обезмислено крачи напред,

към нови предели, към нови мечти –

счупени мачти

на заседнали кораби /ние нямаме кораби –

небето ръми/.

Зомбирани,

с малтретирани мисли

безоки, безгледни мълчим.

И търчим /по чужди команди/

и търпим /кой до когато отпадне/…

Ти крачиш до мен, стигнал предела си,

и викаш в ухото ми,

а гласът ти е чужд.

Нищо твое няма в теб, приятелю –

пръст при пръст, плът при плът.

Потънал дълбоко в безструктурна паст,

главата се смила далеч от врата ти,

смалила е вече ума, безструктурна власт

засмуква втечненото тяло...

Хелицерите на паяка ти ме болят.

Вадя ги от кожата, която се разпада –

приличат на тръните от гръбнака ми

/но те са си мои – хелицерите на паяка ти ме болят/.

Следвам стъпките ти, приятелю,

стъпвам в тях – но главата ми

си е моя.

Обърната наопаки, гледа назад… и да мога, не мога

да викам с твоя чужд глас.

Свободното слово – онова, което искаме да слушаме

и чакаме да чуем

се лее, като порой смила 

всяко възвишенийце по пътя си

и оставя чисти и гладки следи, по които да крачим,

да грачим

и да пълзим.

Всеобщият хор заличава следите 

на новините,

те не ни интересуват –

искаме да знаем какво ще ни кажат,

че означават…

не фактите,

не случките,

а онова, което онези, които слушаме ще ни кажат, че се крие зад тях.

И ние вярваме,

че нищо не се случва.

Или пък – че идва краят на света.

Не, не – това бе вчера.

А днес – обречени сме: 

да сме все най-зле;

най-бедни,

отритнати,

несретни…

Не, не –

най-зли,

продажни, лицемерни,

подметки нечии,

проводници на чужди интереси…

Вървя до теб, приятелю,

а ти вървиш по мен

и крачките ни смесват се.

И виковете ти фучат в ушите ми.

И недоволството ти е така ужасно истинско

и мое,

така наистина заслужено и чисто…

Но твое ли е,

мое ли е?

Нечие ли е?!

И случва ли се?

Истина ли е,

или една привидност?!

Вървим,

мълвим

мълчим…

Посоката ни – същата.

Ти гледаш все напред, /където ти е казано, че е напред/

аз гледам пътя в крачките зад нас,

където погледът ми пак

събира камъчета-мигове.

А смисълът отдавна е избягал.


Война на истини и полуистини –

студът пълзи по вените,

не ни убива –

със нея свикнали отдавна вече 

сме.

Война на нищо и спасение –

как всичко скучно и банално е,

прежйвяно

и преживяно вечер.


Следобедът клони към Залез.

Бледнеят цветовете на тревите. 

И чакам, Слънцето да падне,

и да го ритам като тлъста мръсна топка,

попила кръв и плът, попила цялата история

на дивите, безмозъчни човечета,

ламтящи само за все повече –

димяща топла кръв и козина…

Няма коментари:

Публикуване на коментар