петък, 14 януари 2022 г.

АГОНИЯТА НА НОЩТА

Агонията на нощта -

светлините се разливат по асфалта,

оранжевоискрящи,

уморени пламъци

попиват в мрака

и тежки облаци от черни сажди

изяждат

дъха на живите заклещени тела.


Пътят назад е променливотруден,

криволичещозаблудени,

уморени,

забуленооблачни,

променени...


Пътеките се разпадат 

под нас,

разплитат,

разпридат

всеки

знак -

съпричастност,

съвършена

разграбеност,

зейнала

паст...


Тихо пада снегът,

закичва с венци

главите на храстите,

буковете се оглеждат

в огледалото на мъглата,

боровете вдигат мигли нагоре

и плачат,

стволовете им се изплезват като езици,

замръзват

и звънят

замръзнали камбани 

бият,

урагани

вият -

снежинката

се превръша в лавина...


Тук съм,

под купчините мокър сняг.

Вървя назад,

назад,

назад...

Стяг след стяг -

задъхана умора

спира

ритъма на сърцето ми,

замира

кръвта ми,

бавно попивам студа...

Бавно умирам

и някъде там,

където битието

пробива тъкънта

на съзнанието ми виждам

дъблокото око на вселената,

която тръгва обратно...


Знам, невъзможно е да се случи Днес.

Знам, днес науката сочи,

че е невъзможно да се случи,

защото Тя се разбягва все по-бързо,

защото енергията на вакуума е по-голяма от плътността й...


Но в оня миг, когато срещнах ръба на битието видях

завръщането на Вселената...

Една дълбока въздишка

един последен акорд

изсвистя от тромпетовидното й тяло...

И започна Сривът.

Тромпетът се превърна в ръкав,

а после във сфера...

И времето хукна назад...

Започна да става 

топло,

и светло

и хубаво...


И Сътворението - все по-близко,

И Апокалипсиса - все по-сигурен...


Колкото повече остаряваш,

толкова повече искаш да догониш бъдещето;

колкото си по-млад,

толкова повече търсиш опората

и романтиката на миналото,

на историята,

истината на произхода...


Но кой иска да извърви обратно своите стъпки?


в шепата ми 

оризово зърно -

началото и краят

Няма коментари:

Публикуване на коментар