четвъртък, 18 март 2021 г.

ЗА "ГРАДОВЕ ОТ ДУМИ" / CITIES OF WORDS НА АЛЕКСАНДРА ИВОЙЛОВА И ЗЛАТКА ТИМЕНОВА

„Градове от думи“ – една изящна като словесност, и бих казала, уникална книга.

Отново успешният творчески тандем Александра Ивойлова – Златка Тименова ни изненадва с многоезично издание на хайку поезия.

Стихосбирката е отпечатана в Индия, дело на издателство Ciberwit. Картината на корицата и цялостният  й дизайн са дело на Александра Ивойлова, а компютърната обработка е на С. Вълчев. Сборникът съдържа и няколко цветни авторски фотографии.

От двата края на Южна Европа – от София и Лисабон, Александра и Златка тъкат нишката на думите, която свързва и разделя, която съществува, за да бъде мост.

Този път техните диалози са триезични; писани на български, хайку са преведени на английски и китайски език, за да следват градовете на духа, за да изградят оня свят от думи, към който поетесите ни водят. Преводите са осъществени от Mick Greer, Fannie Krispin и Liu Wei.

Поетичният разказ следва ритъма на сезоните…

Композиционно, сборникът е изграден от четири части, като всяка от тях започва с цветна фотография, запечатала не просто кадър от моментната действителност, а усещането на автора за вечното в кръговрата на сезоните… Или, може би, онази характерност, с която само можем да осмислим преходността на пътя ни през времето.

„Онази странна тръпка“, уловена от голи клони в небето, напъпили, но неразлистени:

 

краят на февруари –

зъзнат продавачите

на мартеници  /Александра Ивойлова/

 

розмаринът

е особено напрегнат,

но още е рано  /Златка Тименова/

 

Първият паралел, първото докосване на две усещания за идващата пролет – онази, наша позната февруарска тръпка от очакването на март – с мартениците и шевиците по сергиите край храма „Александър Невски“ и вкуса на букетчета от кокичета минзухар, и оня, другият, непознатият – с дъха на розмарин и сънувания силует на Лисабон…

А после следват лятото, и есента, и зимата…

„И онази бавност“, леността на лятото с аромат на прах, полепнал по жълтите павета и стръкчетата на увехнала трева, на онзи зной, излъчван от асфалта и фасадите на сградите…

 

по тротоарите

полепнали сенки

на дървета  /Златка Тименова/

 

най-дългият ден

цветовете на слънцето

по всички фасади  /Александра Ивойлова/

 

Думите градят усещане за вечност и тленност едновременно… Думите градят градовете и спомените ни за тях… и за нас – една отминала, повтаряща се цикличност…

„Есен, винаги“… Краят на ваканцията; новото начало, носталгията по бавно отминаващите часове на сиестата, по плясъка на вълните и полепналия пясък върху телата… или – споменът за тръпката към онова, което предстои, което искаме да изградим, да създадем…

дворът на училището

сюрия деца ме викат

в друго време  /Александра Ивойлова/

 

един глас връща

времето назад –

фадо  /Златка Тименова/

 

Тук гласът е този, който движи въображението, емоцията; гласът разслоява битието и води към другото време, към другото Аз, или към съдбата – изживяната, пропуснатата, фаталната необходи-мост.

„Зимен ден, помисли си тя“… И погледна през снежинките на прозореца – старата къща през улицата оживя…

 

първи сняг

замръзва на двора

последната роза  /Александра Ивойлова/

 

дъждовни капки

осветени от луната –

снежинки  /Златка Тименова/

От последната роза и първия сняг, през новогодишните фойерверки, поетесите отново се завръщат в началото – кварталът на детството и зимното слънце и плачът на бебе, с което цикълът е затворен, а изграждането свършва в началото:

вали, вали –

все по-далече в снега

кварталът на детството /Александра Ивойлова/

 

облаци отнасят

зимното слънце –

плач на бебе /Златка Тименова/

 

Остава ли път за извървяване? Остава ли нещо недостроено в градовете на думите? Кой знае?

неделя, 14 март 2021 г.

ЗИМАТА ИЗГУБИ ЦВЕТОВЕТЕ СИ

Зимата изгуби цветовете си -

онази синкавост между дърветата

и мократа одежда на снега,

обвила зъзнещата цялост на света...

Оцежда се мъгла от клоните

и пада като дъжд върху листата,

заспали над студената земя.

Слънцето разкъсва

забулената синева -

и никнат късове трева,

и вятърът умира

в плоската вселена на главата ми...

 

"Зимна гора", худ. Габриела Цанева

Зимата изгуби цветовете си -

настръхналия скреж по ланшните цветя

и стъклената маска върху

замръзналите борови иглички,

коравата кора от лед върху пътеките

и пръхкавата пудра на снежинките,

покрили бузите ти,

топящи се,

увиснали на миглите...

 

Зимата одрипавя.

събота, 13 март 2021 г.

ПОЖАРИЩЕ

Пожарище...

Стърчат оголени стъбла

в червената мъгла

на зарево от пламъци

и залези.


"Пожарище", худ. Габриела Цанева



Във пепелища газя

и голи въглени

разравям с бавна крачка

по уморената земя.


Сънувам лунни изгреви

и пазя спомени

за буйните филизи

на пролетни гори...


Гори

тревата под краката ми

и овъглени трупове на птици

падат,

опърлени крила на пеперуди и мушици

се стелят като сняг

и оня мирис на прегоряла плът -

горчив

и задушлив -

се впива в дробовете -

коса и кожа, козина... димът

попива в порите и във пръстта...

И вятърът...

разнася саждите

от бивш живот.


Пожарище...


Стихията на огъня,

облизващ и поглъщащ сухите треви,

пълзящ, убиващ и разграждащ...

Стихията -

и твоите очи,

горящи като пламъка,

и моите очи,

крещящи за разруха:

Изгори преградите!

Разбий опорите!

Взриви мостовете

и бентовете!

За мисълта няма предел -

изгори пътищата,

изгори връщането -

Бъдещето е само напред...


Бъдещето се плиска в краката ми.

Отдавна прегазено.

Отдавна доплувано,

пребленувано,

преболедувано -

бъдещето -

морковът пред магарето...

Колко съдби

е погубило. 

петък, 12 март 2021 г.

ЗА "ПОВЯРВАХ, ПОВЪРВЯХ" НА ДИМИТЪР ПЕНЧЕВ

Не за първи път чета поезия от Димитър Пенчев. Познавам го и като автор на оригинална, мистично-психологическа, новаторска проза. Но трябва да призная, че новата му стихосбирка „Повярвах, повървях“, с подзаглавие „Поетични ерупции“ ме изненада приятно. Тя носи всички белези на една зряла, цялостна творба, която показва своя автор като поет, овладял изкуството на думите. Лирическа изповед, идваща и отиваща към безкрая.

Неслучайно математическият символ за безкрайност присъства на всяка страница от книжното тяло. 

66 стихотворения за любовта. 

66 импресии за чувството, което поглъща и изпълва лирическия „Аз“, което осмисля съществуването му и обезсмисля битийните лутания в търсене на неосъществимото… Стиховете – много изчистени, нищо излишно. Сгъстена емоция, наситена с преживяно и провокираща към съпреживяване. 

Една книга, която обърква читателя още с оформлението си – повярвах, повървях, или – повървях, повярвах?! Нестандартен дизайн, каращ читателя да се освободи от нагласата на ежедневното и да подходи към текста задълбочено. Бяла корица с черни букви и една червена линия, която я разсича… Тази линия разсича всяка страница на две – текстът е центриран и симетрията доминира в зрителното поле на възприемащия – така всяка дума, всяка буква и препинателен знак нарушават равновесието и подтикват към дискомфорта на размисъла.

Оригинално е решението и за озаглавяването творбите – просто отличителен знак, маркиран стих, изтръгнат от същината на авторовото послание. И не само… Защото всяка поетична ерупция на Димитър Пенчев е безначално-безкрайна; смисълът се променя, смисълът е различен, но същностното словесно изразяване остава константно. И тук идва ролята на мислещия читател – оня адресат, който трябва да прозре зад привидността дълбочината и различните смислови напластявания.

Поетичният том излиза със знака на столичното издателство „Библиотека България“ в края на 2020 г. и с подкрепата на община Панагюрище по проект „Панагюрище – духовност и творчество в едно“. Редактор е Ива Спиридонова, оформлението и дизайна на корицата са дело Моника Комарницка.

Без съмнение, един голям успех както за поета, така и за издателския екип! И нека срещата на книгата с Читателя донесе много щастливи емоции на създателите й!

сряда, 10 март 2021 г.

ЛУНЕН ДЪЖД

Лунен дъжд

Стъклата падат като

разпръсната от вятъра роса

Стъклата парят -

очите на нощта

се впиват като зъби

в тишината ми,

разкъсват крехката й плът

оглозгана лежи на пътя ми -

една продрана дреха от несбъднал се живот.


Лунен дъжд

в напъпилите клони на дърветата,

облизва заревото на града

мъглата над поляните под Витоша,

продрани от забравените светлини

на домове, които се катерят все по-високо,

все по-навътре влизат в грапавата гръд на спящия вулкан.


Как чакам кръглото око на пълната Луна...

Пак чакам - да заблести като прожектор

в стъклата на балкона ми,

да ги строши,

да ги разпраши,

да ме освободи...

И пак -

да ме погълне цяла в бялата си паст,

да ме изплюе - там някъде, отвъд,

в безмерно поле на другото ми състояние,

в което се завръщам цяла...



Луна над старата барака;

на хоризонта -

залезът

неделя, 28 февруари 2021 г.

НЕЩАТА, КОИТО НИ НОСЯТ РАДОСТ

Темата за 28 февруари е НЕЩАТА, КОИТО НИ НОСЯТ РАДОСТ

полски цветя цъфтят
на платното ми –
пропуснат залез



СЪБУДИХ СЕ В ЛЪЧИТЕ НА ЛУНАТА

 Събудих се, огряна от Луната,

с мечта за пясъчни пътеки

и следи от пръски

по плоската

повърхност 

на някакво измислено море,

в което всяка нощ се връщам,

в което се превръщам

и се разплисквам

по всички брегове,

които бе обгръщат,

загръщат,

задушават,

по всички нишки,

които ме предад 

и впридат,

вграждат,

в мрежата на някакво измислено

мистично същество…

Които ме изяждат.


Събудих се, огряна от Луната –

обгърна ме сребристата ѝ същност,

с която бе облякла синевата на Витоша,

на скритите ѝ сенки,

на мигащите светлинки, катерещи се

по плещите ѝ,

на мигащите светлинки 

в полите ѝ,

на плахите очи

на сградите срещу балкона ми

и на оцъклените високо

в небесата ѝ звезди…


Стоях в лъчите на Луната,

раздрипана 

и разпиляна,

белязана от нощна светлина –

оглеждам се –

под мен са всичките дървета,

извили се под тежките настръхнали бодли,

протегнали нагоре лицата си - наболи стволи;

дърветата – предатели на топлите сезони,

дървета – обитатели на зими и заслони

подслон, храна и топлина…


Мълча в лъчите на Луната

и само силуета ми над светналия град блести –

и вплитам си косите

в косите на реката,

която тихичко

в нощта ръми:

като капчук –

събуден от топящ се сняг;

или капчук –

улавящ летния порой;

не, оня, другият капчук,

във който мъглата утаява

едрите си капки,

преди да ги превърне във сълзи…


Умората не спи –

дълбоко 

издълбала е ума ми

и в тази нощ,

под лунните лъчи

разбирам

най-дълбоко същността си –

не съм частица от пейзажа,

не съм очи, 

уши

и цялост…


Отишла съм далеч отвъд:

Луната,

Светлината,

Града,

Духа,

Природата,

Света…


Отдавна впредена съм –

ах, кога ли?! –

в онази безтелесна безтегловна плът,

която съществува

в сънища наяве:

светеща,

мигаща, 

обсебваща,

обвиваща,

впиваща,

убиваща… мрежа…

Световното Общо Съзнание…


Луната залязва

в здрача на изгрева.

Аз заспивам съня на деня.

Съзнателно давам очите си на монитора;

ръцете ми – като корени впиват се в клавиатурата…

О, не –

не са корени – не аз пия жизнени сокове там…

Ръцете ми само изливат кръвта ми,

източват ума ми…

ръцете-тръби, през които изхвърлям ценността си,

подменям личността си…


Защо ли?

О, по-лесно е –

да се живее така,

безлично,

уморено,

примирено,

ограничено,

еднакво –

без личност…

събота, 27 февруари 2021 г.

СВЕЩ

Темата за 27 февруари е СВЕЩ

 

облаци в небето –

отражението на Луната

трепка като свещ

 

***

романтична вечеря –

в бурята без ток и нет

свещта догаря