НОЩТА И ЛУНАТА

Още чакам да се събудиш,
за да довършим оня разговор,
който прекъсна преди вечност...
Нощта влиза през щорите
с пълния диск на луната...
Лунни лъчи играят по лицето ти -
каква романтика...
Спиш -
говоря ти тихо,
ти мълчиш...
Нощта през прозореца въздиша
със стона на вятъра
и ромоленето на една забравена река,
с чуруликането на птиците
в клоните на оределите дървета край нея...
Панелите
са замрели
в настъплението си
към зеленото петно на гората...
Занемели
са в мрака,
дори светлинките в прозорците им
са удавени от пълнолунието...
Птищите, полудели от любов, пеят в нощта,
трелите им се сливат с накъсаното ти
дишане...
Спиш,
говоря ти тихо -
ти мълчиш...
Някъде абсурдно близо кукурига петел -
навявро е сбъркал луната с изгрева...
Новото строителство настъпва,
изяжда поляната
на коня, който още гони мухите си
и размахва опашка -
толкова смешен е,
изгубен между реката
и зеления ръкав на метрото,
затрупан между
шарените кубчета
и папалелепипеди
човешки уют...
Дишането ти се слива
с ритмичен кучешки лай...
Спиш,
говоря ти тихо,
ти мълчиш...
Сезоните се сменят през песента на птиците,
аз се уча да познавам езика им,
защото ти вече говориш само техния език
и в него трябва да те намеря...

ТЪРСЯ УСМИВКАТА

Търся усмивката си
в отпечатъците
на душата ти

оскъдни дни -
умираме
сами

ОСКЪДНИ ДНИ

Оскъдни
дни
отмиват умовете ни,
убиват ни...

Убиват ни
главите,
закичени
с корони -
увити са главите ни
със плесени,
отнесени...
оставаме, спасени
сме!

Оставаме в телата си, оставят ни -
спасени
сме... Спестени са телата ни,
оставят ни -
сами... Върнете ги, телата ни -
пуснете ни!
Пуснете ни...

Скъдни
дни -
зелени
поляни
и пусти пътеки ни
давят с ухехи за чужди вини...
В пустини
се давим, не ни
е леко да правим в живота си бездни...
Потъваме бавно, бавни
сме вече, вечни
сме вече - не ни трябват дни.

В бездни
живеем - ни
белег след нас, ни
спомен от нас, ни
мечти - бедни
сме, обречени,
обесени,
с въже от чужди думи, потресени...
Бесни
сме, бесни -
от чужди безумия сме отнесени...

Безсилни,
обсебени
от обидни
мълчания, обидни
терзания за завидни
съдби... бедни
сме, бедни -
обезглавени,
безжизнени -
лишени
от бъднини..

И само оскъдни
щрихи върху стари картони
оформят лицата ни
без спомени...

Смълчани
сме, смирени,
занемарени...
Оропаснени
дни
ни
чакат, от безумието на света ни.
Умираме бавно, самооперирани -
безкритични,
безлични
обезличени,
заличени,
сами...

Умора - като сълзи
пълзи
по лицата ни,
бездихание хрупа
храрупата на дробовете ни...

Умората на голямата ваканция ни изяде -
пълзи -
като охлюв върху напечения камък
на опустялата Земя...

Не ни трябва пандемичен мор,
за да сме мъртви -
умряхме преди това,
дори не разбрахме защо...

Целият свят заспа
и засънува
кошмарите си
за края на света...

СЪНУВАМ ПУСТОТАТА

Сънувам

пустотата ни...

Изметените мозъци,

пропуснатите съдби,

хипнозата,

умората,

онова,

което

сме били...

Това ли е?

Умора...

Умора?

И лечението й;

облекчението,

отърсването

от ежедневието,

от грозното битие,

от релсите

и коловозите на живота;

от „трябва“,

от избора, който тежи,

от всичко, което боли…

Забава…

… не, не „забава“ като „веселие“ –

просто времето е спряло…

Колко лесно е –

да се заспи…

Да захвърлиш всички битки

за „после“,

за края на лятото,

за края на пандемията…

за края на времето…

когато ще чакаме…

винаги…

някой друг да реши…

вместо нас…

Пандемия на уморени души,

генерална репетиция за „края на света“…

пандемия, която руши –

или просто:

Голямата ваканция

на човечеството,

което кротко спи,

в пазвата

на забравата,

удавено

в потопа

от мутирали вируси,

които отдавна

са опустошили

мозъците ни

и способността

да преценяваме.

Умората пълзи,

все по-навътре в нас се впива,

убива

всички намерения,

умората

изяжда

утопиите ни за бъдеще,

желанието ни за щастие,

разгражда ни…

СЪНУВАМ ЗАЛЕЗА

Сънувам залеза...

Не, слънцето вече е отвъд хоризонта,

скрито от погледа гасне...

Илюзията, родена от трептенето на въздуха

го задържа над ръба на земята -

точно там, откъдето ще падне...

Небето е червено,

Венера е в пламъците на залеза,

а Юпитер е високо, там, горе -

където е мястото на боговете...

Властва над небето, свети -

като неподвижен самолет

и премигва -

намигва ми в съня ми,

защото -

сънувам залеза...

Небето е зелено -

над ивицата на пожара,

овъглил хоризонта,

зелено е -

на фона му се очертават,

като изрязани и залепени

върху детска апликация,

силуетите на сгради -

премигват прозорците им,

като звезди,

или като светулки;

намигват ми в съня ми,

защото -

сънувам залеза...

Небето е индигово -

високо над зеленото,

високо - към зенита...

Небето е индигово и свети,

отразило белия гръб на Витоша,

разпилените камъчета

от мигащи сенки...

Светло е, толкова светло,

че виждам сенките на голите дървета

върху снежните поляни…

Тъмнината на нощта

е само на крачка,

сънувам залеза,

сънувам

стотиците хиляди

трепкащи очи

на прозорците,

мигащи в мрака...

Светло е, още...

Суперлуната изгрява зад гърба ми,

не виждам силуета й върху небето,

не виждам светлината й;

само усещам,

че е някъде там,

зад гърба ми -

отразява слънцето -

едно непотребно огледало,

което премигва,

намигва ми -

сънувам

залеза с отворени очи,

а някъде долу,

много надолу

глухарчетата цъфтят

сред тревите

и се превръщат

в звезди...

Свети луната -

самотно кълбо сред талазите

на звездния прах,

сънувам

пустотата

на празните й

кратери,

изметени

от слънчевия вятър.

ПТИЦИ ПОД БАЛКОНА

Горещо е на балкона, слънчево. Снегът се топи по тревата, дръвчетата са нацъфтели и птици пищят, гонят се по клоните на бора, под балкона ми... После продължават да се гонят - по тревата, между калта и преспите... чуруликането им ме кара да се усмихвам, вдигам очи нагоре, нагоре, към полите на планината, към побелеия ѝ връх, към слънцето и очите ми премигват, пърхат, като пеперудени криле...

птици под прозореца,
писукането им -
като детски смях

ПРОЛЕТТА ОТ ПРОЗОРЕЦА

Пролетта от прозореца -
долу е,
на тревата под балкона,
зелена е,
все по-зелена е...
Пролетта от прозореца -
да протегнеш ръка, ще я вземеш,
долу е -
цъфнала сред
дърветата в гората,
зелена е,
целебна е -
пролетта от прозореца
с птичата песен,
там някъде, сред листата,
които още са пъпки,
само загатване,
само зелено
очакване...

Пищят птиците,
нетърпеливи са,
слънцето вече
пече, влива жарта си в яйцата им,
живи са,
пеят, раздират гърдите си,
зоват живота
искат,
щастливи са...

Белият връх на Черни връх
свети между синьото на небето
и зеления ръкав на метрото...
Слънцето обжарва
лицето ти,
лицето ми...
И само стъклото пред нас
стои между
полета ни надолу -
към зеленото на тревата,
към цъфналите дървета в гората,
към сребърната дъга на реката,
която се провира през тях...
към тъгата на пролетта,
останала там, зад прозореца...
Злачно е...
Вън, зад прозореца...
Злачно е в погледа ти,
злачни са очите ти,
и светлината им...
Само моята утрин
тъне в мрака ми.
Ще го взривиш ли?
Ще освободиш ли
сетивата ми -
да пия злака ти,
да пия пролетта!

ВЕЧНОСТТА - КАТО КАТЕГОРИЯ НА ТЛЕННОТО - рецензия

ВЕЧНОСТТА – КАТО КАТЕГОРИЯ НА ТЛЕННОТО - рецензия за стихосбирката на Тодор Билчев "Календар за Вечността"

Прочетох ръкописа на "Календар за Вечността" в началото на януари, когато усещането за пропаст между преходното и вечното е особено силно, почти болезнено.
Всяка нова година ни носи надеждата на бъдещето и тъгата по пропуснатото, ненаправеното, разпиляното... и в този смисъл, разбирането за мястото на тленното човешко битие в потока на вселенското време може да ни обезсърчи, или да даде тласък на новите ни начинания.
Не се изненадах от това, че един автор като Тодор Билчев, с неговата богата творческа биография, само за месец подготви за печат и направи необходимото за издаването на три стихосбирки.
"Календар за Вечността" по обем е най-малката от тях, но като авторов замисъл е, бих казала, монументална.
Няколко негови думи, споделени в разговор, ме накараха да прочета отново ръкописа и този път, зад делничното и пейзажа, зад тъгата и надеждата, зад почти афористичните тези и съждения на лирическия „аз”, да видя онзи друг, почти трансцендентален пласт, който прави най-новата поетична книга на Тодор Билчев уникална...
„Календарите са за дадена година, а този е за всички години и остава така и във Вечността. Затова не е календар "на", а календар "за" Вечността, като създава един уникален духовен календар, отброяващ дните, месеците и годината с нетленното махало на безсмъртието. Мислих за заглавие "Календар на живота", което щеше наистина да е едно хубаво заглавие, но то не стига до високата цел, която съм си поставил с тази стихосбирка. Животът е временен. А Духът е вечен, дори духът на времето, затворено в календара, който за човешко улеснение и разбиране е ограничен."

Стихосбирката има сложна композиционна структура, която следва календарното разпределение на сезоните, месеците и дните от седмицата. Авторът е намерил характерната, отличителна черта за всеки описан и преживян през обобщената „година на битието” миг, като в същото време всяко състояние на лирическия „аз” е дълбоко лично, премислено, почувствано, осмислено. За толкова малка по обем книга, „Календар-ът...” на Тодор Билчев е и неочаквано информативна, в нея авторът ни запознава с произхода на календара, на наименованията на месеците и дните от седмицата, което превръща една лирична творба в своеобразен наръчник по семантика на думите, с които най-често си служим, за да обозначим времето.
Книгата съдържа 26 стихотворения, разпределени в четири раздела. Първият е „Годината”, който съдържа само едно стихотворение. Следват „Сезони”, в който с четири стихотворения, посветени на пролетта, лятото, есента и зимата, както и с уводното стихотворение, се задава рамката на природния кръговрат. „Месецослов” е сърцевината на стихосбирката, разделът, в който се разгръща в пълна степен авторовият замисъл – да представи на читателя едновременно характерното, лично преживяното и вечното начало в цикъла на развитие на живота и времето. Тодор Билчев сполучливо прави това с 12-те стихотворения, посветени на месеците от годишния календар... И последният раздел, „Седмицата”, който започва с кратко познавателно въведение, а след това поднася на читателя есенцията на стихосбирката... Написани „на един дъх”, стихотворенията, посветени на дните от седмицата съдържат горчивия хумор на автора, с който ни представя същината на житейския си опит и ни дава най-раздробената представа за смисъла, или за безсмислието на съществуването... но и за тържеството на Духа – онова начало, което съпътсва Разума и го отделя от пустотата на Вселената, лишена от живот...