сряда, 15 април 2020 г.

СЪНУВАМ ЗАЛЕЗА


Сънувам залеза...
Не, слънцето вече е отвъд хоризонта,
скрито от погледа гасне...
Илюзията, родена от трептенето на въздуха
го задържа над ръба на земята -
точно там, откъдето ще падне...
Небето е червено,
Венера е в пламъците на залеза,
а Юпитер е високо, там, горе -
където е мястото на боговете...
Властва над небето, свети -
като неподвижен самолет
и премигва -
намигва ми в съня ми,
защото -
сънувам залеза...

Небето е зелено -
над ивицата на пожара,
овъглил хоризонта,
зелено е -
на фона му се очертават,
като изрязани и залепени
върху детска апликация,
силуетите на сгради -
премигват прозорците им,
като звезди,
или като светулки;
намигват ми в съня ми,
защото -
сънувам залеза...

Небето е индигово -
високо над зеленото,
високо - към зенита...
Небето е индигово и свети,
отразило белия гръб на Витоша,
разпилените камъчета
от мигащи сенки...

Светло е, толкова светло,
че виждам сенките на голите дървета
върху снежните поляни…
Тъмнината на нощта
е само на крачка,
сънувам залеза,
сънувам
стотиците хиляди
трепкащи очи
на прозорците,
мигащи в мрака...

Светло е, още...
Суперлуната изгрява зад гърба ми,
не виждам силуета й върху небето,
не виждам светлината й;
само усещам,
че е някъде там,
зад гърба ми -
отразява слънцето -
едно непотребно огледало,
което премигва,
намигва ми -
сънувам
залеза с отворени очи,
а някъде долу,
много надолу
глухарчетата цъфтят
сред тревите
и се превръщат
в звезди...

Свети луната -
самотно кълбо сред талазите
на звездния прах,
сънувам
пустотата
на празните й
кратери,
изметени
от слънчевия вятър.

петък, 3 април 2020 г.

ПТИЦИ ПОД БАЛКОНА

Горещо е на балкона, слънчево. Снегът се топи по тревата, дръвчетата са нацъфтели и птици пищят, гонят се по клоните на бора, под балкона ми... После продължават да се гонят - по тревата, между калта и преспите... чуруликането им ме кара да се усмихвам, вдигам очи нагоре, нагоре, към полите на планината, към побелеия ѝ връх, към слънцето и очите ми премигват, пърхат, като пеперудени криле...

птици под прозореца,
писукането им -
като детски смях

петък, 20 март 2020 г.

ПРОЛЕТТА ОТ ПРОЗОРЕЦА

Пролетта от прозореца -
долу е,
на тревата под балкона,
зелена е,
все по-зелена е...
Пролетта от прозореца -
да протегнеш ръка, ще я вземеш,
долу е -
цъфнала сред
дърветата в гората,
зелена е,
целебна е -
пролетта от прозореца
с птичата песен,
там някъде, сред листата,
които още са пъпки,
само загатване,
само зелено
очакване...



Пищят птиците,
нетърпеливи са,
слънцето вече
пече, влива жарта си в яйцата им,
живи са,
пеят, раздират гърдите си,
зоват живота
искат,
щастливи са...

Белият връх на Черни връх
свети между синьото на небето
и зеления ръкав на метрото...
Слънцето обжарва
лицето ти,
лицето ми...
И само стъклото пред нас
стои между
полета ни надолу -
към зеленото на тревата,
към цъфналите дървета в гората,
към сребърната дъга на реката,
която се провира през тях...
към тъгата на пролетта,
останала там, зад прозореца...
Злачно е...
Вън, зад прозореца...
Злачно е в погледа ти,
злачни са очите ти,
и светлината им...
Само моята утрин
тъне в мрака ми.
Ще го взривиш ли?
Ще освободиш ли
сетивата ми -
да пия злака ти,
да пия пролетта!




неделя, 15 март 2020 г.

ВЕЧНОСТТА - КАТО КАТЕГОРИЯ НА ТЛЕННОТО - рецензия

ВЕЧНОСТТА – КАТО КАТЕГОРИЯ НА ТЛЕННОТО - рецензия за стихосбирката на Тодор Билчев "Календар за Вечността"

Прочетох ръкописа на "Календар за Вечността" в началото на януари, когато усещането за пропаст между преходното и вечното е особено силно, почти болезнено.
Всяка нова година ни носи надеждата на бъдещето и тъгата по пропуснатото, ненаправеното, разпиляното... и в този смисъл, разбирането за мястото на тленното човешко битие в потока на вселенското време може да ни обезсърчи, или да даде тласък на новите ни начинания.
Не се изненадах от това, че един автор като Тодор Билчев, с неговата богата творческа биография, само за месец подготви за печат и направи необходимото за издаването на три стихосбирки.
"Календар за Вечността" по обем е най-малката от тях, но като авторов замисъл е, бих казала, монументална.
Няколко негови думи, споделени в разговор, ме накараха да прочета отново ръкописа и този път, зад делничното и пейзажа, зад тъгата и надеждата, зад почти афористичните тези и съждения на лирическия „аз”, да видя онзи друг, почти трансцендентален пласт, който прави най-новата поетична книга на Тодор Билчев уникална...
„Календарите са за дадена година, а този е за всички години и остава така и във Вечността. Затова не е календар "на", а календар "за" Вечността, като създава един уникален духовен календар, отброяващ дните, месеците и годината с нетленното махало на безсмъртието. Мислих за заглавие "Календар на живота", което щеше наистина да е едно хубаво заглавие, но то не стига до високата цел, която съм си поставил с тази стихосбирка. Животът е временен. А Духът е вечен, дори духът на времето, затворено в календара, който за човешко улеснение и разбиране е ограничен."




Стихосбирката има сложна композиционна структура, която следва календарното разпределение на сезоните, месеците и дните от седмицата. Авторът е намерил характерната, отличителна черта за всеки описан и преживян през обобщената „година на битието” миг, като в същото време всяко състояние на лирическия „аз” е дълбоко лично, премислено, почувствано, осмислено. За толкова малка по обем книга, „Календар-ът...” на Тодор Билчев е и неочаквано информативна, в нея авторът ни запознава с произхода на календара, на наименованията на месеците и дните от седмицата, което превръща една лирична творба в своеобразен наръчник по семантика на думите, с които най-често си служим, за да обозначим времето.
Книгата съдържа 26 стихотворения, разпределени в четири раздела. Първият е „Годината”, който съдържа само едно стихотворение. Следват „Сезони”, в който с четири стихотворения, посветени на пролетта, лятото, есента и зимата, както и с уводното стихотворение, се задава рамката на природния кръговрат. „Месецослов” е сърцевината на стихосбирката, разделът, в който се разгръща в пълна степен авторовият замисъл – да представи на читателя едновременно характерното, лично преживяното и вечното начало в цикъла на развитие на живота и времето. Тодор Билчев сполучливо прави това с 12-те стихотворения, посветени на месеците от годишния календар... И последният раздел, „Седмицата”, който започва с кратко познавателно въведение, а след това поднася на читателя есенцията на стихосбирката... Написани „на един дъх”, стихотворенията, посветени на дните от седмицата съдържат горчивия хумор на автора, с който ни представя същината на житейския си опит и ни дава най-раздробената представа за смисъла, или за безсмислието на съществуването... но и за тържеството на Духа – онова начало, което съпътсва Разума и го отделя от пустотата на Вселената, лишена от живот...

четвъртък, 27 февруари 2020 г.

ХАЙКУ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО 02-2020

1 февруари - ТЕМА: ВИНО

капка мъзга
върху лозова пръчка –
бъдещо вино

2 февруари - ТЕМА: ПЕТЛЬОВДЕН

камъкът в гнездото
на двама бащи се излюпи –
радост в зоопарка

3 февруари - ТЕМА: СЪН

февруарско утро –
мараня през прозореца
и мирис на праскови

4 февруари - ТЕМА: МОРЕ

***
морски вълни -
снегът върху моравата
се разтопи

***
носталгия -
море
през февруари

5 февруари - ТЕМА: ЧЕРВЕНО

буря -
червеното петно
на Юпитер

6 февруари - ТЕМА: ДЕЦА

***
детски смях
под прозореца -
първи сняг

*** 
зима -
деца играят
в снега

7 февруари - ТЕМА: ПЪРВИ СНЯГ

***
първи сняг –
локва под закачалката
в антрето

***
детски спомен –
преспите
стигат до небето

***
слънце
и бели пеперуди –
февруарски сняг

8 февруари - ТЕМА: СКИТНИК

в юрган между два кашона
спи бездомникът -
защо ли го наричат "скитник"?

9 февруари - ТЕМА: САМОТА

самота -
в час пик скитникът спи
в юрган между два кашона

10 февруари - ТЕМА: ЗИМНА НОЩ

в края на подлеза
юрган между два кашона -
зимна нощ

11 февруари - ТЕМА: АЗ

раздвоение -
тръгвам към теб,
за да стигна до себе си

12 февруари - ТЕМА: МОЛИТВА

***
след молитва за дъжд,
наводнение -
чул ни господ

***
спасявам те -
няма време
за молитви

13 февруари - ТЕМА: ОТЛОЖЕНИ НЕЩА

***
ден след ден -
все е
първи ден

14 февруари - ТЕМА: ПЪРВА ЛЮБОВ, ПЪРВА СРЕЩА

***
първа любов -
най-трудното е
да й каже

***
първа среща -
пролетен дъжд
вместо целувки

15 февруари - ТЕМА: НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН

***
на следващия ден -
само мръсни чаши
и угарки

16 февруари - ТЕМА: ЛЮБИМА КНИГА

***
апасионата -
започнах да чувам
с очите си

17 февруари - ТЕМА: ПРОЛЕТЕН ДЪЖД

***
пролетен дъжд -
в локви
първите кокичета

***
суграшица
и гръмотевици -
глобално затопляне

18 февруари - ТЕМА: ГНЕЗДО

два гълъба
в клоните на бора -
твърде рано за гнездо

19 февруари - ТЕМА: РАЗДЯЛА

птичетата отлетяха -
раздяла
до следващата пролет

20 февруари - ТЕМА: РОДНО МЯСТО

родно място -
точка
върху географската карта

21 февруари - ТЕМА: ГЛАС

гласът на болния -
пробуждане
в най-глухата нощ

22 февруари - ТЕМА: ПЪРВА ПЧЕЛА

жужене на пчела
в ухото -
харесва й парфюма ми

23 февруари - ТЕМА: ЛИНИИ НА ДЛАНТА

белези върху
линиите на дланта -
как да позная съдбата?

24 февруари - ТЕМА: ОБИЦА

февруарско слънце -
от всяка клонка
капят обеци

25 февруари - ТЕМА: ЗДРАЧ

зимен здрач -
през мъглата прозират
листенцата на бор

26 февруари - ТЕМА: МЛАДИ КЛОНИ, НОВИ ЛИСТА

зелени клонки без листа -
дъхът на март
във вятъра

27 февруари - ТЕМА: РАБОТА - ХОБИ

по хайку на ден -
хобито се превръща
в работа

събота, 22 февруари 2020 г.

НАДЕЖДА АЛЕКСАНДРОВА ЦАНЕВА - НА ПОПРИЩЕТО ЖИЗНЕНО В СРЕДАТА - рецензия


НАДЕЖДА АЛЕКСАНДРОВА ЦАНЕВА - НА ПОПРИЩЕТО ЖИЗНЕНО В СРЕДАТА

„На попрището жизнено в средата” е първата книга на издателство gabriell-e-lit, публикувана като електронно издание през м. февруари 2019 г. 
В началото на 2020 представяме на читателите книгата в печатен формат.


Композиционно, литературният сборник на Надежда Александрова Цанева е изграден от три части, като първите две са в мерена реч, условно наречени „лирика“ и „импресии“.
Поетичният стил на Надежда Цанева, обаче, е по-скоро експресивен, образно-сетивен. Поетесата търси и улавя мига – болката, щастието, липсата, разочарованието, изплъзването на мига, предопределеността, красотата, любовта и надеждата, фрагментът, който изгражда цялото и цялото, което се разпада. И именно тук, в хаоса на отломките, в отсъствието на равновесие и опорна плоскост, лирическият „аз” открива и прокламира програмната същност на произведението, която се превръща в спасителен мост, по който, в един критичен момент, авторът се завръща в живота си:

„Не ме придумвай,
че покоят е живот –
покой не искам.
Мъртвите почиват.”

Ако продължим детайлизирането на структурата, можем да проследим няколко основни теми, около които е концентрирана тъканта на книгата – неуловимо-избягващите мигове, разпиляването на жизнената енергия, разхищението на чувства и оставащата пустота. Лирическият „аз” търси онова, което ще остави следа, ценното, същностното, липсващото в един кух свят, без щастие и съпричастност. Усещането за сблъсък на стихията с крехкия личностен стремеж към висина и полет пулсира във всеки стих, наслагва се и обсебва читателя.
В цикъла „Сбогуване” прави впечатление едновременността на авторовата овладяност и дистанцираност, от една страна, и на една болезнена, почти автобиографична точност на изказа в експозициионното стихотворение и в развитието на действието и развръзката в следващите го. Тук особено силно се чувства преливането на лирическия „аз” в биографичното поле на авторовата личност, като в същото време битийната драма от загубата на любим човек размива очертанията на действителността, за да се докосне и развие в едно почти мистично-приказно пространство. Когато преминава и през него, поетесата достига до философското обобщение на последното стихотворение от цикъла, което повдига един от най-съществените въпроси, преминали през цялата човешка история:

И се питам: докога ще боли?
И ще бъде изправян светът пред войни?
Докога ще убиваме,
а страхът от смъртта ще пълзи,
докога ще умираме,
за да стават след нас по-добри?

Темата за любовта и самотата, за несбъдването и свободата, преминават през всички части и слоеве на стихосбирката, като в първата част виждаме задушаването на едно крехко и светло чувство, което, във втората част се е превърнало в мътната стихия, помела стените на ежедневието и рутината, за да стигне до „брега на свободата” и осъзнаването, че „брегът на свободата е пуст”.
Дълбоко лична и изстрадана, като всяка лирика, в поезията на Надежда Цанева често звучи и гласът на гражданина, тревожен за настоящето и бъдещето, гласът на личността, която търси брод бързо променящото се политико-социално обкръжение – брод както за себе си, така и за своя народ.

Моля – спасение
за непознатия, лъган,
незнаещ какво иска народ!
Дъжд вали.
Все вали и отива в канала.

В третата част на сборника са събрани няколко публикувани през годините статии, в които се разгръща и развива този образ, на пръв поглед твърде различен от лирическия „аз” на поетесата. И това е образът на гражданина, който иска да промени света и го променя – с думите си, с действията си и с ясната си позиция за развитието на обществото.
Ценен документ за времето, като кехлибар, затворил в златисто-прозрачния си обем златисто-призрачните мигове на онова, което вече започва да става история.
Една книга, която заслужава да бъде прочетена! И нека пожелаем на автора и книгата лек път към Читателя!

събота, 15 февруари 2020 г.

МЪГЛА И ОБЛАЦИ


Мъгла и облаци –
свличат кожата на планината,
обличат с мокрите й одежди
уморените ни делници,
навличат ни печал,
и мечти за пролет,
за синьо, за слънце,
за цъфнали клони,
за пчелни набези
в листа и корони,
за бонбони
от нектар и роса –
...красота...

Не ми трябва
красота,
не ми трябва
тъгата на деня
и мечтата за после...
Мисля за вчера,
празникът на любовта –
топла зима,
тревата събужда хлорофила си,
няма кокичета под снега
(и снега го няма);
малки момичета, облечени с ризници на червения кръст
раздават презервативи...
май...
на всеки минувач, забързан някъде...
май...
нали?
Дали към любовта...
И цветя,
и цветя...
Цветя –
по спирките и
тротоарите,
в ръцете
на всеки,
който крачи
забързан нанякъде,
без поглед за никого,
без лице...
самотни цветя,
букети с цветя,
станиоли,
и
бонбони,
и
сърца...
А някъде
стари поети и бардове
пеят песни за виното,
песни с китари,
песни без ритъм...
само бягащи образи,
забравени
и неизпети...
стихове умиращи,
разпети,
разпнати поети...

И виното плаче с червени сълзи,
разлива се –
върху оризовата ми хартия,
вместо туш...
Рисувам суми-е
рисувам усмивката ти с вино...

Планината съблича дрехите си
в мъгла –
стара и вечна –
като стара уличница,
като светица...
Планина –
...хубавица...

Не ми трябва
песента на барда,
нито туша на виното,
нито презерватива на любовта –
презареждам тялото си
и продължавам –
синева
зад мъглата и облаците...
Планината е бяла.

петък, 14 февруари 2020 г.

ОБИЧАМ ТЕ


Обичам те.
Това е факт,
не зависи от теб,
нито от мен,
обичам те...
Уморена съм,
уморени сме –
да се обичаме
и да бъдем щастливи...

Обичам те,
това е факт.
Нямаш заслуга за него,
нито аз...
Ще бъда с теб до края.
Зная –
няма сила, която да ни раздели...
Ще остана с теб,
това е само началото...

Обичам те –
само изглежда, че сме в ада...
В рая сме, знаеш ли?
Мигът е спрял...
Мефистофел само си мисли,
че е отнел душата ни...
А душата ни...
Душата ни е цяла...

Обичам те –
твоята душа ми е по мярка,
затова я нося, вместо моята...
Дадох ти душата си в заем,
да си послужиш с нея,
докато нямаш сила да изгладиш своята...
Не ми я връщай,
недей –
твоята ми е достатъчна...
Изпрах я,
закърпих я – няма нужда от гладене...
Нося я –
като последния писък на модата...
Без колене,
без рамене,
без ходила,
раздрипана...
Не ми трябва друго,
освен погледа ти...
Ще ме погледнеш ли?!

Обичам те –
знаеш го,
дори когато няма какво да кажеш,
дори когато аз те ругая,
когато забравям слабостта ти,
когато играя герой...

Обичам те –
знаеш го...
Няма сила,
която да го промени...

Ние променихме съдбата...
не просто „съдбата си” –
ние променихме Вселената,
когато тя не поиска да те спаси...
Ние променихме Битието,
променихме пътеките,
по които вървим...
Ние хванахме Времето...
„О, миг, поспри!”

Спряло е времето,
не тече –
от минало към бъдеще...
Завихрено настояще –
това сме,
обичам те...
И няма да те пусна в бездната...
и няма да ме пуснеш,
зная –
обичаш ме...