„Градове от думи“ – една изящна като словесност, и бих казала, уникална книга.
Отново успешният творчески тандем Александра Ивойлова –
Златка Тименова ни изненадва с многоезично издание на хайку поезия.
Стихосбирката е отпечатана в Индия, дело на издателство Ciberwit. Картината на
корицата и цялостният й дизайн са дело на
Александра Ивойлова, а компютърната обработка е на С. Вълчев. Сборникът съдържа
и няколко цветни авторски фотографии.
От двата края на Южна Европа – от София и Лисабон,
Александра и Златка тъкат нишката на думите, която свързва и разделя, която
съществува, за да бъде мост.
Този път техните диалози са триезични; писани на български, хайку са преведени на английски и китайски език, за да следват градовете на духа, за да изградят оня свят от думи, към който поетесите ни водят. Преводите са осъществени от Mick Greer, Fannie Krispin и Liu Wei.
Поетичният разказ следва ритъма на сезоните…
Композиционно, сборникът е изграден от четири части, като
всяка от тях започва с цветна фотография, запечатала не просто кадър от
моментната действителност, а усещането на автора за вечното в кръговрата на
сезоните… Или, може би, онази характерност, с която само можем да осмислим
преходността на пътя ни през времето.
„Онази странна тръпка“, уловена от голи клони в небето,
напъпили, но неразлистени:
краят на февруари –
зъзнат продавачите
на мартеници /Александра Ивойлова/
розмаринът
е особено
напрегнат,
но още е рано /Златка Тименова/
Първият паралел, първото докосване на две усещания за
идващата пролет – онази, наша позната февруарска тръпка от очакването на март –
с мартениците и шевиците по сергиите край храма „Александър Невски“ и вкуса на
букетчета от кокичета минзухар, и оня, другият, непознатият – с дъха на
розмарин и сънувания силует на Лисабон…
А после следват лятото, и есента, и зимата…
„И онази бавност“, леността на лятото с аромат на прах,
полепнал по жълтите павета и стръкчетата на увехнала трева, на онзи зной,
излъчван от асфалта и фасадите на сградите…
по тротоарите
полепнали сенки
на дървета /Златка Тименова/
най-дългият ден
цветовете на слънцето
по всички фасади /Александра Ивойлова/
Думите градят усещане за вечност и тленност едновременно…
Думите градят градовете и спомените ни за тях… и за нас – една отминала,
повтаряща се цикличност…
„Есен, винаги“… Краят на ваканцията; новото начало,
носталгията по бавно отминаващите часове на сиестата, по плясъка на вълните и
полепналия пясък върху телата… или – споменът за тръпката към онова, което
предстои, което искаме да изградим, да създадем…
дворът на училището
сюрия деца ме викат
в друго време /Александра Ивойлова/
един глас връща
времето назад –
фадо /Златка Тименова/
Тук гласът е този, който движи въображението, емоцията;
гласът разслоява битието и води към другото време, към другото Аз, или към
съдбата – изживяната, пропуснатата, фаталната необходи-мост.
„Зимен ден, помисли си тя“… И погледна през снежинките на
прозореца – старата къща през улицата оживя…
първи сняг
замръзва на двора
последната роза /Александра Ивойлова/
дъждовни капки
осветени от луната
–
снежинки /Златка Тименова/
От последната роза и първия сняг, през новогодишните
фойерверки, поетесите отново се завръщат в началото – кварталът на детството и
зимното слънце и плачът на бебе, с което цикълът е затворен, а изграждането
свършва в началото:
вали, вали –
все по-далече в
снега
кварталът на
детството /Александра Ивойлова/
облаци отнасят
зимното слънце –
плач на бебе /Златка
Тименова/
Остава ли път за извървяване? Остава ли нещо недостроено
в градовете на думите? Кой знае?
