СИНЕВА

 Тема за 2 февруари: СИНЕВА

Метличеният поглед на нечии очи… Често го свързваме със синевата на небето, а небето – с морето; морето – с лятото… Всъщност, зимното небе е някак по-наситеносиньо, по-дълбокоискящо – искащо слънце и светлина. Днес небето е скрито зад облаци, над града има мъгла – онази рехава утринна мъгла, едва докосваща върховете на тополите край реката под балкона, едва покриваща полите на Витоша…

мъгла зад прозореца –

мечта

за синьо лято

***

Бистро небе, отразило светлините на града, прозирно-прозрачно, а на него – залепнала Луната – нахално-ярка, като прожектор, който ни следва в съня…

пълнолуние –

нощна синева

над града

*** 

Метличеният поглед на нечии очи… Днес четох хайку, свързано с метличения поглед на непозната жена в инвалиден стол, на тераса във ваканционно селище… Плисък на вълни и лято… И лешниковият поглед на майка ми в инвалидния стол, под шатрата до басейна в двора ни… Само лято; няма дори спомен от мечта за море.

между сините стени

на басейна –

целият простор

БАЛКОН

Тема за 1 февруари: БАЛКОН

Открих предизвикателството „По хайку на ден през февруари“ през 2018 г. и оттогава, вече четвърта година, го очаквам с нетърпение.

„Балкон“, темата, посветена на паметта на Румен Сейреков… Спомних си неговата импресия, онази, която получих в самото начало на битието си като редактор... Болезнено, горчиво и… оня сантимент на съпреживяност, на докосване, чрез мигащите светлини на града, зад всяка от които започваш да виждаш очи…

Но не мога да напиша хайку по този спомен. Днес слънцето припича на балкона ми, горещо е. И просто следвам зимната мечта – взимам чашата с кафе, чинийката, и сядам на масичката на балкона…

пак с кафе на балкона –

по тревата сняг,

във въздуха пролет

*** 

мъртва муха

върху плочките –

денем лято, нощем зима

*** 

лунни лъчи –

сянката ми на стената

по-голяма от Витоша

АЛЕКСАНДРА ИВОЙЛОВА И НЕЙНИЯТ „ПЪТ НАД СВЕТА“ - рецензия

 АЛЕКСАНДРА ИВОЙЛОВА И НЕЙНИЯТ „ПЪТ НАД СВЕТА“

Не са много книгите, които са ме карали да се замислям толкова, колкото „Път над света“ на Александра Ивойлова, а стихосбирките, които тласкат читателя към неистово желание да научи повече, за да разбере и осмисли прочетеното по-добре, са още по-малко…

Но аз не съм точна в изказа – тук става дума за нещо повече от „разбиране“ и „размисъл“, от мислене и стремеж към познание, към задълбочаване на познанието… Да, и към търсене на смисъла – смисъла на съществуването, смисъла на изкуството, на красивото и онова, което е отвъд красотата и променя критериите, определенията и сетивата за красота…

„Път над света“ – една малка книжка, събрала 33 стихотворения на Александра Ивойлова, посветени на конкретни творци или на конкретна творба, а понякога – просто на едно изпълнение… и 21 портретни графики на Калин Николов /Сергей Ивойлов, Харолд Пинтър, Мишел Деги, Кристоф Мекел, Джорджо де Кирико, Блез Сандрар, Антон фон Веберн, Жан Арп, Гийом Аполинер, Анри дьо Тулуз-Лотрек, Любомир Савинов, Пабло Пикасо, Константин Балмонт, Диди Арнаудов, Ингеборг Бахман, Николай Кънчев, Игор Стравински, Рьоне Магрит, Мстислав Ростропович, Андре Бретон, и Макс Ернст/. Тези, но не само, са портретирани или само загатнати и с думи – Кенет Уайт, Фернанду Песоа, Луи Арагон, Хуан Миро, Хелмут Лахенман… както и незабравимите наши много познати и непознаваемо-непознати Станка Пенчева, Пламен Анакиев, Любомир Савинов, проф. Илия Главанов…

Още когато разгърнах кориците за първи път, дори преди да прочета посвещението от поетесата, видях илюстрациите на Калин Николов. Лицата почти в упор гледат читателя… някои познати, други – не съвсем… И силуетът на Тулуз-Лотрек, който не може да бъде сгрешен, кристализира от утайката на сумрака…

Разбрах, че в ръцете си държа книга, която носи много послания на различни езици – поне за два бях сигурна още в първи миг – езика на поезията и езика на графичното изкуство… После се оказаха повече…

Предговорът на Кирил Попов донякъде ме подготви за предстоящото, донякъде познанството ми с авторката и нейната удивителна личност с широки творчески търсения също бе индикация за онова, което мога да очаквам, но…

Всъщност, оказах се неготова за духовното пътешествие, което последва.

Композиционно, стихосбирката е изградена от три части – „Hommages“ /почит към/, „Парижки пристрастия“, „Път над света“ и две стихотворения, които не са включени в цикъл. Това подреждане, обаче, не оставя усещането за фрагментарност у читателя, а още по-плътно гради образа на цялото – пътят, който не свършва, който ни води отвъд собствените ни предели, някъде там, където е вселената на съвършенството.

Без съмнение книга, която кара читателя да чете – още и още, да се опитва да разбере – кое е онова, което е провокирало поета да напише точно тези редове, точно за тези личности. Има ли свързаност, има ли друго? И дали това е „същността“ на твореца – на автора като творец и на твореца, за когото авторът пише? Дали той, читателят, би открил друга същност… и същността ли е най-важната?

Какво е посланието? Каква е истината за изкуството – и трябва ли да я търсим…

Разграждането, разкрепостяването, потъването в екзотиката на всеки екзистенциален миг, откъснат от правата на времето… оня миг, който се врязва във въображението ни, който съществува само там… Той никога не е един и същ. Оня детайл, който е направил за нас една картина специална, неповторима – дори в милионната й репродукция, оня детайл, който прави едно платно изкуство, защото го прави уникално по някакъв немислим, трансцедентен начин…

Героите на тази стихосбирка, на пръв прочит, могат да бъдат изброени и изречени… Не, тези имена не са най-известните… не са, макар да са известни. Някои са били приживе пренебрегвани, други са забравени, всички – неразбрани, макар и величани… Някои са останали само имена, или едно произведение… други са безименни… Но всички – по някакъв начин близки до автора – от бащата, като синтез на личност, художник, път към разбирането на живота, изкуството и вечността до образа на низвергнатите, изхвърлените, но съществуващи в своята неповторимост, изящност, безнадеждност и величие…

Един образ, който графиката на Калин Николов ни представя като сбор от разбягващи се съзвездия, а дъщерята-поет събира с думи:

 

Не зная

кой си –

и по какви спирали

ти тук си слязъл

от безкрая…

 

худ. Калин Николов, портрет на Сергей Ивойлов

/„Художник“/

 

Или …

Диаболичното излъчване от портрета на Мишел Деги, съчетано с импресията:

худ. Калин Николов, портрет на Мишел Деги

тези тъй красиви и жестоки

мрежи от безсъние

които те оплитат

………………………

додето се научиш най-накрая

да сънуваш и наяве

 

/Hommages, 2/

 

Не мога да не спомена още две стихотворения, този път, посветени на музиката – областта, в която Александра Ивойлова е професионалист, както по призвание, така и по образование:

худ. Калин Николов, портрет на Антон фон Веберн

Веберн, Веберн, Веберн

вибрации от същностите на нещата

…………………

многозвучие просветляващо мрака

зародиш на нови галактики

в едно дихание само

 

Път към една Вселена, родена, /така помислих в началото,/ само от звуко-графията на името и вибрацията, но всъщност, болезнено поантата разкрива друго:

…………………………..

смъртта на композитора

куршумено многоточие

енигма

с окървавено слепоочие

 

/Hommages, 8/

 

Лахенман –

те недоумяват

но чувстват

те понечват да отрекат

но чувстват чувстват

те изпитват страх

ужас

………………….

няма /повече/ време

няма измерения

раят ги приема

отново

 

/„Музика за соло кларинет“ от цикъла „Път над света“/

… и уточнението „След изпълнение на проф. Илия Главанов…

Музиката, родена от композитора, преродена от изпълнителя, превъплътена от слушателя… трябва всеки от тях да бъде артист, да бъде пропит от „всепроникващите звукови кодове“, за да прозре прозре през ужаса и да достигне до рая.

Едно от най-изящните като изказ стихотворения е „Балада за момичетата от Сен Дени“ от цикъла „Парижки пристрастия“ – …„момичета на нощта/…/ затворници на открити прос-транства/… от небето се отронват звезди“, а друго, също тъй затрогващо и същевременно – метафора-шедьовър, е „Клошарят“ от същия цикъл – „В ръцете си държи света/ огромен хляб,/ обрасъл с гълъби./ Творби, които насищат с човечност тази книга, посветена на изкуството и пътя му над света.

Не написах тези редове наведнъж, четох и мислих още и още… за „Път над света“, книгата, която те кара да надскочиш себе… стихове, които взривяват въображението, а после продължаваш да четеш… и още, и още…

Да, тази стихосбирка ме накара да преоткрия познатите ми поети и художници,  да открия нови – личности, стихове, картини, багри, усещания, простори.

Накара ме да гледам с други очи, да търся други взаимовръзки, тенденции, пътища, които не свършват.

В заключение ще добавя, че за възприемането на стихосбирката допринася и доброто оформление на корицата, и цялостния дизайн на изданието, дело на Калин Николов и Виктор Гуцев, и предговора на Кирил Попов, и редакторската работа на Пламен Анакиев. 

На добър път на "Път над света" на Александра Ивойлова, издание на ИК "Огледала", София!

ЗА ГОСПОЖИЦА РАДКА, НЕЙНИЯ ДНЕВНИК И МАРУСЯ НИКОЛОВА

Няма да сгреша ако кажа, че „Дневникът на госпожица Радка“ е книга, която се чете „на един дъх“. Трудно ми беше, като редактор и издател, да се отдалеча от текста достатъчно, за да забравя, че съм читател…

Познавам Маруся Николова като творец сравнително отскоро. Тя навлезе смело, като стихия в съвременната българска литература с късите си разкази и с двата си по-късни романа – „Мост през времето“ и „Образи и сенки“. Безспорен талант – разказвач на истории, който може да се мери с най-добрите в жанра. Езикът й е образен, но естествен; богат, но без да натоварва излишно читателя; понякога разговорен, но винаги премерен. Речта се лее леко, сюжетът се разплита – като конец от кълбо и ни кара да тичаме по пътищата на нейните герои, да се идентифицираме с тях, да преживяваме житейските им драми…

Когато, като редактор на списание „Картини с думи и багри“ прочетох първия (за мен) разказ на Маруся Николова „Нещо за убиване“ (публикуван в брой 1/2019 на списанието) бях разтърсена от заглавието, от разказаната история, от поуката, от простотата, с която е поднесена… Беше толкова истинска, та реших, че е преживяна от автора… Но, последваха други разкази. Разбрах, че съм срещнала един многолик творец, който умее да влиза в съзнанието на своите герои, да се идентифицира с тях и разказаното от тяхно име да звучи автентично.

Много ме зарадва фактът, че Маруся избра за заглавие на последната си книга заглавието на друг неин разказ, публикуван в „Картини и багри“ – „Кално приключение“ (брой 2/2019).

Преди няколко месеца за първи път срещнах в интернет откъси от „Дневникът на госпожица Радка“.

Зачетох се. Всеки от тях изглеждаше напълно завършен – завръзка, развитие, кулминация, развръзка… Реших, че това ще бъде нов сборник с къси разкази, и, като читател, предвкусвах удоволствието от неговото четене.

Изненадах се, когато преди броени дни Маруся Николова се обърна към мен с въпроса – дали бихме могли да издадем новия й роман, „Дневникът на госпожица Радка“, преди Коледа?

Съгласих се с радост и веднага пристъпихме към работа по оформлението на книгата и подготвянето на ръкописа за печат… Тук не мога да не спомена изящната корица, дело на художничката Кремена Николова – кожена подвързия, точно такава, в каквато читателят си представя, че е съхранен един дневник от първата половина на миналия век…

Направих кратка анкета сред близки и приятели като зададох въпроса – какви асоциации предизвиква у вас заглавието „Дневникът на госпожица Радка“?

Очертаха се два отговора – госпожица Радка е стара мома, която събира и споделя пикантни истории за свои познати и по този начин „се храни“ с чужд живот… и – госпожица Радка е дама на преклонна възраст с минало на лека жена, която описва с носталгия младежките си завоевания… Лично аз клонях към първия отговор…

Но, оказа се, че госпожица Радка е 18-годишно момиче, което поверява на хартията не просто първите си любовни трепети, а първата си изпепеляваща, опустошителна любов, а после – следващата, живителната, разтърсващата, съвършената – онази, която дава и отнема живот…

И все пак, „Дневникът…“ не е само това… И не защото в него не е писала само Рада, а следи са оставили и други хора, имали ключова роля в нейния кратък живот… Този дневник е една епоха, една карта на живота от края на 30-те до средата на 40-те години на 20 век… Персонажите са ярки личности, жилави, мотивирани – да се борят за живота си и правото да бъдат щастливи, да поемат с пълни гърди всяка глътка от битието, което пулсира край тях, въпреки болестта, която ги убива, въпреки войната, която опустошава света, въпреки изневярата, себичността, лекомислието, слабостта на най-близките – от които и за които най-много боли – в името на любовта, приятелството и живота.

Умението на Маруся Николова не просто да разказва увлекателно интригуващи истории, но и да вниква в психиката на героите си е добре познато на нейните читатели. Добре позната ни е вече и способността й да гради запомнящи, пълнокръвни образи, не само като се превъплъщава в тях, но и като се дистанцира, за да надгради субективното с обективното, да даде плътност, устойчивост и равновесие на вътрешните противоречия, от които всеки е изграден, на пътеките на миналото и бъдещето, на чиито пресечни точни сме продукт и които изживяваме.

Но, както често се случва с хубавите истории, те тръгват и стигат до днешния ден…

"ДО ПОИСКВАНЕ"

 Мъглата се процежда през прозореца,

пълзи към мен, прескочила терасата,

изпълва с меката си плът плътта на стаята

и ме увива - в паяжина съм...

Мъглата се процежда през очите ми,

навлиза като дим в главата ми,

и се просмуква в мозъка -

навива се като кълбо,

отмества сетивата

и се намества в мисълта ми...

Мъглата заглушава всички стъпки

и някак - много тихо става;

мъгливо виждам, 

недовиждам, не ща

да виждам онези неща

в света -

оголели,

оголени,

оглозгани,

озъбени истини

за стари илюзии, 

вяра,

надежди,

мечти...

Мъглата се превръща в тих дъждец -

обмива отеснялата ми кожа

и връща оня стар копнеж

за чисто и простори. 

 

Сега се усмихваме -

вече всичко е смешно -

онова, безпогрешното,

и всичките грешки.

Неуловимо

смисъла се отмести,

обезсмисли се

всичко значимо

и пак сме

без същности,

безсъщностни,

неразличими; 

обезличихме се пак -

и пак

"до поискване"

чакат... 

"душите" ли?!

САМОДОСТАТЪЧНОСТ

 Самодостатъчност

не е достатъчна

за днес.

Затворих всички врати,

зад сто ключалки

се заключих - 

и теб при мене скрих,

притихнахме,

добре обучени

сме вече...

Пет маски преброих

и подредих -

за всеки ден да има...

Заключих се зад сто врати

и искам от света

да се изтрия...

Достатъчно ми е -

да бъда тук,

със теб.

Достатъчен ми е

домът ни.

Достатъчно ми е

да гледам през прозореца

света,

достатъчно ми е

да бъда 

тишината

на съня ти.

Не искам да вървя

по заскрежени

тротоари,

не искам 

в мъглата да

намирам

на слънцето цвета

Не искам студовете

на света,

не искам...

да тъпча мъртвите листа,

червени, огненокафяви,

зелено-жълтеникави,

охранени 

охрени

орехови...

да виждам хора без лица -

забързани,

затворени,

убийственочерни

с черните дрехи

на отчаянието,

което не знаят,

че ги изяжда,

защото отдавна са изгубили

усещането за надежда...

Достатъчно ми е да бъда сам,

да бъда вечност

и тихо да изтичам

към безкрая на времето

в една отворена вселена...

Не искам да чувам

истерични гласове

от монитора на телевизора,

лаптопа,

смартфона,

гласове,

които изливат

отрова

в сивата кал

на мозъка ми

Не искам чуждото отчаяние,

страх,

умора,

безсилие

безмислие -

моите ми стигат,

напълно

достатъчни са -

не, не съм отчаяна от вируса;

не ме е страх, че ще умра,

че ще умреш;

не съм безсилна -

съпротивителните сили

на организма ми са налице

и знам, че ако трявба, ще...

не, не...

достатъчно!

Отчаяна съм от това,

че ми харесва - 

да бъда с маска,

затворена,

отдалечена,

безконтактна -

да бъда вън,

вътре,

или

някъде там - 

безпроблемна отломка от нещо -

безполезно,

безболезнено

отстранено

и нужно -

за оцеляването на цялото...

Една клетка,

изхвърлена от организма си съм -

самодостатъчна съм си -

да оцелея...

Не е достатъчно

за оцеляването 

на цялото...

СКИТНИКЪТ И ЛУНАТА

 Мъглата пови диска на луната,

уличните лампи – далечни съзвездия
опитват се да намерят пътя си
към уморените очи на скитника…
Къде ще се подслониш тази нощ, човече?
Къде е шлемът ти?
Къде е маската?
И как ще те стоплят?
Как ще те спасят от премръзване?
Как ще защитят дробовете ти,
раздрани от кашлица,

разядени от студа и от липсата?

Луната е повита в мъглата си
и е далеч, далеч е…
Далечна е и светлината
на уличните лампи – съзвездия…
Онази, която ти даваше
петаче за кафе
не слиза вече
от дома си –
кой ще ти стопли душата,
старче?

Само той е до теб,
твоят космат приятел –
ближе лицето ти
с лепкав език,
ближе космите
на брадата ти,
но теб вече те няма,
няма те –
само той,
вие
срещу луната,
вие –
срещу лъжата…

Но няма
кой да ви види,
няма
кой да ви чуе –
само мъглата,
която
се превръща във сняг
ще ви вае.

СЪРПЪТ НА ЛУНАТА

 Сърпът на Луната

надебеля -

заприлича

на резен от диня...

Но кой ще разреже динята,

ако сърпът вече го няма?

Не поглеждам в огледалото -

имам време да гледам

само твоето лице,

само него мога бавно да губя,

зад воала на бръчките...

Не ми трябва огледало,

знам, аз съм същата -

за мен времето не тече

но защо ми е да бъда същата,

ако ти вече си друг?