събота, 17 октомври 2020 г.

ТЕЖЕСТТА НА МИНУТИТЕ

 Днес пак чувам:

тежестта на минутите,

които безсмислено се утаяват

върху дъното на дните;

тихият съсък на нечие дишане -

на твоето накъсано дишане;

шумът на водата

в тръбите...

Не, не оня шум на придошлата река,

не оня, на окъпаната от дъжда дъга...


Минутите падат,

като отломени камъни,

като капката от върха на незатегната чешма,

като капката, която не смее да бъде сълза...

И стонът, между накъсаното ти дишане

пада -

тежък

като изминала вечност...


Искам да я забравя -

пропастта от години,

в които се давя,

пропастта от безвремие,

в което потъваме,

в което изграждаме друга реалност...


Искам да избягам от Вселената,

която създадохме,

знам, наша е, но боли;

искам да дезертирам някъде другаде,

само за миг -

да погледна с моите предишни очи

да вдъхна пак онова нанякъде-никъде -

където не е "Тук" и "Сега"

как искам -

пак онова слънце,

в което потъвах

в което изхвърлях,

трохите на самотата си,

на страха си 

от Утре,

от безживотното днес...


После пак ще се върна -

във Вселената, която изградихме,

в нашата паралелна реалност,

в която единствената ценност 

е "щастие"

и ще нося:


тежестта на минутите,

които се утаяват

върху дъното на живота

петък, 16 октомври 2020 г.

САМОТНИКЪТ

 Днес пак се спънах

в тихата самотност на оня черен силует,

останал там, на пейката във парка,

когато слънцето разхвърляше лъчи

между листата

и сенки падаха като погълнал сажди сняг...

Когато вятърът разресваше косите

на тревата,

а въздухът тежеше от писъците

на играещи деца,

самотникът унило ставаше,

изтърсваше трохите от краката си -

/коя ли птица ще ги събере?

или ще бъдат мравките?/

прегърбен тръгваше

със бавна крачка

по разбитата алея

потъваше 

в сумрака на дърветата...

Очите ни се срещаха

понякога,

при разминаване -

очите-котви,

просещи

надежда...

сряда, 14 октомври 2020 г.

НОСТАЛГИЧНО

Слънцето припича
есенно,
носталгично -
по лятото,
по пустинносвободното,
по пустиннодалечното;
по водното
огледало -
на капчиците роса върху тревите
и пясъка,
на капчиците вълни върху прибоя -
над разломените скали,
над гладкото чело
на морето, отгоре;
огледалото
от сълзи -
протеклите вади
по калните улици,
наводнените подлези,
мостове
и бразди...

Носталгично
припича 
слънцето -
прилича
на лято -
горещо е под лъчите му,
още 
тупти пулса на живото.

Припича слънцето -
студени са сенките,
влажни мъгли
отнасят жълтото
от олселите 
клони
на кестени 
и върби...

Тихо е,
топло е -
тук, долу, в ниското -
облаци крият 
лицето 
на Витоша -
взирам се в Слънцето -
то
е маскирано,
то 
е клонирано -
ще намеря ли Пътя?
Оня,
който тръгна
от нищетата на лятото,
който тръгна
от песента на щурците,
който събра вулкана
на душите,
изригнали по площадите,
който изтръгна
пустинята от гърдите -
оня,
който трябва да извървим,
за да подквасим
бъдещето на дните?

петък, 9 октомври 2020 г.

ПРЕЗ ДЪЖДА

Вървя през дъжда -

като през чистилище.

Капките бодат ръцете ми -

като копия сърце;

не гвоздеи трябват 

за разпятие -

апатията

е достатъчна...


Вървя през града

и гледам дърветата

в огледалата на локвите -

още зелени са,

но ще пъстреят довечера,

ще примигват с гирляндите

от светлините

на уличните лапми -

потънали в листата им...


Вървя край огради

и сиви стени -

все едно ми е

дали 

край стъклени 

или 

каменни фасади -

в езерата на тротоарите

се отразяват

минувачите -

оголени, 

празни, 

черни - без дни,

само разперени силуети...


Тихо крачим край сградите,

безлики се разминаваме,

дъждът тече по ръкавите

в нищо не се съмняваме.

четвъртък, 8 октомври 2020 г.

ДЕНОНОЩИЯТА КАТО ЕМАНАЦИЯ НА СЪТВОРЕНИЯТА

ДЕНОНОЩИЯТА КАТО ЕМАНАЦИЯ НА СЪТВОРЕНИЯТА

Трудно се пише за поезията на Рени Васева, защото трудно се пише със суперлативи текст, в който трябва да има нещо повече от емоция… Но за нейните стихове не мога да пиша по друг начин…

 „Денонощия“ на Рени Васева… Една стихосбирка, събрала между кориците си 200 стихотворения, обединени в 40 цикъла. Стихосбирка, която няма аналог в съвременната ни литература, не като обем, който сам по себе си е впечатляващ, но като изобилие и плътност на образи, настроения, внушения и идеи.

Ще си позволя само няколко обобщения и няколко щриха, защото всеки текст от тази книга може да каже онова, което аз не мога – да предаде усещането за недоизказаност; за непълнота, която чака да бъде изпълнена с духовна същност, за препълненост, която избликва от всяка дума, стих, докосване до необятния свят на автора.

Докато четях отделните цикли и подготвях ръкописа за печат осъзнах, че в творчеството на Рени Васева няма върхове и спадове.

Всяка от нейните три издадени до момента стихосбирки („Погледи”, изд. „Многоточия”, 2018 г., „Очите на града”, изд. „Многоточия”, 2019 г. и „Сътворения”, изд. gabriell-e-lit, 2019/2020 г.) е глътка жива вода в буйния и мътен поток на съвременното свободно от литературна критика и автоцензура книгоиздаване; всяка от тях е ярък знак в безпределното сиво на дните.

Филолог по образование и дългогодишен преподавател по български език и литература, Рени Васева е професионалист, който познава до съвършенство инструмента на своето изкуство.

Всяка нейна дума намира точното си място сред останалите, всеки стих е като дихание – необходимо и завършено, всеки образ е огледало, в което виждаш  неизчерпаемата същност на поезията – вечното самопораждане.

Едновременно неочаквани и естествени, сравненията градят светове и всеки от тях е Светът – единствен и различен – оня, в който поетът е решил да отведе читателя…

Трудно е да се каже, че 40-те цикъла на „Денонощия” структурират тематично стихосбирката. По-скоро те бележат времевия диапазон, в който са създавани, без да разрушават цялостността на тази поема, защото „Денонощия” е един монолит, в който отделните стихотворения/фрагменти дават цвят и обем на цялото, без да го раздробяват.

Все пак, няма да сгреша ако кажа, че някои цикли /макар само номерирани/ носят характера на определено произведение в тях и имат самостоятелно битие със собствено звучене и идентичност, които въпреки това добре се вплитат в общото тяло на стихосбирката.

Такива са, както аз условно именувам, „Макондо“, „Мария съм“, „Икони“. В тях намираме един изцяло изграден от авторовата концепция свят, твърде различен от нашия, външния, но не и от оня, споменния, който пазим в себе си и именно чрез който съпреживяваме авторовата идея:

Сто години вали,/ Макондо се пълни с риба./ Плуват цели пасажи,/ а катунът пъстрее сред тях.

........................

И пак се събуждам в Макондо,/ полковниците тъгуват,/ столовете, озарени от мислене,/ в утробите на къщите плуват.

или:

Мария съм. И ме преследва/ твоето безсмъртие.

…………………..

Мария съм. Онази,/ дето жалеше за Лазар/ и дето те повика да го дигнеш.

………………….

Мария съм./ И съм богопомазана.

Но това не променя факта, че „Денонощия” е животът, основен обект на анализ  – сив и скучен, монотонен, хипнотизиращ, ако не можеш да видиш през насъщността на съществуването, през марша на дните и нощите, които могат да ни обезличат, но могат и да ни изпълнят с неведомата красота на онова, което носим скрито в себе си, или което можем да извлечем от околната битийност, за да изградим света си по-ярък, магичен, желан.

Такъв е и езикът на денонощията на Рени Васева – роден не от външното, не от обектността на съществуващото вън, а от субективния поглед на всевиждащото „Аз” на твореца. Характерни за творчеството ѝ са олицетворението и честото използване на умалителни имена, но не като литота, а по-скоро за да създаде близост между читател и автор, от една страна и между читател и предмета на описанието, от друга; едно усещане за съпричастност, която ни кара да изживеем емоцията на лирическия герой, да се идентифицираме с него и със средата, в която съществува, която преживява.

Стихосложението е свободно, стихотворната организация, видимо е астрофична, но стихотворенията не са лишени от рими. При Рени Васева те са толкова естествени, че могат да останат незабелязани. Всичко това създава един само нейн, неповторим поетичен изказ.

И той е ту пълен с пулса на изобилната природа, преливащ във вените на лирическия „Аз”:

Дъждът е отбрулил/ двете жълти листенца

на малката,/ смела вишня./ Ще те целуна./ Скришом.

Ту делнично-скучен като описано преживяване:

Градът се изхлузи/ от сивата риза./ На масичката/ до телевизора/ ти беше оставил / цветя,/ мракът отстъпи,/ денят засия.

Ту носталгично-споменен:

Цигулката във подлеза скърбеше/ с очите на дърво/ през есен./ В краката ми/ на стълбите сълзеше/ на музиката просещата песен.

Ту надвременен, бременен с вечността:

 А няколко наперени/ глухарчета/ поискаха до литнат/ с вятъра / и разпиляха/ своите съзвездия.

И поантата: Видях/ как гордото небе/ приведе рамене / в поклон, / познало в крехкото усилие / на цветето/ щастливо/ сътворената/ Галактика.

Рени Васева черпи темите за своята поезия както от делничността, така и от митологията и литературата, от онези техни пластове, които преливат в архетиповете на колективното несъзнателно на съвременното общество.

В този смисъл четенето на „Денонощия” е и едно съпреживяване на нейните интерпретации на познати образи и конфликти, които дават неочаквани отговори както на вечните философски въпроси, така и на парещите теми на деня или на онова ежедневно, без което не можем:

Преброждах всеки ден/ на лабиринта смислите./ Пътечка по пътечка/ и ъгъл подир ъгъл./ И някъде дълбоко в мен/ откривах с изненада/ един първичен Минотавър.

и:

Като Мойсей/ реши да пресечеш/ пустинята/ на робските копнежи./ ......................../ Не сме прекрачили/ през робската пустиня/ и Ханаан/ е мъртвото ни време.

или:

Дулсинея бавно/ мие чинии,/ Дон Кихот й разказва/ приказка./ Дон Кихот я възпява/ във възвишени стихове/ и я брани/ от злата магия…

Регистърът на настроенията е почти необхватен – от простичката радост, родена от съприкосновението с чистата природа и любимия, от олицетворението на уюта на дома, до безмилостното прозиране на безнадеждната битка на думите с реалността на битието:

В кротката зимна неделя/ небето тъче одеяло/ за една обща постеля./ Моите стъпки в снега,/ твоите длани, оголени…

или:

Къщата е клекнала / и като квачка пази / топлото на своите деца.

и:

Взривени, / застреляни и пребити, / крачат моите думи -/ всичките./ И когато се съмне,/ аз ги погребвам/ в измислени изречения,/ а денят ги чете...

В заключение, отново мога да кажа, че „Денонощия” е единно произведение, както е единен многоликият живот, който е негова основа, същност, отражение...

На добър път към Читателя на книгата и нейния автор!

д-р Габриела Цанева, редактор и издател


ДЪЖДЪТ ЦЕЛУВА СТЪКЛАТА

Дъждът целува стъклата

на всички заспали прозорци -

цикадите плачат

далеч

от площадния шум.

Кой ще избърше

мокрите бузи на сградите?

Кой ще пусне сешоара 

на вятъра -

да се разпухят 

косите на тревите

и перчемите на боровете...

да се разпукат

латексовите маски на фасадите,

да се оголят лицата им...

"Маските" ли казах?

Ние сме Маските

и оголване няма..

събота, 3 октомври 2020 г.

ХИПНОТИЗИРАЩИЯТ МАРШ

Хипнотизиращият

марш

на денонощията

отеква 

в черепната ми кутия

и с равния си

ритъм 

ме изглажда;

разгражда 

безпощадно

същността ми

и ме разпилява...


Утаявам се

по слепоочията ти -

аз съм капката пот,

която попива в косите ти

и ги прави с вкус на море;

аз съм вятърът,

който свири в рапаните

на ушите ти,

за да ти върне морето;

оня лъч съм,

който позлати миглите ти

и те накара 

да се усмихнеш...


Утаявам се

по килима, 

върху който ще стъпваш -

и правя цветовете на

калдаръмчетата още по-цветни,

и правя връхчетата на

тревите още по-зелени,

и бодлите на

розите още по-остри,

и аромата на 

цветовете им още по-вкусен -

опиянявам пчелите,

които ще направят 

меда за теб още по-сладък -

ще го опиташ ли?


Затварям очи

и изчезвам

във въздуха,

който вдишваш -

всъщност,

изчезвам ли?


Хипнотизиращият

марш

на денонощията

ни убива

и ни превръща

в спомен...


неделя, 27 септември 2020 г.

ПРЕГРЪЩАМ ТАРАЛЕЖИ

Заспивам върху ръцете ти,

сърцето ти пулсира в моите -

неравномерният му ритъм 

боде пръстите ми -

прегръщам

таралежи...

Защо лятото си отива,

защо умората те превръща

в плевел,

който не мога да изтръгна,

който не мога да подрежа...

Цветята на лятото се разпиляват -

цъфтят очите ти,

полудели глухарчета;

цъфтят пак в жълто -

есенни минзухари -

свещи в полето -

очите ти светят в зелено -

пролет си,

пак пролет си,

когато лятото си отива...