БОЖЕСТВЕНОТО В СЪЩНОСТТА НА ПОЕТА - послеслов на стихосбирката "Светата троица човек", автор Тодор Билчев
Отново чета и препрочитам новия поетичен ръкопис на Тодор Билчев – четвърти за тази високосна 2020 година! Погледът ми остава върху последните думи от творческата му биог-рафия – „Тази е петнадесетата му стихосбирка и осемдесета книга. “
Огромната му продуктивност вече не ме смайва – човек свиква дори с необичайните неща, когато често ги среща…
С интерес и нетърпение очаквах тази нова стихосбирка, която почти бях прочела предва-рително, а някои от стихотворенията в нея дори бяхме публикували в сп. „Картини с думи и багри“.
Но истината е, че когато получих файла на електронната си поща инстинктивно понечих да го върна на автора… заради заглавието, което ме стресна с божествения си привкус.
Аз съм атеист, за мен е неестествено и непонятно образован човек от 21 век да търси и да намира обяснението за произхода на вселената, живота, разума и духа в свръхсили, още по-малко в митологията на традиционните религии.
Мигът на инстинктивното отмина; отворих „Светата троица човек“…
И още първият прочит, оня бръснещ полет над думите, който като дрон събира информа-ция за структурата на цялото, за общото между частите, за усещането, за посланието, за при-съствието на лирическия „Аз“, за съотнасянето му към сплавта автор-читател, за…, прочитът, който отговаря на единствения важен въпрос в изкуството – има ли го, или го няма, ми при-помни, че Тодор Билчев е майстор на заглавието и добре премерената реч…
С онова сетиво, което улавя нюансите на надделничното, надтленното, разбрах, че всъщ-ност, заглавието ми харесва… защото въздига човека до божествените висоти… или поне сла-га равенство между човека и триединния бог на християнската религия!
И продължих да чета с нова нагласа; всяко следващо стихотворение, всяка следваща част-частица от цялостното внушение, които водеха към триумфа на човешките чувства, към емо-цията на осъзнатата принадлежност към природата, към стихията и необята на творението и духа!
Изящна словесност и пищна образност, възвишение към съвършената духовност, детайл-но взиране в ежедневността, пръски от водопада на разтърсващи емоции и мощното, равно течение на овладяната метафоричност на преживяното…
Ще илюстрирам казаното само с няколко щриха:
Животът се търкулна като питка,
омесена от майчини ръце.
И от пещта на детството излитна
в окървавено-звездното небе. /Звън от сълзи на дете/
Само срутени кумири
днес във нозете ми лежат.
По балконските простири
все кърпени души висят. /Разпятие/
или
В зеленото око на океана
мастилено кълбо от мисли спи.
От дъното надигна се и стана,
желание човек да се роди. /Новият човек/
или
На корабите мачтите белеят –
две щипки сол в чорбата на морето.
И сякаш буца ледена в сърцето,
надеждите за път далечен тлеят. /С море любов в сърцето/
Бих могла да цитирам цялата стихосбирка, омесена от различни, почти еклектични късове поезия – вариращи от пародийната делничност до медитативното самовгъбяване, от баснята до притчата, от лириката до сатирата, споени в единството на търсенето.
Неслучайно заглавието търси паралел с християнското тълкуване на божествената същност като триединство Отец-Син-Дух.
Структурата на книгата, изградена от три части, търси отговора на философската парадигма за същността в трите въпроса, заглавия на отделните части: «Кой е човекът», «Къде е човекът» и «Какво е човекът».
Трябва ли да се търси по-дълбок смисъл и същностна връзка между заглавията на трите части на стихосбирката и християнската философска доктрина, дава ли книгата отговор на повдигнатите въпроси?
Не, не се опитвайте да анализирате повече, не се опитвайте да отговаряте…
Просто – нека поезията попие в душите ви, нека оцвети умовете и очите ви… Защото по-езията не дава отговори, тя поставя въпроси…
И още нещо – поезията дава повече от един поглед. Това е моят поглед.
А ето и погледа на автора, синтезиран в две изречения – «Аз наистина съм дълбоко рели-гиозен и вярващ християнин и това заглавие съм поставил не да въздигна човека до Бог, а тъкмо обратното - с него аз показвам как Бог, както и със Сина си, се смалява до човека, за да Го направи част от Себе си, избавяйки Го така от грехопадението и разбожествяването му. Това може да напишеш и в предговора, за да стане ясно и на читателя, който също може да приеме твоята теза за въздигането на човека до Бог, която на пръв поглед наистина изглежда, че следва от заглавието, но нали знаеш, че поетите и лудите имат повече от един поглед.“
д-р Габриела Цанева, редактор и издател
