ЛЯТО
Нощта изгони
бледото сияние на здрача.
Птиците пищят
прощалната си песен.
Похлупакът на жегата
изсмуква хладта от телата.
Лятото гладно пие пак
своя дял от годината.
Тихо вият комари
и впиват хоботи
в цветя и животни.
Тихо изсмукват кръвта
на живота.
Тихо умират във мрак.
ОБЕСЕНА НОЩ
Утихна стаята.
Нощта умря –
обесена
с пердето
на прозореца.
Замръзнали са –
часовете и минутите,
увиснали за
примката,
с която дните са
завързани.
И чувам –
кръвните ми клетки
стържат
по грапавия зид
на вените.
ЛЕТНИЯТ ДЕН
Денят изпи
крехкия хлад на зората.
И властва –
нажежен до бяло;
съскащ от жега;
сладък
от мирис на липи
и пъстър
от изгорели
венчелистчета.
Лятото изпи
крехкия хлад на телата.
И властва:
Въздухът,
натежал от лъчи.
Вятърът,
изял влагата на земята.
Ароматът
на цветя и треви.
Воят
на птиче ято.
Писъкът
на котарак,
изгубил двубоя
с улично псе
и раздраният грак
на някой,
заспал
на паважа…
ПТИЦИТЕ СВИРЯТ НА АРФА
Планината изплува
от сивите валма
на дъжда.
Слънцето простря
лъчи – като
струни на арфа.
Птиците, останали
от цвъртене без глас
засвириха на тях.
ПРОМЕНЯМ
Свилата бавно
ме обгръща.
Онази, която ме кара
да изкривявам
действителността;
да я усуквам;
да я увивам
и в нея
да се скривам –
като в пашкул.
Все по-ясно усещам
другите измерения.
Онези, които се разтягат;
които разцъфтяват –
като пролетна поляна
и ме приютяват,
когато познатите три
не могат да ме поберат.
Понякога почти
истински виждам,
как битието се разслоява;
как еднородната му тъкан
се разцепва…
И как –
разцепена и разслоена –
аз правя крачка, две…
и влизам;
преминавам.
И там оставам.
Не, продължавам.
Вървя –
разцепена и разслоена –
понякога не дишам;
понякога не спя;
понякога сърцето ми
не бие…
Но вървя.
Вселената разцепва се
пред мен.
Докосвам разслоената й
гръд.
Пристъпвам.
Преминавам.
И променям.
*
На сухи лъчи –
облаците
се държат.
На арфа свирят
птици
онемели.
МЕЧТА ЗА УТРЕ
Адът е край мен.
Какво ме чака
Утре?
Нов ден?
Или мечта
за онова
Утре,
когато светът
ще бъде
променен…
ГЛУТНИЦА ОТ МЕЧТИ
Хлад повя от
прозореца –
горещият ад
на пустинята.
Кучета плачат
на двора.
Отчаяние?
Умора…
Дъхът на Сахара
отнесе душите ни.
Сухи и мъртви са…
Вслушвам се.
Камъни пукат
в тъмата… Не…
Скарабеи
драскат по тях.
Воят на вятъра
отвя тишината.
Дюни пълзят
като хищници.
Мигат очи –
сухи главни.
Суши ги –
дъхът на Сахара…
Души ги –
глутница от
мечти.
Габриела Цанева
из „Врабче върху антената“ /“Реши се и ще си свободен“-част XI, изд. „Весела Люцканова“, София, 2001; изд. gabriell-e-lit, С., 2019, 2021; „Врабче върху антената“, изд. еКниги, София, 2010; изд. gabriell-e-lit, София, 2025/
Няма коментари:
Публикуване на коментар