вторник, 1 юли 2025 г.

ЛЯТО, ИЗ "ВРАБЧЕ ВЪРХУ АНТЕНАТА"

 

ЛЯТО

Нощта изгони
бледото сияние на здрача.

Птиците пищят
прощалната си песен.

Похлупакът на жегата
изсмуква хладта от телата.

Лятото гладно пие пак
своя дял от годината.

Тихо вият комари
и впиват хоботи
в цветя и животни.

Тихо изсмукват кръвта
на живота.
Тихо умират във мрак.

ОБЕСЕНА НОЩ

Утихна стаята.
Нощта умря –
обесена
с пердето
на прозореца.

Замръзнали са –
часовете и минутите,
увиснали за
примката,
с която дните са
завързани.

И чувам –
кръвните ми клетки
стържат
по грапавия зид
на вените.

ЛЕТНИЯТ ДЕН

Денят изпи
крехкия хлад на зората.
И властва –
нажежен до бяло;
съскащ от жега;
сладък
от мирис на липи
и пъстър
от изгорели
венчелистчета.

Лятото изпи
крехкия хлад на телата.
И властва:

Въздухът,
натежал от лъчи.

Вятърът,
изял влагата на земята.

Ароматът
на цветя и треви.

Воят
на птиче ято.

Писъкът
на котарак,
изгубил двубоя
с улично псе
и раздраният грак
на някой,
заспал
на паважа…

ПТИЦИТЕ СВИРЯТ НА АРФА

Планината изплува
от сивите валма
на дъжда.

Слънцето простря
лъчи – като
струни на арфа.

Птиците, останали
от цвъртене без глас
засвириха на тях.

ПРОМЕНЯМ

Свилата бавно
ме обгръща.

Онази, която ме кара
да изкривявам
действителността;
да я усуквам;
да я увивам
и в нея
да се скривам –
като в пашкул.

Все по-ясно усещам
другите измерения.

Онези, които се разтягат;
които разцъфтяват –
като пролетна поляна
и ме приютяват,
когато познатите три
не могат да ме поберат.

Понякога почти
истински виждам,
как битието се разслоява;
как еднородната му тъкан
се разцепва…
И как –
разцепена и разслоена –
аз правя крачка, две…
и влизам;
преминавам.

И там оставам.
Не, продължавам.

Вървя –
разцепена и разслоена –
понякога не дишам;
понякога не спя;
понякога сърцето ми
не бие…
Но вървя.
Вселената разцепва се
пред мен.
Докосвам разслоената й
гръд.

Пристъпвам.

Преминавам.

И променям.

*

На сухи лъчи –
облаците
се държат.
На арфа свирят
птици
онемели.

МЕЧТА ЗА УТРЕ

Адът е край мен.
Какво ме чака
Утре?

Нов ден?

Или мечта
за онова
Утре,

когато светът
ще бъде
променен…

ГЛУТНИЦА ОТ МЕЧТИ

Хлад повя от
прозореца –
горещият ад
на пустинята.
Кучета плачат
на двора.
Отчаяние?
Умора…

Дъхът на Сахара
отнесе душите ни.
Сухи и мъртви са…
Вслушвам се.
Камъни пукат
в тъмата… Не…
Скарабеи
драскат по тях.

Воят на вятъра
отвя тишината.

Дюни пълзят
като хищници.

Мигат очи –
сухи главни.

Суши ги –
дъхът на Сахара…

Души ги –
глутница от
мечти.

Габриела Цанева

из „Врабче върху антената“ /“Реши се и ще си свободен“-част XI, изд. „Весела Люцканова“, София, 2001; изд. gabriell-e-lit, С., 2019, 2021; „Врабче върху антената“, изд. еКниги, София, 2010; изд. gabriell-e-lit, София, 2025/

Няма коментари:

Публикуване на коментар