ЛЯТО

 

ЛЯТО

Нощта изгони
бледото сияние на здрача.

Птиците пищят
прощалната си песен.

Похлупакът на жегата
изсмуква хладта от телата.

Лятото гладно пие пак
своя дял от годината.

Тихо вият комари
и впиват хоботи
в цветя и животни.

Тихо изсмукват кръвта
на живота.
Тихо умират във мрак.

ОБЕСЕНА НОЩ

Утихна стаята.
Нощта умря –
обесена
с пердето
на прозореца.

Замръзнали са –
часовете и минутите,
увиснали за
примката,
с която дните са
завързани.

И чувам –
кръвните ми клетки
стържат
по грапавия зид
на вените.

ЛЕТНИЯТ ДЕН

Денят изпи
крехкия хлад на зората.
И властва –
нажежен до бяло;
съскащ от жега;
сладък
от мирис на липи
и пъстър
от изгорели
венчелистчета.

Лятото изпи
крехкия хлад на телата.
И властва:

Въздухът,
натежал от лъчи.

Вятърът,
изял влагата на земята.

Ароматът
на цветя и треви.

Воят
на птиче ято.

Писъкът
на котарак,
изгубил двубоя
с улично псе
и раздраният грак
на някой,
заспал
на паважа…

ПТИЦИТЕ СВИРЯТ НА АРФА

Планината изплува
от сивите валма
на дъжда.

Слънцето простря
лъчи – като
струни на арфа.

Птиците, останали
от цвъртене без глас
засвириха на тях.

ПРОМЕНЯМ

Свилата бавно
ме обгръща.

Онази, която ме кара
да изкривявам
действителността;
да я усуквам;
да я увивам
и в нея
да се скривам –
като в пашкул.

Все по-ясно усещам
другите измерения.

Онези, които се разтягат;
които разцъфтяват –
като пролетна поляна
и ме приютяват,
когато познатите три
не могат да ме поберат.

Понякога почти
истински виждам,
как битието се разслоява;
как еднородната му тъкан
се разцепва…
И как –
разцепена и разслоена –
аз правя крачка, две…
и влизам;
преминавам.

И там оставам.
Не, продължавам.

Вървя –
разцепена и разслоена –
понякога не дишам;
понякога не спя;
понякога сърцето ми
не бие…
Но вървя.
Вселената разцепва се
пред мен.
Докосвам разслоената й
гръд.

Пристъпвам.

Преминавам.

И променям.

*

На сухи лъчи –
облаците
се държат.
На арфа свирят
птици
онемели.

МЕЧТА ЗА УТРЕ

Адът е край мен.
Какво ме чака
Утре?

Нов ден?

Или мечта
за онова
Утре,

когато светът
ще бъде
променен…

ГЛУТНИЦА ОТ МЕЧТИ

Хлад повя от
прозореца –
горещият ад
на пустинята.
Кучета плачат
на двора.
Отчаяние?
Умора…

Дъхът на Сахара
отнесе душите ни.
Сухи и мъртви са…
Вслушвам се.
Камъни пукат
в тъмата… Не…
Скарабеи
драскат по тях.

Воят на вятъра
отвя тишината.

Дюни пълзят
като хищници.

Мигат очи –
сухи главни.

Суши ги –
дъхът на Сахара…

Души ги –
глутница от
мечти.

Габриела Цанева

из „Врабче върху антената“ /“Реши се и ще си свободен“-част XI, изд. „Весела Люцканова“, София, 2001; изд. gabriell-e-lit, С., 2019, 2021; „Врабче върху антената“, изд. еКниги, София, 2010; изд. gabriell-e-lit, София, 2025/

„ВРАБЧЕ ВЪРХУ АНТЕНАТА“ - НА ЧЕТВЪРТ ВЕК, С НОВО ИЗДАНИЕ

 „ВРАБЧЕ ВЪРХУ АНТЕНАТА“ НА ЧЕТВЪРТ ВЕК – предисловие на автора

Врабче е кацнало
върху антената –
надпява се с Вселената.

Издува гръд
до пукване –
напук на
всички
космически
лъчения;
напук на
слънчевия
вятър;
напук на
всички
звездни
населения.

Врабче оспорва си
с Вселената
правото на вечност.

*

Тази стихосбирка има дълга история.

„Врабче върху антената“ трябваше да бъде втората ми поетична книга.

Стиховете, включени между кориците й следват без прекъсване онези, които изградиха първата – „Догонвам бягащия ден“. Някои от тях са непосредствен отзвук на усещанията, родени след публикацията и премиерата й – осъзнатата отговорност на публичността; други следват горещите политически събития от края на ХХ век у нас и в Европа – в тях отеква викът на изненада, ужас, отчаяние и безнадеждност; и резонансът – от съпричастност, устойчивост и тиха решимост – битката за утрешния, по-добър ден на човечеството да продължи.

По онова време, лятото преди четвърт век, за мен бе по-важно сборникът ми с есета и публицистика, с вече избрано заглавие „Реши се и ще си свободен“ да бъде публикуван. Тогава, преди четвърт век, излезе от печат дебютният ми роман „Треви под снега“ /изд. „Весела Люцканова“, С., 2000/, а рецензентът му Георги Цанков и издателката Весела Люцканова, също разбираха нуждата от представянето пред обществото на статиите, събрали най-горещите моменти от началото на промените у нас… Портрет на тихата, революция – първите митинги, площадни бдения, шествия, стачки… първите разцъфнали надежди за демокрация, първите разочарования, предателства, паднали маски – от първо лице и без маска…

Така, стиховете, които можеха да станат втората ми стихосбирка, но носеха общи послания с публицистиката ми, бяха инкорпорирани като част ХІ на сборника с есета и стихове „Реши се и ще си свободен“ – книга, която излезе през късната есен на 2001 г. отново със знака на изд. „Весела Люцканова“ и с рецензенти Георги Цанков и Недялко Йорданов.

*

През 2010 г. събрах поетичната колекция отново и след незначителна авторедакция я предложих на изд. еКниги. Тази електронно издание беше много важно за мен, защото даде самостоятелен живот на стихове, които много обичам и ценя и които, почти десетилетие, оставаха встрани, невидими в моето творчество. И защото считах, че електронната книга е по-близка и по-достъпна за читателя.

Наскоро забелязах, обаче, че сайтът на изд. еКниги вече не съществува, а с него – и електронното издание на стихосбирката ми. Това е причината да я представя отново на вниманието на читателя – отново като електронна книга в двата формата pdf и epub, но освен това и за първи път като самостоятелна печатна книга.

Настоящото издание на „Врабче върху антената“ е второ, но за отделните произведения, които го съставят, изданието е трето.

*

„Реши и ще си свободен“ е дневник; включените в него есета и статии следват хронологичния ред на събитията, които описват и от които са породени. Идеята на книгата е да бъде „документ на епохата“. Дали е изпълнила тази своя роля – не аз трябва да преценявам и обявявам. Да следвам събитията, или – да водя читателя през пътечката, издълбана от тях – бе цел и смисъл на изданието, но „Врабче върху антената“ следваше друга логика – логиката на поета. Стиховете носеха своята дата, но подреждането им, както в общото есеистично-публицистично издание, така и във второто, самостоятелно издание бе подчинено на „поетичната истина“ – онова, което като автор считах, че е важно да споделя и представя.

Когато започнах работа върху настоящия текст, някак неусетно, започнах да следвам друга нишка – на събитията и преживяванията, които са били в основата на създаването на стиховете. И представям пред вас плътта и духа на лирическия „Аз“, не на авторедактора. Може би, гледната точка след четвърт век се променя, може би – приоритетите се губят, за да остане носталгията по онази останала във времето личност, която е създала словесната тъкан – онези „късчета време“, които носят не само отделно, но и общо послание – посланието на мига, от който са кристализирали; на поредицата от мигове – стъпки по гърба на стрелата на времето…

Безвременни оставих само първото и последното стихотворение…

*

Боли –
това, което
в мен
роди
желание
за Друго…

И хвърли
каската
на черепа ми
в младата
трева.

Какъв е
коренът
на онова,
което
тласка ни
към Още?

Себеоткриване?
Себеизвайване?
Себедоказване?

Осъществяване…
Овеществяване?!

Себеизяждане?!
Себеразграждане?
Себераздаване…

24 май 2025 г., София

Габриела Цанева

Книгата е достъпна за свободно четене и сваляне в платформата за електронни книги на издателство gabriell-e-lit: