ПЪТИЩАТА... В КЛОАКАТА

когато умората движи пътищата ти,
когато спиш и дишаш сънищата ми,
когато луната пада в шепите ни,
а вятърът разплита стари пердета

тогава екотът на дните заглъхва
и само шепотът на несбъднатите съдби
виси като избеляло пране
върху олющената ограда на егото ни

стопиха се несигурните силуети за друго битие,
преди да са достигнали пълнотата на формата си,
и само усещането, че живеем в клоака стои,
само усещането, че не клоаката,
а ние, в клоаката, сме вечни,
ние, винаги в клоаката, сме вечни,
завинаги в клоаката потънали,
завинаги изгубени за друго,
самодоволни плъхове,
борци
и охранители,
охранени
самци
и тлъсти патици
самодоволни глупци,
крадци на души,
крадци на съвести,
само доволни
тълпи
без души,
без мисли за бъдеще,
безсъщностни
слузести
пихтии
щастливо смазани,
под подметките
на своите герои,
щастливо
заслепени,
без очи,
размазани
презрени,
без сетива
за време,
за истина,
за равновесие,
за посоки,
за …

къде отидохме,
къде се изгубихме
къде изгубихме
всичко…
къде са крилете ни,
къде са чистите ни колене,
къде са гръбнаците ни,
къде са челата ни,
къде са отворените очи
къде са

днес само пълзим,
уморена съм,
днес имам пълзенето като движение,
понякога то е спасение,
защото от него се тръгва напред,
защото понякога да пълзиш е победа,
защото понякога да пълзиш сам
е повече от летене

днес съм щастлива
с пълзенето ти –
щастлива съм,
уморена заспивам до теб,
дишаща,
туптяща и топла,
жива си
жива съм
и е истинско…
нашето приключение

изкачваме върховете си,

скрити далеч от всичко оставаме,

вечни сме,
изпълнили сме вселената си,
ние мълчим
в черупка от спомени,
в хралупа от сенки
и бдения
съществуваме вън
и далеч,
защото сами
сме спасения

къде останаха другите?

само умората пълзи лепкава,
души ме, чупи ме, сплесква ме,
а после – залепва ме за мига настояще
и продължава
да мери
душата ми…
душа ли?
неверник съм,
удушил всяка надежда в спасители,
удушил всяка гавра със съвести –
само умората ме прави истинска
без нея бих спала,
сънуваща
приказки

БОС

БОС

на баща ми

Бос.

Суха пръст.

Пепел и пясък.

Отсъствие.

Стъпва бос

по земята –

напукана,

напукани устни,

горчат...

Бос

с изгрева

и тревата,

която

го гали,

с мекота на коса.

Капки роса

се отронват,

мият жаждата,

мият кожата;

пият пиявици

кръв и вода...

Вият комари,

утро е,

хладно е,

лято е –

нощите бягат,

изтървали звездите си –

трохи от камъчета

по тревата,

чисти са,

гладните мравки

ги хапят

безсмислено...

Бос ходи по пясъка...

Пладне е.

Пръст и вода.

Краката му

парят –

твърди ходила,

подути глезени,

високи колена,

охлузени,

прасци като вретена,

бели бедра

се стичат

от крачолите,

бели рамена

носят главата му,

корона

от коса...

Бос ходи по пясъка,

потъва

в посоките,

бос...

без посока е.

Кожата му –

напукана, изпръхнала,

грапава – като гръб на гущер е;

изсъхнала,

кожата на ръцете

и дланите –

жадна е,

за докосване...

Кожата му,

под ризата,

скритата –

бяла е –

като девича гръд,

чиста е,

напращяла

и недокосната.

Косите му

лепнат по челото,

влажно е,

гладко е

още,

капки вода –

пот и роса,

стичат се

по наболата брада,

капят –

попиват някъде,

там –

където свършват

гърдите...

Костите му,

сухожилията,

мускулите –

скърцат –

като зъби,

когато искаш да крещиш,

но мълчиш...

Вените –

усукани пиявици

пият кръв, мият клетките, вият се –

като въжета,

бесят младостта...

Бос –

стъпва в пръстта,

пари му,

тревата, като със сабя

разсича плътта,

жари го,

няма роса,

няма е...

Тя,

без посока е...

Бос –

стъпва по пясъка,

заравя пръсти в земята,

потъва в нея до глезени –

водата е бяла,

разнежена,

вълната го гали,

ближе го –

попива дълбоко в кожата,

облива коленете му,

бялото тяло,

олекнало –

само кожа

над скелета...

Водата го милва,

като момиче е,

обича го,

облича му ризи с дантели,

водата,

като коприна – беси го,

Тя

не е с него.

Бос.

Вечер е.

Стъпва твърдо в пътеката,

твърда е –

камък и пясък, смесени.

Черно е.

Косата му лепне по челото –

още е тъмен перчема,

още е шлем над черепа,

още прилича на гривата,

в която се вкопчвах

някога,

някога –

по кея тичахме,

някога –

върху нея заспивах...

Бос...

Нощ е.

Краката му пускат корени,

пият сок от земята.

Стъпалата му пак са основите,

върху които ще стъпя –

за да догоня вятъра...