ЗА "ВЪЛНА СЛЕД ВЪЛНА" НА АЛЕКСАНДРА ИВОЙЛОВА И ЗЛАТКА ТИМЕНОВА

Вълна след вълна… Думите-образи идват, образите-усещания се превръщат в наситени състояния, които ни пленяват със своята неочакваност и дълбочина.

Изящната естетика на хайку се усеща във всяка страница от тази книга – хайку сбирката „Вълна след вълна“ на Александра Ивойлова и Златка Тименова.

Не за първи път пиша за триезичните хайку диалози на двете поетеси

Избрали дистанционното общуване и мозаечното изграждане на повествованието, те улавят и изразяват свободно своите мигове, събрали светове.

Основният език е българският, но виждаме, че всяка от тях участва в преводите на поезията си на френски, заедно с преводачката Sylvie Zink. Английският текст е оставен за професионалните преводачи Mick Greer и Fannie Krispin. Изданието е оформено с картини на Александра Ивойлова и фотографии на двете авторки.

Защо казвам „мозаечно изграждане“?

Защото композицията следва формата на поетичния диалог, но не е ренсаку.

Тъканта е съставена от отделни късчета хайку, събрани измежду многото, писани през годините – това е двуизмерно пано, не едномерна верига.

Така, книгата е освободена от поредността и конкретиката на ренсаку – оня разговор между поети, който изисква всяко хайку да е отговор и образ на предходното; да е основание и въпрос за следващото.

Разговор, който изисква контекста и динамиката на събитията от живота и така се превръща в моментна картина на света вън, пречупен през лещата на поетичната образност и личния заряд на участниците.

Тук темата е обобщаваща.

Вълна след вълна…

И те идват – вълните на поетичното вдъхновение и експресия следват логиката на конкретността на идеята, не на мига, не на външното, а на вътрешното състояние.

Усещането на лято, за море, за свобода и безкрайност, за онази изменчивост на формата, която виждаме на хоризонта – онова, което се вижда на ръба, което се губи зад ръба, което се разпилява или се ражда от светлина! Светлина – като огледало, като граница, като път.

*
скалист бряг
чайката е облак
облакът е чайка

(Златка Тименова)

*
съмва се
чайки догонват
синия вятър

(Александра Ивойлова)

Чайката е сборна точка – но тя е кръстопът, който разделя, не ключ, който събира.

В хайку на Златка Тименова основната дума е „бряг“ – като символ на завръщане и сигурност.

Определението „скалист“ променя усещането за близост; превръща го в неговата противоположност, като навява представа за пустота и отдалеченост; прави го нащърбено-непостоянен, негостоприемен; бряг, от който и чайките бягат. И все пак – той остава точка на устойчивост.

В хайку на Александра Ивойлова ключовото понятие е вятър. Вятърът е простор, стихия, свобода – онова, за което няма брегове. В този смисъл, опозицията е между брега, като убежище, дори ако е грубо и вятъра – като безграничност.

Различно е отношението, изградено между следващите две хайку:

*
рибарски лодки
донасят залеза
в мрежите

(Златка Тименова)

*
гласовете на морето
през всички прозорци
изпълват празния дом

(Александра Ивойлова)

Тук можем да кажем, че общото звено е „мрежа“.

В хайку на Златка Тименова, мрежата е онази плътност, която улавя залеза, за да го донесе в семейството, на брега, при общността. В хайку на Александра Ивойлова, мрежата са прозорците на празния дом – те са дупките, през които нещата преминават. Тук мрежата не задържа, тя пропуска – в случая – през нея влизат гласовете на морето, за да запълнят пустотата на празния дом.

Гласовете на морето – бурният вик на вятъра и вълните ли е? Или виковете на рибарите, които зоват стихиите?

Цялата стихосбирка следва този модел на задочен разговор, който е повод да бъдат събрани в едно разпръснатите елементи за отминали мигове.

Допълнителна плътност и многопластовост на съдържанието придава триезич-ността на поетичния текст.

Защото едно хайку на български не звучи така, както звучи на френски и няма онази различна нюансираност, която има на английски. Всяко тристишие, всъщност, притежава своя тройствена образност, която съществува независимо като естетика и въздействие, макар и тематично свързана с основния авторов текст.

Например – нека погледнем френския вариант на тристишието на Александра Ивойлова:

les voix de la mer
a travers toutes le fenetres
emplissent la maison vide

Преводът е много близък до българския оригинал, и все пак, остава думата „maison“, която има по-скоро смисъл на къща/постройка, отколкото на дом/семейно огнище.

А сега да видим това хайку:

voices of the sea
through all the open windows
fill the empty home

В английския превод фразовото разминаване с оригинала е съществено, но е намерен точен вътрешно-смислов превод.

Именно тук, в английския текст е напълно видим образът на дома/мрежа, тъй като в него директно се говори за „всички отворени прозорци“, докато в оригинала това само се подразбира.

Повече от 100 хайку картини си разменят двете поетеси, илюстрирани с няколко пълноцветни фотографии. И тяхното пътешествие е красиво, богато, преживяно. То ни дава път към откъсването от себе си и срастването с мига на словото.

Ние не просто четем, ние виждаме, усещаме, вкусваме, чуваме – морето и само-тата, залеза, порива, бурята, съзерцанието и спомена.

*
зимно слънце
стъпките ни в пясъка
ще останат топли

(Златка Тименова)

*
силуетите ни
в пясъка вдлъбнати –
преди колко лета

(Александра Ивойлова)

Много различни като изказ, естетика и светоусещане, но и толкова съзвучни в своя стремеж към яснота, изчистеност на фразата и поетична точност.

И все пак, при Златка Тименова усещането за топлина и близост е ярко и силно послание, противопоставено на зимното слънце. При Александра Ивойлова аморфната форма на силует в пясъка допълни-телно се разпада чрез възклицанието „преди колко лета“! Тук тегобата на отминаващото време-заличител на връзки, спомени, животи идва, за да придаде плътност на чувството за загуба и тленност.

И тази тенденция на близост и разминаване се запазва в цялата стихосбирка.

Четем:

*
на плажа
сянката на водно конче
върху лицето ти

(Златка Тименова)

И отговора/допълване:

*
тъмната страна
на луната –
скритите ни желания

(Александра Ивойлова)

И все пак – можем ли да противопоставим философската вглъбеност на Алексан-дра Ивойлова с ведрото вглеждане в света на неуловимия детайл на Златка Тименова?

Според мен, не! Защото всеки един от двата подхода води до един и същ отговор – оня, който за всеки от нас е различен, защото ни разказва за собствената ни същност и стремежи.

Ще открие ли читателят своя собствен съкровен отговор?

Опитайте, може би ще успеете…

ЗА "ЗАТВАРЯНЕ НА КРЪГА" НА АЛЕКСАНДРА ИВОЙЛОВА

Наскоро получих с посвещение най-новата стихосбирка на Александра Ивойлова „Затваряне на кръга“ (изд. „Огледала“, С., 2025, редактор Пламен Анакиев, корица Каля Зографова) –

„За моментите, в които предизвикваме небето“…

Мото, водещо за поезията и цялостното творчество на поетесата – художник и музикант.

Но нима всеки творчески акт не е момент, в който предизвикваме небето?!

Небето, като символ на недостижимата висина, към която се стремим? Като символ на това – да предизвикаш себе си, да се надскочиш… Или като символ на акта, с който да предизвикаш силите на природата и онова, което се простира отвъд и ни води към собственото ни възвисяване.

„Затваряне на кръга“ може да се разглежда и като връщане към първично-съществуващото – към онова, което сме били; което сме изгубили… или към онова, което по пътя сме открили като най-важно, съществено, неотменимо, но сме го отминали.

Онова, най-важно, което сме загърбили – в личностното си развитие, в архетипите, които приемаме или в онези, от които искаме да се откъснем.

*

Поезията тук е основното изразно средство на твореца, но тя е и подкрепена от няколко много изчистени като техника графики – само линии, следващи повика на ръката; линии-очертания на видимото-невидимо, което остава отвъд словото…

Макар че…

„В началото беше словото“…

Мълчание в звука,
мълчание във тишината –
на живите във въздуха,
дълбоко под земята.
В мълчанието – пак мълчание,
едно във друго вездесъщи.

Така прониква ни,
така обгръща
онази тайна изначална същност.
В началото бе Словото.
И през мълчанието проговаря
едната ни хилядолетна Вяра.

Никога не съм чела по-добро определение за мълчание – като тишина-мълчание на природната същност и като безсловесно мълчание на съзнанието; като „изначална същност“.

*

В стихосбирката има много почти недоловими, а понякога ярко видими кодове, които ни препращат към християнско-юдейската митология, но те остават втъкани в същността на поетиката, остават ненатрапливи, неназовани пряко. Тук не се говори директно за „Бог“, както напоследък стана модно сред пишещите. Не, в тази стихосбирка „Бог“ не е главното действащо лице и смисъл на всяко стихотворение.

Тук всичко е изстрадана, лично осмислена духовност, която търси своя произход и основание. Много силно изразено е именно търсенето – на следа, на път, на цел и същност. И на разбиране за същността.

Горчив и плътен е стремежът на лирическия Аз към отвъдното – към онова, което стои зад отражението, зад вратата на тленното, онова, което стои зад привидността на деня и нощта, на нашето вглеждане в ежедневното.

*

Но кое е то? Носим ли го в себе си изначално? Като отговор, но и като отрицание на очевидното идва безименното стихотворение по мисълта на Луиз Глик: „Поглеждаме света веднъж, в детството. Останалото е спомен“.  

Поетът търси онова, което е знание, а не спомен; което е разбиране и същност – не образ на осъзнато осезание:

Аз всичко си спомням. А нищо не знам.
Какво ли видяла съм всъщност.

*

Какво е животът? Какво е търсенето и разбирането ни за него, за нас, за смисъла и безсмислието, за времето и оня отрязък от него, в който се простира нашето осъзнаване?

Александра Ивойлова дава едно от най-точните поетични определения за корелацията между миг и вечност:

Знам, вечност е мигът.
Проникнеш ли в неизмеримостта му –
без бремето на времената,
без сънища, без страхове
и без предчувствия –
ти глътката от извора ще пиеш
и изворът във тебе ще избликне…

Тук можем да спрем, да се потопим във вечността и да разберем същността на хайку, поетична форма, която не присъства явно в тази сбирка, но е съществена част от творческата идентичност на поетесата – хайку: мигът и вечността, слети в едно.

Но нека продължим нататък:

Знам, вечност е мигът.
И той със всичко тук те слива –
от арките нетрайни на дъгите
до корените в земните скривалища,
до тайната бездънна на морето…

И така, можем да усетим сливането на дзен, да намерим дълбината в себе си, или да я открием във вродения у всеки от нас порив към неизвестното, към предизвикателството да стигнеш хоризонта, да минеш под дъгата, да обхванеш необятното.

Поантата ни удря:

Мигът е вечност, но защо ли
редицата от мигове е кратка?

Колко точна, остра и непреодолима като реалността е тази констатация за ефимерността и ограничеността на отредената ни „редица от мигове“, наречена „живот“.

Бих могла да разкажа и цитирам цялата стихосбирка, без да ми омръзне да откривам нови кодове, нови послания, без да ми омръзне да съпреживявам, да сравнявам, да търся – своето отражение в поезията на Александра Ивойлова, или нейното отражение в графиките й, в платната й, в хайку…  

Но нека затворя последната страница, за да дам думата на автора, който говори на всички читатели…

„И се докосват началото и краят“…

СПЛЕТЕНИ КЛОНИ

*

сплетени клони –
като извити ръце;
бурята рони
лице след лице

*
сплетени клони
гонят облаците –
муха в паяжината

*
сплетени клони…
пръстите ти – все по-корави,
все по-неподвластни
на волята ти
и на моите милващи длани

худ. Габриела Цанева

*
сплетени клони –
димът от комините
вплетен в тях,
вместо в облаците…

дращят небето,
разкъсват го –
събличат дрехата
на планетата –
гола и тръпнеща,
зъзнеща,
беззащитна,
безпощадно сама –
издъхва в нозете ни…
тишина…

ЗА "СЪЕДИНЕНИЕТО. ПАТРИОТИЧНИ ХАЙКУ" НА ДИМИТЪР АНАКИЕВ

 „Съединението. Патриотични хайку“ – тази книга на Димитър Анакиев се роди внезапно, като концентриран израз на една силна емоция – Съединението на България! Най-силният акт на утвърждаване на младата българска държавност; най-силният акт на еманципация на новата политическа класа у нас; най-силният израз на народната воля за обединение и национален просперитет. Но наред с това, Съединението е и своя антипод – разпадът – както в исторически контекст, така и в съвременен, социално-психологически.

Авторът не за първи път представя пред читателската аудитория социално и граждански ангажирана поезия, облечена във форма на хайку. Немалко са неговите теоретични статии в тази област. И немалко са поетичните му интерпретации на патриотизма – тема, превръщаща се все повече в табу в средите на онези от нас, които се опитват на налагат и защитават либерално-демократичните ценности.

Защо се получи така?! Защо патриотизмът, защо любовта към род и родина, към традиции и историческо минало, към корени и идентичност се превърнаха в нещо срамно, мръсно и неприемливо?!

Простият отговор е очевиден – защото с тези думи/понятия започнаха да се свързват най-неприемливите кръгове и среди от обществото. Трудният отговор чака да бъде изречен.

Тази книга идва, за да покаже, че в пространството на либералната демокрация, на хуманизма и отвореността към света с всичките негови пъстри различия, е мястото и на любовта към родината, рода и традицията, към историята и народа – неомърсени от хибридни атаки, от линейно мислене и интерпретации.

В пространния предговор към книгата Димитър Анакиев представя корените на жанра „патриотично хайку“. Виждаме, че те стигат до противоречивата и в Япония личност на Кьоши Такахама (1874-1959), на когото сбирката е посветена.

*

Но, нека оставим за малко политико-философските послания и литературната теория и да обърнем поглед към онова имплицитно свързано с изкуството усещане на общуване и единение, което се получава при взаимодействието между твореца, творчеството му и възприемащия.

Какво можем да кажем за тези 50 хайку, които изграждат основната тъкан на сбирката?

Най-общо – те не следват строго класическата японска форма (5-7-5 срички), но запазват лаконичността и силната образност; дълбоко ангажирани са с българската историческа памет, геополитическата реалност и културна идентичност.

И, без съмнение – авторът използва хайку не като естетическа игра и израз на поетическа изява, а като инструмент за съпротива, памет и национално самосъзнание.

Използването на конкретни личности и събития от историческата древност до вчерашния политически скандал придава на изложението едновременно документална тежест и публицистичен патос.

Много силно, лично, трагично изразени са темите и чувствата за Съединението и разединението (хайку №1, №2, №45).

Идеята за национално единство, но и болката от разпадането. Причината за това авторът търси в политическо Днес на България, като отражение на историческото минало. И коренът на тази разединеност в обществото е  историческото и днешното хибридно-уродливо русофилство. Силна и ярка е критиката срещу насаждането и поддържането му в българско обществено съзнание (№20, №27, №34, №37), изразена, чрез хумор и гняв е антируската позиция на лирическия Аз.

Тук ще посоча две хайку, около които са изградени двете големи теми на стихосбирката – съединението и разпадът.

*

Хайку №2 (Съединението. /Този разкъсан облак / може ли да се събере?)

Облакът, подчертан с епитета „разкъсан“ е метафора за разединена нация… Може ли да се събере – въпросът остава риторичен, болезнен, отворен във времето и повествованието.

Коренът за разединението, обаче, можем да намерим в хайку №41 („Който ни освободи, / той ще ни пороби“ – / изворна вода). Цитатът на Левски е поставен/съпоставен с „изворна вода“ – израз на чистота, но и на цикличност, кръговрат.

Освобождението винаги крие опасност от ново поробване. Историческият трагизъм на цикличността, заключена в „изворна вода“ идва от факта, че актът на освобождение е маскираният акт на ново поробване, който идва от „освободителят“/поробител.

И именно това ново поробване е третата голяма тема в „Съединението“ със знаково подзаглавие „Патриотични хайку“, което цели да покаже, че патриотизмът не е анахронизъм, а акт на гражданска позиция и осъзнатост, на съпротива срещу завладяването и инвазията и който може да се окаже единствена алтернатива на разпада и апатията в обществото.

Друга голяма тема е балканската геополитика. Балканите като сцена на исторически сблъсъци и като сфера на влияние на руската имперска политика в миналото и днес (№8, №21, №23). Изрази като „фекалките от магаре водено от Кремъл“ и „руски боклук“ са саркастични, но и болезнено точни.

Не може да остане незабелязана ярката авторова позиция и категорична оценка на горещите теми на съвременността в световен и регионален план – руската инвазия в Украйна и имперските домогвания на Русия към България, сръбския национализъм, хибридните войни.

Но, нека читателят не мисли, че „Съединението“ е политически памфлет.

*

Силно застъпен е природният елемент и сезонността (киго), като специално внимание в бележките на автора е обърнато именно на сезонните думи и алюзии. Почти всяко хайку съдържа сезонна препратка –  сняг, слънце, жаби, щурци, кладенец, планина. И все пак, авторът използва „киго“ не само като природен маркер, а и като метафора за политико-философска оценка или културно-духовно състояние, за историческо време и национална съдба.

Като пример за природна описателност и сезонност можем да посочим хайку №4, №19, №33, №44. В тях „киго“ е носител на емоция и контекст.

*

Важно място в сбирката имат ежедневните теми, дейности и образи. Димитър Анакиев създава една своеобразна „битова поезия“, която със своята житейска истинност контрастира с „големите теми“ и „световните проблеми“, но без да ги олекотява. Тази интимност и човешка близост приближава и прави понятен и достъпен до всеки от нас „големия свят“ с неговата премазваща безкомпромисност.

Например в хайку №15, №16, №44 намираме своето ежедневие – готвене, мъртви мухи, великденско яйце, кореспондиращо с големите теми за изпразненото от съдържание битие във всичките му аспекти.

*

Хайку поезията е поезия на символното мислене и в нея често присъстват животни като символи, но и като киго. Тук можем да посочим хайку №10, №29, №32, №35.

Ще се спрем накратко върху образите на жаба, куче, мравка, щурци, борзоя – често използвани като метафори за народ, власт, предателство, свобода. Жабата е особено многозначна – в японската традиция тя е киго за пролет, но тук, наред с това е и символ на принизяване, на подигравка, но и на устойчивост.

Много силно изразена в поезията на Димитър Анакиев е локалността – като честото споменаване на географски маркери –Въртоп, Грознатовци, Сурдулица, Знеполе, придава географска плътност, автентичност и национален характер както на цялата книга, така и на конкретното хайку.

Темите и поетичните похвати се преплитат. Например в хайку №10 (Ловен изстрел / – куче, родено в Грознатовци, / няма да дойде на обяд.) Смъртта на кучето може да се разглежда като символична – загуба на невинност, на принадлежност. Детайлът „ловен изстрел“, наред със сезонност, сочи и към целенасочено действие –убийство/насилие/безсилие. А посочването на Грознатовци като родно място на кучето (което е родното място и на автора), придава още по-силно усещане за лична болка, страдание и емпатия, която излиза отвъд конкретния контекст на отношението куче – човек/спопанин/брат.

*

Преди да стигнем до заключението, искам да споделя и няколко думи за поетичес-ката техника на автора. В хайку, където всяка дума е ценна, умелото използване на метафората, контраста, иронията, сезонната алюзия „киго“, синестезията или дори „поетиката на географията“ позволяват многопластово изразяване на сложни идеи, каквито са гражданските, социалните, философските и политическите, с минималис-тични езикови средства.

Ще се спрем по-задълбочено върху синестезията – похват, широко използван в този текст.

Ето напр., хайку №6 (Непрекъснато / от ефира идват думи / тежки като вериги.)

Сетивно смесване тук намираме в израза „думи, тежки като вериги“. Звукът на думите (слух) е описан с физическото усещане за тежест (допир и натиск). Ефектът е усещане за тежка/потискаща атмосфера, където езикът сам по себе си е форма на духовно издевателство.

Това усещане допълнително контрастира с думата „ефир“ – в случая, използвана като място за разпространение на реч/информация на големи разстояние чрез радиоизлъчване, но има „ефир“ има значение и на „лекота“ – още едно превръщане на свободата, в тежест и насилие.

*

Интересен е случаят с хайку №12 (Коварна мравка /се качва на билборда, /но кой я вижда?) Тук смесването не е толкова сетивно, колкото смислово-емоционално. „Коварна“ е вътрешно-оценъчно качество, приписано на визуално възприятие (мравка върху билборд). Като ефект се постига смесване на морална оценка с визуален образ, което придава на мравката човешка злонамереност. Но мравката е и образ, който въплъщава в себе си идеята за колективизъм и колективен разум. Това дава още една препратка – опасната власт на колективистичното общество върху индивида, или властта на организираната манипулация върху масовото съзнание.

*

В хайку №32 (Руската посланичка у нас / прилича на жаба – / от крастата тече жлъчка.)

Извън конкретността, „руската посланичка“ е събирателен образ на руската външна политика, която се стреми да окупира, да диктува вътрешната политика на суверенна държава.

Тук сетивното смесване е с думата/символ „жлъчка“ (вкус/вътрешно усещане), която се свързва с „тече“ (визуално възприятие/движение) и „краста“, дума, отнасяща се към жаба – „крастава жаба“ – и предаваща отношение на погнуса. Но „краста“ е и кожна болест, която поражда усещане за нечистота. Със синестезичния ефект се постига нагнетено отвращение посредством натрупване на сетивни образи – зрителни, тактилни и вкусови.

*

Много силно въздейства и хайку №44 (Обелвам и ям /великденско яйце. /Христос е само черупка.) Сетивното смесване – „ям“ (вкус) се свързва с религиозен символ „великденско яйце“ (духовно/абстрактно), а „черупка“ е визуално/тактилно възприятие на нещо, което е едновременно крехко и ограничаващо.

Създадена е пределно болезнена метафора за празнотата на ритуала, но и на онова очакване за духовно пречистване и възвисяване, въплътено в идеята за възкресението на богочовека.

*

Силно разтърсващо е Хайку №47 (Северен вятър –/ в затвора на историята /пишем на кирилица.)

Тук сетивното смесване има между „вятър“ – възприятие за допир/слух и „затвор“ пространствено-емоционален образ на историческа предопределеност за катастрофа и разруха.

Много силна, исторически обусловена и трагична е обвързаността между най-голямата българска интелектуална гордост – кирилицата, и фактът, че нашата азбука е и азбука на империята-завоевател, чиято сянка тегна над последните 250 години от българската история. Епитетът „северен“, възприеман като тактилно усещане за студ, но и като символ на Русия и нейното вледеняващо влияние се смесва с „пишем на кирилица“, което е визуално определяне на интелектуално действие, което безвъзвратно и необратимо затваря вратата на затвора, от който не можем да излезем. Като ефект се създава усещане за историческа студенина и ограничение.

*

И така, в заключение ще кажа, че този цикъл от 50 патриотични хайку е не само поезия и израз на емоция, той е политическа хроника, публицистичен протест, културна медитация и лична изповед.

Книгата е достъпна за свободно четете и сваляне от платформата за електронни книги на издателство gabriell-e-lit:

д-р Габриела Цанева, издател и редактор,

сп. "Картини с думи и багри", бр. 3/2025

ИЗГУБИХ ПОСОКАТА

*

изгубих посоката
сред толкова чужди думи
не намирам моите

*
дими огнището
на душата ми
в руини газя

*
и в снежните ми стъпки
теменуги,
без пролет

худ. Габриела Цанева

*
полетът на птиците
гонитба,
бягство,
преследване на повика
за размножаване

*
разпадът на цялото –
ентропия
или делене на клетки…
новият живот –
нови клетки… затвор

*
алитерации, асоциации,
пароними –
парят езика,
плющят в стиха
пара над езерото

С ОЧИТЕ НА ПТИЦА

Всеки ден…

Затрупват ме думи,
думи, думи.

Разпридат мислите,
изплитат образи –
бунтуват пръстите
срещу пръските
разпиляна печал,
без смисъл
и жал…

Пищят щурците –
до изнемога…
Тревога!
Свредели в ушите,
дупки дълбаят в мозъка,
проправят чужди пътеки –
не всеки
може да ходи по тях,
прах,
само прах
във въздуха свети…

Затварям очи –
слепи
са –
за света вътре,
за света вън –
през очите на другите
слети,
слепени,
осланени души.

Затрупани
бездни
без дни…

худ. Габриела Цанева

Птици чуруликат.
Свраки тийнейджъри
вдигат квартала на крак
сутрин и вечер –
трак-трак…
замлъква кълвачът,
отлита далече,
далече
от шумната млада тайфа.

По обед и през нощта –
цвъртят, пищят –
в клоните на дърветата,
гонят совите и псетата –
в синия мрак,
под жаркия ад
на цимент и асфалт,
по склона на покриви
и навеси на кафенета,
под комини,
над градини…

Къде ли,
къде ли се крият
когато заспиват –
как намират заслон?

Не,
не се крият,
не спят,
не губят време –
живеят на път,
без да спрат!

Гонят се,
борят се,
бият се,
и се събират
винаги заедно,
винаги – те
четири свраки тийнейджъри…

Намират своето развлечение –
в къшей хляб,
в парче плат
и кълбо разпилени прежди –
о, свят!
за късче внимание,
за признание…
Как пирпилят –
група квартални тийнейджъри
рошат перчеми,
крещят
и пируват,
домуват –
в своето синьо небе
и зелени надежди!

Пия кафе
в сянката на ореха,
зная, горе,
на бора са –
някъде горе
горят им сърцата,
някъде горе
градят в синевата
своето птичешко
щастие –
летят!

И съм щастлива –
за щастливото детство на птиците.
за погледа им – над жиците,
вплели
ни
в себе си,
отнели
ни –
от нас самите.

Как искам да погледна
в очите на птиците –
вътре, в зениците
да надникна –
да стигна до
най-голямото приближение
на извънземен интелект…

Да намеря там
основанието за радост
и смисъл

как искам –
да надникна в света
с очите на птица