ЗА "ЗАТВАРЯНЕ НА КРЪГА" НА АЛЕКСАНДРА ИВОЙЛОВА

Наскоро получих с посвещение най-новата стихосбирка на Александра Ивойлова „Затваряне на кръга“ (изд. „Огледала“, С., 2025, редактор Пламен Анакиев, корица Каля Зографова) –

„За моментите, в които предизвикваме небето“…

Мото, водещо за поезията и цялостното творчество на поетесата – художник и музикант.

Но нима всеки творчески акт не е момент, в който предизвикваме небето?!

Небето, като символ на недостижимата висина, към която се стремим? Като символ на това – да предизвикаш себе си, да се надскочиш… Или като символ на акта, с който да предизвикаш силите на природата и онова, което се простира отвъд и ни води към собственото ни възвисяване.

„Затваряне на кръга“ може да се разглежда и като връщане към първично-съществуващото – към онова, което сме били; което сме изгубили… или към онова, което по пътя сме открили като най-важно, съществено, неотменимо, но сме го отминали.

Онова, най-важно, което сме загърбили – в личностното си развитие, в архетипите, които приемаме или в онези, от които искаме да се откъснем.

*

Поезията тук е основното изразно средство на твореца, но тя е и подкрепена от няколко много изчистени като техника графики – само линии, следващи повика на ръката; линии-очертания на видимото-невидимо, което остава отвъд словото…

Макар че…

„В началото беше словото“…

Мълчание в звука,
мълчание във тишината –
на живите във въздуха,
дълбоко под земята.
В мълчанието – пак мълчание,
едно във друго вездесъщи.

Така прониква ни,
така обгръща
онази тайна изначална същност.
В началото бе Словото.
И през мълчанието проговаря
едната ни хилядолетна Вяра.

Никога не съм чела по-добро определение за мълчание – като тишина-мълчание на природната същност и като безсловесно мълчание на съзнанието; като „изначална същност“.

*

В стихосбирката има много почти недоловими, а понякога ярко видими кодове, които ни препращат към християнско-юдейската митология, но те остават втъкани в същността на поетиката, остават ненатрапливи, неназовани пряко. Тук не се говори директно за „Бог“, както напоследък стана модно сред пишещите. Не, в тази стихосбирка „Бог“ не е главното действащо лице и смисъл на всяко стихотворение.

Тук всичко е изстрадана, лично осмислена духовност, която търси своя произход и основание. Много силно изразено е именно търсенето – на следа, на път, на цел и същност. И на разбиране за същността.

Горчив и плътен е стремежът на лирическия Аз към отвъдното – към онова, което стои зад отражението, зад вратата на тленното, онова, което стои зад привидността на деня и нощта, на нашето вглеждане в ежедневното.

*

Но кое е то? Носим ли го в себе си изначално? Като отговор, но и като отрицание на очевидното идва безименното стихотворение по мисълта на Луиз Глик: „Поглеждаме света веднъж, в детството. Останалото е спомен“.  

Поетът търси онова, което е знание, а не спомен; което е разбиране и същност – не образ на осъзнато осезание:

Аз всичко си спомням. А нищо не знам.
Какво ли видяла съм всъщност.

*

Какво е животът? Какво е търсенето и разбирането ни за него, за нас, за смисъла и безсмислието, за времето и оня отрязък от него, в който се простира нашето осъзнаване?

Александра Ивойлова дава едно от най-точните поетични определения за корелацията между миг и вечност:

Знам, вечност е мигът.
Проникнеш ли в неизмеримостта му –
без бремето на времената,
без сънища, без страхове
и без предчувствия –
ти глътката от извора ще пиеш
и изворът във тебе ще избликне…

Тук можем да спрем, да се потопим във вечността и да разберем същността на хайку, поетична форма, която не присъства явно в тази сбирка, но е съществена част от творческата идентичност на поетесата – хайку: мигът и вечността, слети в едно.

Но нека продължим нататък:

Знам, вечност е мигът.
И той със всичко тук те слива –
от арките нетрайни на дъгите
до корените в земните скривалища,
до тайната бездънна на морето…

И така, можем да усетим сливането на дзен, да намерим дълбината в себе си, или да я открием във вродения у всеки от нас порив към неизвестното, към предизвикателството да стигнеш хоризонта, да минеш под дъгата, да обхванеш необятното.

Поантата ни удря:

Мигът е вечност, но защо ли
редицата от мигове е кратка?

Колко точна, остра и непреодолима като реалността е тази констатация за ефимерността и ограничеността на отредената ни „редица от мигове“, наречена „живот“.

Бих могла да разкажа и цитирам цялата стихосбирка, без да ми омръзне да откривам нови кодове, нови послания, без да ми омръзне да съпреживявам, да сравнявам, да търся – своето отражение в поезията на Александра Ивойлова, или нейното отражение в графиките й, в платната й, в хайку…  

Но нека затворя последната страница, за да дам думата на автора, който говори на всички читатели…

„И се докосват началото и краят“…