четвъртък, 27 юли 2023 г.

УМОРЕНИТЕ МИСЛИ

Уморените мисли са като дъжда

Падат тежко, уморените капки

целуват прахта

и изригват – дъга

Къде отиват уморените капки?


Ръцете тежат върху клавиатурата,

мислите ближат брега на черепа,

някъде се търкалят гръмотевици,

някъде, много далеч, тичаш към мен.


Там, петите ти, копринени, разкъсват пръстта.

Разранената пръст плаче – като роса,

и целува пръстите ти, и целува коленете ти,

падаш – росата мокри лицето ти…


Ще се изправиш ли? Ще продължиш ли –

да щурмуваш живота ми,

да късаш цветята и детелините,

да връзваш дъга след дъжда


и да ми подаряваш облаци,

с които да стигна Луната…


Там, на Луната си,

викаш ме –

очертанията на тялото ти 

са лунни пътеки…


Уморените мисли падат –

като дъжда,

уморените мисли са тежки –

как с тях да преда

прежда 

за облаци,

как с тях да бродирам

лунни пътеки?


*** 

Тихо заспивам –

уморен атом 

от дъждовна капка съм.

Някъде в паметта на протона

ми дреме споменът за дъжд и сълза…


вторник, 11 юли 2023 г.

ОЩЕ ЗА "КНИГА ЗА МЕЧТИТЕ" НА ВЕНЕЛИН ТЕРЗИЕВ

 Запознах се с белетристичните текстове на Венелин Терзиев чрез редактора им Силва Василева – човек и професионалист, когото ценя и уважавам. В един горещ юлски ден на 2022 г. получих от нея писмо с шест есета. Направи ми впечатление експресивната сила на езика и ерудицията на автора, Венелин Терзиев – име, което не познавах, но вече знаех, че ще запомня. А причината за това бе както безспорното качество на текстовете му, така и мигновената духовна близост, която почувствах.

Каква беше изненадата ми, когато научих, че Венелин Терзиев е инженер химик, също като мен, и също като мен има интереси в много и различни сфери на техническите и обществени науки, но не на последно място и към изкуството на думите. Богатата му академична биография задълбочи интереса ми към есеистичното му творчество, защото то, само за себе си, е една необятна планета, която тепърва предстои да бъде изследвана.

Ще започна с необичайната архитектура на неговите импресии, включващи лични авторови разсъждения върху определени, а често и твърде аморфни, разливащи се към друго теми, подкрепяни с цитати от стихотворения – известни стихотворения на класици на българската литература, или пък съвсем непознати творби на неутвърдени автори.

Преднамерено или не, в едно есе можем да намерим имена от различни поколения, стихове с различна ритмика и стил, но – обединени от общо послание; често съзвучно, но понякога несъвместимо с настроението на лирическия „Аз“. И накрая, като препратка или като основен аргумент, следва биографична справка за личността, провокирала авторовите търсения. Понякога тази част е отделена като точен цитат/препратка към уикипедия, или официален сайт, но понякога е най-съществената, макар и имплицитна част от тъканта на есето. Дали поезията дава отправната точка, от която Венелин Терзиев развива своите оригинални авторови разсъждения, или поезията идва като доказателство на авторовата идея?  Трудно е да се отговори еднозначно, а и едва ли е нужно.

 

Като главен редактор на списанието за литература и визуални изкуства "Картини с думи и багри" съм щастлива, че имах възможността да дам публичност на тези оригинални текстове, които се превърнаха в ярки и красиви щрихи към малкия отрязък от пейзажа на изкуството, който се опитваме да покажем.

В периода от юли 2022 до януари 2023 г., който обхваща три броя на списанието /брой 3/2022, брой 4/2022 и брой 1/2023/ публикувахме 27 есета в онлайн изданието, като 10 от тях намериха място и в печатното ни издание.

И това е така, защото есетата на Венелин Терзиев са силни като въздействие и внушения, като литература и философско послание, но и като литературен анализ на текстовете, които са цитирани. Преди всичко, обаче, като начин на мислене и експресия както на богатата ерудиция на своя автор, така и на неговите оригинални прозрения.

Решението на автора да ги събере в книга бе навременно и добро и се радвам, че той предложи ръкописа на издателство gabriell-e-lit.

Заглавието ме порази – „Книга за мечтите“! Нещо толкова простичко, но и така всеобхватно.

„Книга за мечтите“ не е само книга за мечтите.

Това е книга за живота. За разочарованията и надеждите, за моментите на радост и тъга, за връщанията към детството, за днешния миг и пътеките към бъдното.

Тя е и една своеобразна поетична антология, и един философски диалог на автора с творци от различни поколения, носители на множество послания.

Трудно е да се определи жанра на „Книга за мечтите“, защото всяко есе е различно по своята структура и естество, макар всички те да имат и общи елементи

Ще си позволя да направя обобщението, че включените текстове могат да се обединят в три основни категории – есета-анализи на творчеството на даден поет /или конкретна негова книга/, литературно-философски разсъждения, концентрирани около определена тема, които са подкрепени или изведени от цитати на няколко поета и есета в тесния смисъл на жанра – есета/опити за търсене и намиране на смисъла на нещата от живота.

Всяка от тези три категории белетристично-философски статии на проф. Венелин Терзиев заслужава вниманието и адмирациите както на четящата публика, така и на литературната критика. Да се аргументирам с това, че са написани с дълбоко разбиране на горещите проблеми на днешния ден, едновременно с ярка емоционалност и с култивирана академична рационалност от мислещ, чувстващ и четящ човек, е недостатъчно.

„Книга за мечтите“ е една болезнена диагноза на своя автор и на обществото, в което живеем. Всяко есе е породено от конкретно събитие, има своята вътрешна история и следва пътеките, по които тя се развива, но всяко от тях води към авторовата позиция, която може да се изрази най-просто като „стремеж към човечност“. И този стремеж се простира във всички посоки на плоскостта личност-общество.

В допълнение ще обърна внимание на оригиналния дизайн на корицата, дело на арх. Десислава Димитрова и яркото присъствие на графичния елемент в текстовото тяло, а именно – фотографиите на Божидар Генков и Венелин Терзиев, вплетени органично в плътта на словото, като още един извор за размисъл. Те имат както илюстративен характер, така и силно въздействие като самостоятелни творби. За добрата комуникация с читателя съществено допринасят предговора на Силва Василева, авторовият послеслов, както и тези на Тони Теллалов и Минка Минчева, вкл. моето редакторско заключение.

Интересна е и „пътната карта“, очертана от местата, на които са писани есетата, посочвани от автора в края на всяко… Защото те не са родени в сумрака на някаква стая, дълбоко скътана в пещерата „у дома“ или извисяваща се над облаците. Тези есета са писани „на път“. Като разхвърляни камъчета светят в плътта на земята градовете, дали временен подслон на автора, но чертаят не пътеката на неговите стъпки, а един широк хоризонт – оня, от който той гледа света и неговите, на света, и своите си, човешки проблеми. Но това е друга тема – може би – следващо пътешествие на духа…

В заключение ще кажа, че есетата на Венелин Терзиев са силни като въздействие и внушения, като литература и философско послание, но и като литературен анализ на текстовете, които са цитирани. Преди всичко - като начин на мислене и експресия както на богатата ерудиция на своя автор, така и на неговите оригинални прозрения.

Мисля, че за читателя е важно това, че в ръцете си държи една цялостна творба, която ще го докосне до един ярък и самобитен, едновременно рационален и емоционален творец, ще му даде информация за житейските и творчески пътеки на много български и не само български личности, предимно поети, но и хора, оставили диря в други области на литературата, обществените или природните науки, повече или по-малко известни.

И ще стане повод за размисъл.

 

д-р Габриела Цанева

 

събота, 1 юли 2023 г.

ЗА "МУЗИКА НА ТИШИНАТА"

ФОТОГАЙГА И ИКЕБАНА - ИЗЛОЖБА

Не за първи път съчетанието между различни изкуства очарова и изкушава по един особен начин, който разтваря сетивата и отключва въображението ни.

На 14 юни галерията към столичния културен дом „Средец“ отвори врати за изложбата „Музика на тишината“, която свърза по неповторим начин фотохайга на Александра Ивойлова с композициите от икебана на Валентина Герова, Мария-Марчела Колева и Богдана Нейкова.

В първите горещи дни на лятото изяществото на неуловимите форми, изградени от живи и мъртви цветя, керамика, стъкло и запечатани мигове върху фотохартията на пейзажи, светлосенки, парчета от предмети и слово създават усещане за спокойна надвременност в забързания ден.

Фотохайга и икебана - Музика на тишината - 1

Една капсула от тишина, в която звучи музиката на непреходното тленно.

И чуваме капките, удавили времето:

Фотохайга и икебана - Музика на тишината - 2

дъждовен април –
времето
удавено

И се оглеждаме в локвите, събрани в керамичен съд и приютили отраженията на водните лилии, и търсим следите на облаците, които залязват в преследване на птичи ята, за да усетим носталгията и напрежението от бягството на сезоните:

Фотохайга и икебана - Музика на тишината - 3

есен
огнен тигър
преследва ятата

Порази ме тази композиция, където, под изящните клонки на брезата потрепват от полъха на преминаващия зрител почти невидимите листенца и стъбълца на тревичките в икебатана под хайга. Тук много добре е използвано и стъклото, като елемент на композицията, през което прозира чистият цвят на удавена маргарита – едно бяло слънце с туптящо жълто сърце, чиято сянка следва заоблените стени на вазата, за да се отрази на свой ред в белия плот.

Фотохайга и икебана - Музика на тишината - 4

И една безпомощност, един ням зов на кривите, изсъхнали клонки, от които очакваме пасивност… Но те се протягаат към нас – едни ръце, които търсят съпричастност! Розовите листенца на живия лилиум нежно допълват нюансите на бордо, слонова кост и охра на керамичния съд…

Фотохайга и икебана - Музика на тишината - 5

Тук общото присъствие на хайга и икебана гради пространство на контрастите – един много деликатен, фин пейзаж, в който слънцето прозира през мъгла, един чуплив миг, уловен от обектива на художника – поет… И една устойчивост, изградена върху крехката конструкция на няколко сухи елемента – клони, корени, дънер, листа…

*

Тук представям две хайги, които много обичам, но и една необичайна икебана, направена от зеленчуци, вместо от цветя!


Но този експеримент – закачка към посетителя, не променя общото настроение на изложбата, което води в две посоки, като едната от тях е съзерцание, най-добре видимо в тази хайга, изградена от снимката на сянка на ръка с роза върху фон на небе, отразено от водна повърхност, и хайку, което разказва не за рожден ден, а за следата, останала след него:

Фотохайга и икебана - Музика на тишината - 8

рожден ден
на прага на къщата
листенце от роза

Другата е пулсиращата, провираща се между светлина и сенки радост от живота:

Фотохайга и икебана - Музика на тишината - 9

вторник, 16 май 2023 г.

ДАЛИ СЪМ...

 ***


дали

съм птица без крила

дали

съм семенце

от неизсъхнало глухарче

или

съм пак хвърчило

на верига?

дали,

дали -

остана нещо да лети?

дали

следите

във вълните 

ги боли?



заседнал кораб съм -

нали

отдавна платната се прокъсаха,

останали

са само

купища 

стърчащи

мачти

и празни палуби


заседнал кораб съм -

на палубата ми

един изгубен

албатрос

провлачва

ненужните на сушата крила -

едва-едва

поклаща ме,

едва-едва

една вълна

повдига ме -


пропадаме

във падината ѝ

един изгубен албатрос

и аз -

последната вълна

на вплетеното ни 

съзнание -

се спъвам

и 

политаме...

неделя, 30 април 2023 г.

В ЛАСКИТЕ НА ВЯТЪРА

Изгубена съм

в ласките на вятъра,

които ме отнасят надалеч -

не искам да се връщам:

при приятели и сенки,

не искам да извръщам 

главата си назад,

да кърша пръсти 

по пропиляно всякога,

да крещя,

че искам кръговрат.


Денят изтлява -

заседнал кораб съм

във плитчината на небето,

което 

огънят на слънцето изпепелява.


Вятърът

разнася плявата

на окосената трева

остава

само капчица

тъга.

***
след бурята -
свраката още е 
на върха на бора

събота, 25 март 2023 г.

ИЗЛОЖБА "ОБИЧ" - ДИГИТАЛНИ СЛЕДИ

 В малкото галерийно пространство на  Creative Studio ни посрещат, подредени по стените, дигиталните отпечатъци на Валентина Григорова…

Познавам тези картини от месеци – споделени в електронната ни кореспонденция и представени в електронната ни галерия. Уловени сънища в дигиталния свят на компютрите. И за мен бе странно усещането, че те не съществуват „в действителност“, че нямат „оригинал“ върху картон, стъкло, платно и камък… Те са само следа от диханието на художника върху лицето на един таблет…

Наблюдавала съм онлайн как Валентина Григорова рисува върху този таблет – едни смели щрихи, оставящи своите електронни следи някъде, където усещането ни за реалност се губи.

Познавах тези изображения преди да се родят като картини-отпечатъци, преди да се превърнат в предмети за изложба и продажба. И е странно да се разхождам между тях – изложени или предложени като отпечатъци в рамки и дори върху текстил…

Едно изкуство с кауза, една изложба, приходите от която ще помогнат на животни без дом или в беда…

В тези настръхнали рисунки фигурите са във фокуса на композицията; дори когато не са центрирани, те господстват над останалите елементи и владеят вниманието на зрителя.

Но някъде там е домът – който липсва в битието на персонажа. Или домът, който ни чака. Домът, тъй нужното пространство.

В следващите две композиции доминират настръхналата котка и босият човек.

Една ваза, един пепелник, луната, синята тъма – гледка през прозореца ли е? Или мечта. Сините сенки на мечтите ни следват.

Синият мрак на нощта доминира и в следващите изображения.

Те остават студени, макар прегръдката и докосването да се опитват да ги стоплят.

Тъй крехка е момичешката фигура, вдигнала света си като митичния Атлас!

Ключово е докосването, отново; споделената топлина, движението, музиката, съ-преживеният момент.

Може би неслучайно тази композиция е отпечатана многократно с различни цветни филтри. За да стигне художникът до пълната свобода на полета.

Габриела Цанева

петък, 3 март 2023 г.

ИЗМЕРЕНИЯТА НА СВОБОДАТА

03.03.2023 ЩО Е СВОБОДА

Вали дъжд, мокър, зъзнещ.

Други са на площада, други веят знамена и не ме интересува какви са.
Днес искам само моята свобода.
Уморих се да бъда различен.
Уморих се, но свободата е това –
да казваш високо каквото мислиш.

03.03.1990 ЩО Е БЛАГОДАРНОСТ

Заваля сняг. Мокър, зъзнещ. Стояхме скупчени около храма “Св. Александър Невски”. Валеше снегът, стичаше се по лицата ни. Стояхме уморени и пресипнало викахме и напрегнато слушахме ораторите си. Вееха се българските знамена над площа-да. 3-ти март… Вееха се българските знамена под уличните лампи – две по две, в старите халки, предназначени за чужди знамена.

Трудно ми е да пиша за 3-ти март. Властниците отново избързаха и ни подариха онова, което се
страхуваха, че ще спечелим. Поднесоха ни го – новия национален празник – с подходящо слово
за благодарност и вечна вярност. Поднесоха ни го… претекст за нова порция лъжи.

Трудно ми е да мисля за 3-ти март. За оня 3-ти март, отпреди 112 години; за 3-ти март днес.
Този ден винаги е имал двояко значение за народа ни и за историята ни. Денят, в който две
воюващи държави сключват мирен договор и българските земи от владение на победената минават под контрола на победилата. Трудно ми е пиша за 3-ти март – невежество сковава мисълта ми.

Тихо пада снегът над измръзналото множество. Мокри косите и лицата ни. Засипва ни – отново
сме сковани в мраз. И слушаме уроци по история – от някои изстрадани, от други подозирани.
Лесно е да викаш „долу!”. Трудно е да изградиш разрушеното от тези, които трябва да отидат долу.
Мокър 3-ти март. Накара ни да мислим. Не се изчистват задръстени души и умове със сняг…
Валеше сняг върху главата ми…

… За мене 3-ти март е ден на благодарността. Но – що е “благодарност”? Учили са ни – благодарността е благородно чувство. И трябва да сме благодарни. Но… Винаги ли трябва да сме благодарни? Кому и за какво?

За мене 3-ти март е ден на благодарността. Отдавна мисля – що е благодарност?
Кой може да благодари? Кому? Защо?
Може да се благодари на безкористния.
За свобода – от свобода. За храброст – от признание. За жертви – с преклонение.

Но 3-ти март не е ден на тази благодарност.
Защото благодарността на слабия към силния се нарича раболепие. Защото несвободният, когато е благодарен е покорен. Благодарността се превръща в средство за подчиняване, за обезличаване, за унижаване. И благодарните започват да мразят.

3-ти март, Денят на Свободата…
Вали сняг върху главата ми и не зная – да се радвам ли, да плача ли…
Има чистилище преди рая…

Габриела Цанева, „Реши се и ще си свободен“, изд. „Весела Люцканова“, 2001, изд.
gabriell-e-lit, 2019, 2021

*

Твърде дълго стоим в Чистилището, забравихме Рая.

Забравихме да мислим за Свободата… и за „Освобождението“.

Забравихме да разберем, че знак за равенство между тях няма; защото „освобождението“ не е свобода.

Дадената свобода не е свобода. И тук не говоря за Левски – „Който ни освободи – ще ни пороби“. Тук става дума за „усещането за свобода“. Усещането, че нищо, дадено отвън, не е и не
може да бъде вътрешна присъщност, като следствие от вътрешната необходимост. В този ред на мисли може да се разсъждава много, в много направления и посоки.

Но ще спра до тук. До конкретната дата, обявена за национален празник на България през 1990-та.
И до това – до кога е приемливо точно тази дата да бъде български национален празник и кога става категорично неприемливо.

Дали тогава, през 1990-та, 3-ти март бе „подарен от властниците“ или „извоюван от опозицията“ национален празник, вече е все едно. Този национален празник бе началото на нашето чистилище… Чистилище, разбирано като преход от Ада към Рая, /не като „очистване“ на политическата съвест/. Чистилище, като преход от една система към друга, като периода на прекрачване от една орбита към друга. Чистилище, като процес на пренареждане на обществените приоритети и обществените нагласи. Един колеблив път, от самото начало пригоден, за да доведе до краха, който виждаме днес.

Да, през 1990-та, този национален празник бе някак „по-достоен“, „по-свободен“, по-наш, български, в сравнение със социалистическия – 9-ти септември…

Тогава, през 1990-та, бе някак по-приемливо, по-малко болезнено „да благодарим“ на „Двойния освободител“ за по-далечното „освобождение“. А всъщност, за онова, по-малко видимо поробване. Защото тогава, през 1990-та – бе много ясно, че 9-ти септември 1944 г. е ден на поробване и тогава, бе много важно този ден да не бъде повече национален празник. Но и тогава бе ясно, че докато държавната политика се върти около оста „благодарност“ към Русия, за България освобождение няма да има. Защото оставаше основното, ключовото унижение – „да бъдем благодарни“ за „освобождението“. В оня момент – да бъдем благодарни за „по-малкото зло“…

И бяхме благодарни, и благодарихме… И бяхме почти щастливи, почти победители.

И оттук тръгнаха още много злини. Защото започнахме, някак естествено, да се вкопчваме в идеята за „по-малкото зло“…

И тръгнахме смело напред – да пропадаме към „по-малкото зло“ – без да търсим доброто.

И всичко започна да се случва половинчато, удушено, недородено.

*

Твърде дълго стояхме в Чистилището, забравихме Рая.

3-ти март 2022 не беше вече чистилище, а връщане в ада. Гротесктно-болезнено бе в онзи ден, преди година, метафоричното коленичене на България пред окървавеното с невинна прясна кръв знаме на Русия.

Да се празнува 3-ти март днес е позор.

И ако преди година бе само и просто болезнено да благодарим на победителите в една война за победата им, в резултат на която сме получили възможността да създадем васалната си държава /по договор васална на Турция, негласно васална на Русия/, днес не е така.

Защото имахме цяла година възможност да преосмислим историята си, да преосмислим позициите и нагласите си и да изпратим в миналото 3-ти март като национален празник.

И вече не защото зад тази победа никога не е стояло нещо повече от имперската политика на Русия да завладява. А защото тази политика продължава.

Ако някой се съмнява в това – нека чете история. Ако му е трудно да чете история – нека гледа новини…

И да благодари, ако може.

Аз не мога.

Аз не искам…

*

През изминалата година чаках търпеливо – поне един политик, поне една политическа сила да поиска и да направи необходимото тази дата да не бъде повече национален празник на България.

Никой не поиска официално да спрем да благодарим на националния си празник на една агресивна сила за това, че ни е завоювала…

Да, може да се каже, че 3-ти март 1879 г. е дата, свързана с възстановяването на държавността в българските земи, с възстановяването на третата българска държава и е важен политически акт.

Но възстановяването на българската държавност е процес, който тогава само е започнал. Процес, който още продължава.

Да, трябва да отдадем почит към онези, които са положили ум, кръв и кости в основите на
този процес. И трябва да помним. И трябва да благодарим, някой ден…

Но благодарността е за свободния.

Преди това – трябва да се освободим.

Реши се, и ще бъдеш свободен…

Но освобождението има и своите политически и социални измерения, то е не само акт на вътрешен избор. Политическият акт на освобождението, днес, минава през отхвърлянето на 3-ти март като национален празник.

Минава през това – политиците да направят своя избор.

Минава през това – гражданите да поемат своята отговорност.

сряда, 1 март 2023 г.

ПО ХАЙКУ НА ДЕН: 15 - 28 ФЕВРУАРИ 2023

15 февруари: облаци

протягам ръце
да стигна облаците -
мъгла в шепите

16 февруари: вечеря

твоята усмивка
сред чаши и чинии -
най-вкусната вечеря 

17 февруари: подправки / билки

джинджифилов чай -
армията ми
готова за отбрана 

18 февруари: западен прозорец

всеки ден учуден
от пропадането на
слънцето зад Витоша 

19 февруари: мандала

мандала –
концентричните кръгове
на мишена 

20 февруари: полумрак

полумрак -
и гълъбът, и гарванът
сиви

21 февруари: зимна вечер/лятна вечер

залез над Дунав -
червенее другият бряг
зиме и лете

22 февруари: призраци, сенки, видения

танцува на тавана
сламената шапка -
пакостник южняк

23 февруари: зорница / вечерница

*
между вечерницата
и зорницата -
целият живот

*
търкулна се животът
между вечерницата
и зорницата

24 февруари: приказка 

щастлив край -
яли, пили и се веселили -
защо ли ми е тъжно

25 февруари: краен срок

краен срок -
тялото ми
готово за скок

26 февруари: прошка

*
дълъг живот -
твърде много премълчани
„прощавам ти, прости“

*
бурен вятър
захвърля в лицето ми
боклуци и бурени
непоискани прошки,
недадени

*
февруарски вятър -
смачкани хартии и
пепел в очите…
старите грешки нови
грешници все повтарят

*
вятърът разнася
стари найлони -
грешки непростени 

27 февруари: полунощ

полунощ -
защо поне една тиква
не поумнее

28 февруари: мартеница 

февруарски дъжд
в нацъфтелите клони -
връзвам мартеници