ИЗМЕРЕНИЯТА НА СВОБОДАТА

03.03.2023 ЩО Е СВОБОДА

Вали дъжд, мокър, зъзнещ.

Други са на площада, други веят знамена и не ме интересува какви са.
Днес искам само моята свобода.
Уморих се да бъда различен.
Уморих се, но свободата е това –
да казваш високо каквото мислиш.

03.03.1990 ЩО Е БЛАГОДАРНОСТ

Заваля сняг. Мокър, зъзнещ. Стояхме скупчени около храма “Св. Александър Невски”. Валеше снегът, стичаше се по лицата ни. Стояхме уморени и пресипнало викахме и напрегнато слушахме ораторите си. Вееха се българските знамена над площа-да. 3-ти март… Вееха се българските знамена под уличните лампи – две по две, в старите халки, предназначени за чужди знамена.

Трудно ми е да пиша за 3-ти март. Властниците отново избързаха и ни подариха онова, което се
страхуваха, че ще спечелим. Поднесоха ни го – новия национален празник – с подходящо слово
за благодарност и вечна вярност. Поднесоха ни го… претекст за нова порция лъжи.

Трудно ми е да мисля за 3-ти март. За оня 3-ти март, отпреди 112 години; за 3-ти март днес.
Този ден винаги е имал двояко значение за народа ни и за историята ни. Денят, в който две
воюващи държави сключват мирен договор и българските земи от владение на победената минават под контрола на победилата. Трудно ми е пиша за 3-ти март – невежество сковава мисълта ми.

Тихо пада снегът над измръзналото множество. Мокри косите и лицата ни. Засипва ни – отново
сме сковани в мраз. И слушаме уроци по история – от някои изстрадани, от други подозирани.
Лесно е да викаш „долу!”. Трудно е да изградиш разрушеното от тези, които трябва да отидат долу.
Мокър 3-ти март. Накара ни да мислим. Не се изчистват задръстени души и умове със сняг…
Валеше сняг върху главата ми…

… За мене 3-ти март е ден на благодарността. Но – що е “благодарност”? Учили са ни – благодарността е благородно чувство. И трябва да сме благодарни. Но… Винаги ли трябва да сме благодарни? Кому и за какво?

За мене 3-ти март е ден на благодарността. Отдавна мисля – що е благодарност?
Кой може да благодари? Кому? Защо?
Може да се благодари на безкористния.
За свобода – от свобода. За храброст – от признание. За жертви – с преклонение.

Но 3-ти март не е ден на тази благодарност.
Защото благодарността на слабия към силния се нарича раболепие. Защото несвободният, когато е благодарен е покорен. Благодарността се превръща в средство за подчиняване, за обезличаване, за унижаване. И благодарните започват да мразят.

3-ти март, Денят на Свободата…
Вали сняг върху главата ми и не зная – да се радвам ли, да плача ли…
Има чистилище преди рая…

Габриела Цанева, „Реши се и ще си свободен“, изд. „Весела Люцканова“, 2001, изд.
gabriell-e-lit, 2019, 2021

*

Твърде дълго стоим в Чистилището, забравихме Рая.

Забравихме да мислим за Свободата… и за „Освобождението“.

Забравихме да разберем, че знак за равенство между тях няма; защото „освобождението“ не е свобода.

Дадената свобода не е свобода. И тук не говоря за Левски – „Който ни освободи – ще ни пороби“. Тук става дума за „усещането за свобода“. Усещането, че нищо, дадено отвън, не е и не
може да бъде вътрешна присъщност, като следствие от вътрешната необходимост. В този ред на мисли може да се разсъждава много, в много направления и посоки.

Но ще спра до тук. До конкретната дата, обявена за национален празник на България през 1990-та.
И до това – до кога е приемливо точно тази дата да бъде български национален празник и кога става категорично неприемливо.

Дали тогава, през 1990-та, 3-ти март бе „подарен от властниците“ или „извоюван от опозицията“ национален празник, вече е все едно. Този национален празник бе началото на нашето чистилище… Чистилище, разбирано като преход от Ада към Рая, /не като „очистване“ на политическата съвест/. Чистилище, като преход от една система към друга, като периода на прекрачване от една орбита към друга. Чистилище, като процес на пренареждане на обществените приоритети и обществените нагласи. Един колеблив път, от самото начало пригоден, за да доведе до краха, който виждаме днес.

Да, през 1990-та, този национален празник бе някак „по-достоен“, „по-свободен“, по-наш, български, в сравнение със социалистическия – 9-ти септември…

Тогава, през 1990-та, бе някак по-приемливо, по-малко болезнено „да благодарим“ на „Двойния освободител“ за по-далечното „освобождение“. А всъщност, за онова, по-малко видимо поробване. Защото тогава, през 1990-та – бе много ясно, че 9-ти септември 1944 г. е ден на поробване и тогава, бе много важно този ден да не бъде повече национален празник. Но и тогава бе ясно, че докато държавната политика се върти около оста „благодарност“ към Русия, за България освобождение няма да има. Защото оставаше основното, ключовото унижение – „да бъдем благодарни“ за „освобождението“. В оня момент – да бъдем благодарни за „по-малкото зло“…

И бяхме благодарни, и благодарихме… И бяхме почти щастливи, почти победители.

И оттук тръгнаха още много злини. Защото започнахме, някак естествено, да се вкопчваме в идеята за „по-малкото зло“…

И тръгнахме смело напред – да пропадаме към „по-малкото зло“ – без да търсим доброто.

И всичко започна да се случва половинчато, удушено, недородено.

*

Твърде дълго стояхме в Чистилището, забравихме Рая.

3-ти март 2022 не беше вече чистилище, а връщане в ада. Гротесктно-болезнено бе в онзи ден, преди година, метафоричното коленичене на България пред окървавеното с невинна прясна кръв знаме на Русия.

Да се празнува 3-ти март днес е позор.

И ако преди година бе само и просто болезнено да благодарим на победителите в една война за победата им, в резултат на която сме получили възможността да създадем васалната си държава /по договор васална на Турция, негласно васална на Русия/, днес не е така.

Защото имахме цяла година възможност да преосмислим историята си, да преосмислим позициите и нагласите си и да изпратим в миналото 3-ти март като национален празник.

И вече не защото зад тази победа никога не е стояло нещо повече от имперската политика на Русия да завладява. А защото тази политика продължава.

Ако някой се съмнява в това – нека чете история. Ако му е трудно да чете история – нека гледа новини…

И да благодари, ако може.

Аз не мога.

Аз не искам…

*

През изминалата година чаках търпеливо – поне един политик, поне една политическа сила да поиска и да направи необходимото тази дата да не бъде повече национален празник на България.

Никой не поиска официално да спрем да благодарим на националния си празник на една агресивна сила за това, че ни е завоювала…

Да, може да се каже, че 3-ти март 1879 г. е дата, свързана с възстановяването на държавността в българските земи, с възстановяването на третата българска държава и е важен политически акт.

Но възстановяването на българската държавност е процес, който тогава само е започнал. Процес, който още продължава.

Да, трябва да отдадем почит към онези, които са положили ум, кръв и кости в основите на
този процес. И трябва да помним. И трябва да благодарим, някой ден…

Но благодарността е за свободния.

Преди това – трябва да се освободим.

Реши се, и ще бъдеш свободен…

Но освобождението има и своите политически и социални измерения, то е не само акт на вътрешен избор. Политическият акт на освобождението, днес, минава през отхвърлянето на 3-ти март като национален празник.

Минава през това – политиците да направят своя избор.

Минава през това – гражданите да поемат своята отговорност.